Джанин Фрост
Принц на нощта (5)

Глава 5

Чакала ми подхвърли един полустопен колан.

— Опитай отново. Това, че си е вкъщи, не ни върши работа. Искаме да знаем къде ще бъде, когато не е в оная крепост, а не когато е на сигурно място в нея.

Погледнах към часовника на нощното шкафче. Беше почти два сутринта — бяха минали повече от осем часа, откакто бях разговаряла с Влад (който, между другото, очевидно вземаше положението си на вампир твърде на сериозно, като си бе избрал подобно име). Защо се бавеше? А ако беше решил, че тези мъже не си струват усилието да ги убие? Изгарях от желание да докосна колана и да разбера, но не бях сигурна дали отново ще успея да разкарам и четиримата. Предишният път Чакала ми бе обещал да ме остави сама за цял час, но после бе нахлул в стаята едва трийсет минути по-късно.

— Изтощена съм — заявих, разтърквайки чело за по-голям ефект. — Да преживея смъртта на онези хора, отново и отново да опитвам да се свържа с някого в настоящето… всичко това здравата изцежда.

Освен това имах адско главоболие, но не мислех, че тях щеше да ги е грижа.

— Искаш ли да те поразбудя с помощта на това тук? — изръмжа Психопата, оголвайки вампирските си зъби.

Чакала сложи ръка на рамото му.

— Няма да се наложи — каза той успокояващо. — Горкичката Франки е уморена. Да я оставим да поспи. А междувременно защо не идем да вечеряме? Забелязах едно апетитно на вид семейство в стая 302. Ще има предостатъчно за всички ни.

Стомахът ми се надигна, когато видях студения блясък в очите му и разбрах, че не се шегува. Перверзника, Невротика и Психопата се подсмихнаха, предизвиквайки ме безмълвно да им дам повод. Аз се изправих.

— Нека се изпишкам и напръскам лицето си с вода и пак ще се опитам да го намеря — казах, докато ги ругаех наум. Прекосих малкото разстояние, делящо ме от банята, и затворих вратата след себе си. Поне никой от тях не настоя да влезе с мен.

Тази тактика на размотаване ми спечели само няколко минути и много скоро отново бях върху леглото, треперейки под климатика. Посегнах към сребърния нож.

— Защо не колана? — начаса ме спря Чакала.

Изгледах го свирепо, прекалено вбесена от заплахата му да отиде да вечеря и разтревожена да не би Влад да бе размислил, за да си придавам учтив вид.

— По-лесно ми е да създам връзка чрез нещо, което вече съм използвала.

Той изсумтя.

— Добре де. Захващай се за работа и ние няма да излезем, освен ако не искаш да намерим онова семейство.

Обзе ме нов пристъп на ярост, но аз стиснах устни и вдигнах хладното острие без повече приказки. Споменът за смъртта на Неди отново ме връхлетя и аз си запроправях път през него, докато открия връзката с подпалвача. За моя изненада, това не ми отне почти никакво време. Огромен тъмносин простор измести хотелската стая около мен. Влад се намираше насред този простор, изпънат като струна, докато очите му, грейнали с изумрудена светлина, се взираха в нещо, което не можех да видя.

За момент бях объркана. Той изглеждаше така, сякаш плуваше през мастилената синева, ала дългото му сиво палто не беше мокро. Какво…

— Не плувам, Лайла. Летя.

Гласът му се разля в ума ми. Стори ми се, че звучи развеселено. Внезапно осъзнах, че безкрайният простор, ширнал се около него, не е вода, а нощно небе. Очевидно се намираше доста високо, защото под него не се виждаха никакви светлини.

Ако се измъкнех жива от всичко това, здравата щях да сритам задника на Марти, задето не ми беше казал, че някои вампири могат да летят! И той ли умееше да лети? Ами ако всички вампири можеха да летят? Шансовете ми да избягам щяха да идат по дяволите, ако наистина беше така…

— Кой е Марти? Предишния път не го спомена. — Спокойният глас на Влад прекъсна нишката на мислите ми.

— Марти също е вампир — отвърнах телепатично, докато все още се мъчех да преглътна тази информация. — Но той не е замесен във всичко това, освен дето сигурно умира от притеснение за мен.

