Джанин Фрост
Принц на нощта (6)

Глава 6

— Лайла, недей! — рязко извика някой.

Ала беше твърде късно, дори да исках да се подчиня. Скокът ми беше достатъчно висок, за да преодолея еднометровата площадка отвън, след това побързах да се свия на кълбо и да се претърколя веднага, щом докоснах земята. Преметнах се още няколко пъти, предпазвайки главата си с ръце, които се натъртиха и покриха с драскотини, преди да се блъсна в нещо твърдо. Ударът изкара въздуха от дробовете ми и по тялото ми се разля остра болка.

Искаше ми се да остана свита на кълбо, но не можех да си позволя да изгубя и миг. Изправих се, преценявайки възможностите, с които разполагах. Бях се блъснала в една кола, но зад нея се разстилаше гостоприемният мрак на голям паркинг. Тръснах глава, за да прогоня бученето, което навярно беше признак на леко сътресение, и се втурнах натам толкова бързо, колкото ми позволяваха раздираните от болка мускули.

— Спрете я! — нареди един глас зад мен.

Хвърлих поглед назад, като в същото време ускорих крачка. От строшения прозорец все още излизаха пламъци и дим, ала никой не ме преследваше. С малко повечко късмет, щяха да са прекалено заети достатъчно дълго, за да може пожарникарите да се появят и да отклонят вниманието им от мен.

Чао, хапачи!, помислих си, усмихвайки се въпреки болката, която ме пронизваше. Жалко, че не бях обута с маратонки, когато ме отвлякоха.

Изведнъж нещо, появило се сякаш от нищото, ме сграбчи изотзад. Около тялото ми сякаш се сключиха стоманени скоби и аз се превих, като за малко не повърнах от неочакваното съпротивление, което ме накара да се закова на място. В продължение на една замаяна секунда не бях сигурна какво става, ала след това видях мургави ръце да се обвиват около кръста ми и усетих нещо едро и солидно зад себе си.

— Хванах я — извика мъжки глас, а после една хладна уста се допря до ухото ми. — Не се хаби с електрошоковия пистолет. Той няма да ти е достатъчен срещу мен.

Още малко и новият ми нападател щеше да разбере, че цялото ми тяло бе електрошоково оръжие! Вероятно беше вампир — в противен случай щеше да рухне на земята още в мига, в който ме докосна, поразен от допълнителното напрежение, което бях поела от контакта в стаята… при това то бе само напрежението, което се излъчваше от тялото ми. Сега дясната ми ръка беше страховито оръжие, но се нуждаех от по-удобна позиция, за да го използвам най-ефективно.

— Добре — казах, мъчейки се да звуча покорно. — Причиняваш ми болка — добавих, за да видя дали това ще го накара да охлаби хватката си.

Той го направи. Значи, не беше жесток като Чакала и останалите. Сега, когато железните му ръце не ме държаха прикована на място, можех да се отдръпна малко и да погледна зад себе си.

Вампирът, който ме беше сграбчил, се оказа якият негър, когото бях видяла да говори с Влад по-рано днес. Явно подпалвачът си бе довел подкрепления, но да ме държат като заложница не влизаше в уговорката ни. Мъжът ме изгледа от горе до долу и изкриви лице при вида на белега, който се спускаше зигзагообразно от слепоочието чак до дясната ми длан.

Толкова бях свикнала с тази съжалителна реакция, че тя не предизвика дори помен от смущение у мен. Тъкмо обратното — в този момент бях благодарна за всяко събуждащо съчувствие преимущество, с което разполагах.

— Мисля, че съм си изкълчила глезена — проговорих отново, като вдигнах единия си крак във въздуха, за по-голям ефект. Хей, май ставах все по-добра в лъжите! — Ще го погледнеш ли?

Вампирът ме пусна и понечи да коленичи точно както се бях надявала. Вниманието му бе насочено към глезена ми, който аз протягах напред, приведена леко, сякаш ми бе трудно да пазя равновесие. Едно докосване с дясната ръка по главата най-вероятно щеше да го обезвреди достатъчно дълго, за да мога да избягам. Посегнах…

— Докосни го и ще забравя обещанието си да не те наранявам.

Гласът на Влад проряза нощния въздух и накара ръката ми да замръзне на няколко сантиметра от целта си. Другият вампир начаса се изправи, застанал нащрек.

По дяволите, изругах наум. Как така Влад беше разбрал какво се каня да направя?

— По същия начин, по който по-рано усетих, че ме шпионираш — отвърна той с язвителна насмешка. — Ти си имаш твоите необикновени умения, а аз — моите. Телепатията е едно от тях.

Телепатия. Нищо чудно, че ме беше чул, когато се свързах с него! Обърнах се по посока на гласа му. От прозореца на хотела все още излизаха пламъци и го обгръщаха в оранжево сияние. Той пристъпи към нас, влачейки някого, покрит с толкова дебел слой сажди и струпеи, че не бях сигурна кой от четиримата ми похитители беше.

— Къде са останалите? — попитах, мъчейки се да звуча спокойно.

Чертите му все още не бяха съвсем ясни заради дима и сенките, но все пак зърнах проблясва нето на белите му зъби, когато се усмихна.

— Пепел.

Пленникът му опита да се отскубне, ала Влад затегна хватката си, докато пръстите му не изчезнаха в почернялата плът под тях. Стомахът ми се сви и аз извърнах очи. Вой на сирени се извиси над гласовете на хората, наизлезли от стаите си, за да гледат пожара. Влад имаше съвършено невъзмутим вид, сякаш да изпепели хотелска стая и да плени един почти овъглен вампир, бяха обичайните му четвъртъчни занимания.

— Получи каквото искаше — казах, мъчейки се да звуча спокойно. — Сега изпълни своята част от споразумението ни и ме остави да си вървя.

Изумруденият му поглед ме прониза сякаш до мозъка на костите.

— Съгласих се да не те наранявам и не го направих. Що се отнася до това да те пусна да си вървиш, ще го сторя… след като си поприказваме малко по-подробно.

Отчаянието ме връхлетя като вълна. Идеята на Влад за по-подробен разговор вероятно означаваше мъчения, последвани от екзекуция. Трябваше да се досетя, че някой, който напълно коравосърдечно бе изпепелил няколко души, няма да удържи на думата си да ме пусне. И тогава, колкото и да бе невероятно, гласът на Марти надвика воя на сирените:

— Бягай, Франки, бягай!

Влад се обърна по посока на звука тъкмо навреме, за да види как Марти връхлита отгоре му, сякаш изстрелян от топ. Бях се питала защо не бе направил нищо, когато ме отвлякоха, ала той вероятно ни беше проследил, оставайки скрит, докато настъпи подходящият момент да ме спаси. Проблемът бе, че този момент не беше сега.

Този път всичко сякаш стана на бавни обороти. Спътникът на Влад извади сребърен нож и ме блъсна на земята. Влад дори не се опита да избегне нападението на Марти — продължи да стиска овъгления вампир и се поразкрачи, сякаш предизвикваше другия вампир да опита да го събори. Беше тъмно, но ми се стори, че видях решителното изражение на Марти, преди тялото му да се блъсне в това на Влад. Като уловена в кошмар, видях как Влад пое силата на удара, без дори да се олюлее, а ръката му, обвита от внезапно лумнали пламъци, посегна към приятеля ми.

— Не! — изпищях.

Вместо да побягна, както ми бе извикал Марти, аз хвърлих към Влад. Дясната ми ръка намери крака му, отчаянието отприщи омразното електричество в мен и го накара да изригне с много по-голяма мощ от обикновено.

Паниката ми, съчетана с напрежението, преляло в тялото ми от контакта, би трябвало да запрати Влад чак в другия край на паркинга, ала той остана на мястото си. Единственият ефект бяха тръпката, пробягала по тялото му, и мирисът на озон, надделял за миг над пушека. Пламналата му ръка сграбчи Марти, преди дори да разбера, че се е раздвижил, а после тъмнокосата му глава се обърна към мен и изумрудените му очи срещнаха погледа ми.

— Това — заяви той — беше грубо.

Гледката на Влад, удържащ двама съпротивляващи се вампири, бе последното, което видях, преди сивота да забули очите ми. Паркингът и горящият хотел изчезнаха, заменени от високи дървета и криволичеща река, пълна с късове лед.

Бях коленичил на скалистия бряг. Дрехите ми бяха подгизнали, ала аз не обръщах внимание на студа. Не усещах нищо друго, освен болката, която бушуваше като пожар във вените ми, усилваща се, докато най-сетне отметнах глава назад и изревах в агония.

Жената в ръцете ми не помръдваше. Никакъв дъх не раздвижваше устните й, а очите й се взираха невиждащо напред. Притиснах я още по-силно до гърдите си, а болката, която ме раздираше, стана още по-жестока, сякаш не нейното, а моето тяло бе безвъзвратно съсипано. При цялата ми новопридобита сила, никога не се бях чувствал по-безсилен. Смъртта я бе отнела от мен и никога вече не можех да я достигна.

При тази мисъл от гърдите ми изригна нов рев, отчаяние се смеси с тъга, която заплашваше да ме разкъса. Вината беше моя. Реката може и да бе отмила и последната капчица от кръвта й, ала ръцете ми завинаги щяха да си останат опетнени.

— Дръж ги — нареди някой рязко.

Жената, течащата река и гората изчезнаха, отстъпвайки място на валма дим и паркинга на хотел „Ред Руф Ин“. За огромно мое облекчение, Марти все още беше жив, макар да изглеждаше здраво поопърлен. Влад го подаде на приятеля си заедно с другия, доста по-тежко изгорен вампир. Аз бях коленичила на земята, а по бузите ми се стичаха сълзи, изтръгнати от най-мрачния спомен на Влад, който бях преживяла. Честно казано, когато докоснах подпалвача, очаквах да видя нещо далеч по-страховито, ала очевидно душата му бе белязана не от убийства, а от загуба.