— Принадлежиш на друг вампир?

В гласа му отново се прокрадна нотка на подозрение, а начинът, по който каза „принадлежиш“, намекваше за сексуални или хранителни изгоди. А може би и двете. Намръщих се, забравила, че Влад не може да ме види.

— Не! Работим заедно и сме приятели. Това е всичко. Пфу! — не можах да се сдържа да не добавя.

Марти ми беше като втори баща — мисълта за зъбите му — пък и за която и да било част от тялото му — в мен беше отблъскваща.

— Защо се бавиш толкова? — помислих, връщайки се към най-важната тема. — Минаха часове. Да не си се отказал?

Стори ми се, че изпръхтя, ала от свистенето на вятъра около него нямаше как да съм сигурна.

— Не съм се отказал. Просто бях много далече от Флорида.

Значи, наистина идваше. Усетих как в гърдите ми се борят облекчение и тревога.

— Накараха ме отново да те намеря — обясних му. — Опитах се да спечеля малко време, но те заплашиха да изядат едно семейство. Това, че си в къщата си, не им вършело работа, така казаха. Трябвало да разберат къде си, когато не си там.

Широка усмивка изви устните му. Не намирах нищо смешно в думите си, но двамата с него явно имахме различно чувство за хумор.

— Сега с теб ли са?

Макар да не ги виждах, знаех, че Чакала, Невротика, Перверзника и Психопата все още бяха скупчени около мен.

— Аха. Този път отказаха да ме оставят сама.

— Добре.

Ако не си давах сметка, че останалите ще ме чуят, сигурно щях да се изсмея мрачно. Влад можеше поне да се престори, че го е грижа дали врата ми не го грози опасност да се превърне в натурален сок.

Той се изкиска и вдигна ръкава си, за да погледне нещо. Каквото и да бе, то очевидно го изпълни със задоволство, защото зъбите му проблеснаха в нова усмивка.

— Искам да започнеш да разказваш, Лайла. Опиши им точно какво правя.

— Защо? — Едва не избъбрих въпроса си на глас, но се спрях в последния момент.

Изумруденият му поглед сякаш се прикова в мен.

— Защото аз ти казвам — отсече той и по тона му ясно пролича, че не му харесва да оспорват заповедите му.

— Надявам се, че това няма да ми струва живота — отговорих му раздразнено и още по-силно стиснах сребърния нож. Той можеше да се окаже единствената ми надежда, ако нещо се объркаше и Чакала си дадеше сметка, че връзката между мен и Влад е двустранна.

— Виждам го — казах на глас. Ако вярвах в Бог, щях да започна да се моля.

През шума на вятъра, който свистеше край Влад, чух гласа на Чакала и усетих как ме разтърсва за рамото.

— В настоящето или в бъдещето?

— В настоящето — отвърнах, като се надявах да не подписвам собственоръчно смъртната си присъда. — Вече не е в къщата. Лети.

Ръката му, все така стиснала рамото ми, ме раздруса още по-силно.

— Над какво лети, Франки?

— Откъде да знам! — отвърнах съвсем искрено. — Тъмно е и не се вижда нищо… не, почакайте.

Влад се спускаше надолу. Шумът на вятъра се усили, в далечината започнаха да се появяват точици.

— Сега лети над някакво населено място. Виждам светлини. Много светлини.

Силна плесница накара бузата ми да пламне.

— Къде? Трябва ми нещо по-точно от „населено място“ и „светлини“, тъпа кучко!

Искаше ми се да допра ръка до бузата си, но не го сторих — цялото ми внимание трябваше да бъде насочено към връзката с Влад.

— Надявам се да му разкажеш играта, когато дойдеш! — изфучах наум.

Усмивката на Влад стана още по-широка, разкривайки вампирските му зъби.

— Ще ти го напомня, когато пристигна.

След това се изви и още по-устремно се заспуска надолу. Сиянието на светлините под него се усили и предметите постепенно започнаха да приемат все по-ясни очертания. Присвих очи, мъчейки се да виждам по-добре, като се надявах да не се намира на часове от нас.