След като се увери, че Марти и другият вампир не могат да избягат, Влад коленичи до мен. Ръцете му вече не бяха обгърнати от пламъци, но може би ги удържаше заради пристигналата пожарната кола, тъй като нещо подобно би привлякло твърде много внимание. Пронизителният вой на сирената се забиваше в черепа ми, ала Влад сякаш не го забелязваше, макар вампирите да имаха много по-остър слух.

— Стига си ревала — каза той грубо. — Няма да те убия, ако заради това се тръшкаш.

Мислеше, че се бях свлякла на колене, хлипайки от страх, че ще умра? Заради отзвука, останал от съпреживяното му страдание, ироничното ми изсумтяване повече приличаше на подсмърчане.

— Това бяха твои сълзи, не мои. Която и да е била тя, смъртта й наистина те е съкрушила.

Веждите му се сбърчиха. Беше достатъчно близо до мен, за да забележа, че макар да бе подпалил няколко неща — и хора — по него нямаше и следа от изгорено.

— Какви са тези глупости?

— Не му казвай нищо, Франки — изсъска Марти.

— Отведи ги оттук, Шрапнел. Ще дойда по-късно.

Протегнах умолително ръка, но се спрях в последния миг преди да съм го докоснала — да получи още един електрически удар от мен, определено нямаше да ми помогне.

— Не го убивай. Той само искаше да ме защити. Това е Марти и той не знаеше, че… ъъъ… съм те повикала. Сигурно си е помислил, че сте част от онези, които ме отвлякоха.

Горкият Марти. Беше проследил Чакала и останалите, изчаквайки подходящия момент, в който съотношението на силите да се поизравни. Откъде можеше да знае, че Влад е по-опасен противник от онези четиримата, взети заедно? Разбира се, ако Влад вече бе решил да го довърши, нямаше да обърне никакво внимание на молбата ми. Беше способен на убийство, ала споменът, който бях изтръгнала от него, когато го докоснах, ме караше да се надявам, че у него има повече от склонността да изпепелява хората живи.

Лицето му се вкамени.

— Какъв спомен?

А, да — телепатичните му умения. Това напълно обезсмисляше предупреждението на Марти да не му казвам какво съм видяла.

— С теб и мъртвата жена край една река — отвърнах. — Нали ти казах, че получавам видения, когато докосна някой човек или предмет. Видях я, когато те допрях, а плачех, защото изпитвах онова, което си чувствал ти в онзи ден.

Той се взираше в мен, без да мига, толкова пронизващо, че да задържа погледа му, бе направо болезнено. Ала въпреки това не извърнах очи. Може и да четеше мислите ми, но аз бях отворила най-дълбоката рана на душата му. Най-малкото, което можех да сторя, бе да не се държа като страхливка и да сведа поглед към земята.

— Не ги убивай, Шрапнел — каза най-сетне Влад. — Ще дойда малко по-късно.

С крайчеца на окото си видях как другият вампир кимна. А после… изчезна. Или телепортацията бе още едно вампирско умение, което Марти бе пропуснал да спомене, или Шрапнел се движеше по-бързо от светкавица.

Влад се изправи. Изгубили изумрудения си блясък, очите му си бяха възвърнали бакърения цвят.

— Ти идваш с мен — заяви той и ми подаде ръка.

Погледнах го, но не я поех.

— Значи, наистина се отмяташ отдадената дума.

— Не ми е приятно да ме наричат лъжец. Ще направиш добре, ако го запомниш — отвърна с тон, от който по гърба ми пробягаха тръпки. След това едва доловима усмивка изви устните му. — Трябва да поговорим, а тук има твърде много хора. Даваш си сметка, че мога да те надвия, въпреки необичайния ти талант, така че най-разумно ще е просто хванеш ръката ми.

Да, ясно ми бе, че може да ме надвие, след като го бях ударила с най-солидната доза електричество, което бях освобождавала някога, а той дори не бе изгубил равновесие. В този момент да поема ръката му, бе не просто най-разумният ход. А единственият, с който разполагах.

Протегнах му лявата си ръка, ала Влад отказа да я поеме и ме улови за десницата, извил леко устни. Струя електричество се вля в него, но не се отдръпна.

— Извинявай — промърморих.

Той изсумтя.

— Мога да се справя с ефекта от допира ти, стига и ти да можеш.

Канех се да му обясня, че получавам такива видения само когато докосвам някого за първи път, ала вниманието ми беше отвлечено от усещането на близостта му, когато ме притегли към себе си. Не само ръцете му бяха необичайно топли. Цялото му тяло излъчваше горещина, която ме опари през тънкото трико, когато той ме взе в обятията си. Обикновено вампирите имаха стайна температура, ала Влад беше като пещ. Преди да успея да го попитам защо е така и какви са тези непредвидени прегръдки, той се издигна във въздуха, а вятърът отнесе изненаданото ми възклицание.