— Струва ми се, че… току-що прелетя над някакъв увеселителен парк — продължих на глас. Движеше се толкова бързо, че нямаше как да съм сигурна. — Мисля, че видях увеселително влакче.

Този път Чакала не ме удари, но за сметка на това ме раздруса толкова силно, че едва не извади рамото ми от ставата.

— Кой парк?

— Престани! — сопнах се аз, поддавайки се на гнева си. — Или искаш да изгубя връзката? В такъв случай продължавай да ми пречиш да се съсредоточа с грубостите си.

Той престана да ме разтърсва, но ръката му се сключи с желязна хватка над лакътя ми.

— Кой парк? — повтори.

— Вече е твърде късно да разбера — отмина го. Виждам да се приближават много покриви и сгради…

И вода. Усетих, че ме обзема вълнение. Във Флорида имаше увеселителни паркове, разположени близо до вода, и големи градове. Ако Влад току-що беше прелетял над „Дисни Уърлд“, от нас го делеше само час.

— Права ли съм? — попитах го телепатично. — Във Флорида ли си?

Поредната широка усмивка бе единственият отговор, който получих, ала размазаният пейзаж под него бе започнал да се прояснява. Отне ми една-две секунди, докато разбера защо.

— Забавя скоростта. Спуска се…

Сърцето ми заби учестено. Нямах особен опит в това, да разпознавам забележителности, гледани от птичи поглед, но сградите, над които Влад току-що беше прелетял, ми се сториха познати.

— Е? — Чакала отново затегна хватката си. — Какво виждаш?

Туптенето в гърдите ми бързо се усили, когато различих пристанище, което със сигурност познавах.

— Мина над някакъв яхтклуб. Все още не мога да прочета имената на улиците, но той като че ли… да, все повече забавя скоростта.

— Яхтклуб? — Внезапно в гласа на Чакала се прокрадна тревога. Хватката му около ръката ми се поотпусна.

Аз стиснах сребърния нож, сякаш бе спасително въже.

— Да. Сега се насочва към някакъв град. Виждам много сгради… спуска се още по-ниско… виждам знак върху една от тях…

— Какъв знак? — прекъсна ме Чакала, с натежал от напрежение глас. — Какво пише, Франки?

Аз прекъснах връзката с Влад — вече нямах нужда от нея. Хотелската стая се завъртя около мен в експлозия от цветове, поглъщайки мастиления мрак, който обгръщаше Влад. Сърцето ми се блъскаше така, сякаш се опитваше да изскочи от гърдите ми. Дръжката на ножа в ръката ми беше овлажняла от пот.

— Пише — казах с дрезгав от напрежение и решителност глас — „Ред Руф Ин“, Тампа.

Имах възможност да се насладя на шока, изписал се по лицата им, в продължение на един-единствен миг, преди прозорецът на хотелската стая да се пръсне на безброй късчета и една масивна фигура да влети през него.

Времето като че ли изведнъж тръгна на бързи обороти. В един момент бях засипана от дъжд от стъкла, а в следващия полетях към ъгъла, откъдето се взирах в гърба на тъмнокос мъж с тренчкот. Преди да успея да мигна, пламъци плъзнаха по стените на оранжеви и червени вълни, покривайки всеки сантиметър от стаята, с изключение на мястото, където се бях свила.

— Чух, че ме търсите — каза подигравателно един вече познат ми глас.

Горещината и пушекът, в които бе удавена стаята, ме накараха да се огледам за път за бягство, но преди да успея да изпълзя на свобода, пред мен избухна същински взрив от насилие. Всичко ставаше толкова мълниеносно, че неволно се сетих за анимационните филмчета, които гледах като малка, само дето тази гора от размахани ръце и крака беше страховито истинска. При невероятната бързина, с която се движеха, и пушека, натежал във въздуха, ми беше трудно да различа кой печели схватката и дори дали в нея вземат участие повече от двама души.

Окажех ли се въвлечена в този смъртоносен водовъртеж, с мен беше свършено, но това бе моят шанс. Поех дълбоко дъх, за да си дам кураж, закашлях се от дима и изпълзях до най-близкия контакт. Сложих дясната си ръка върху него и начаса усетих как електричеството в мен се слива с напрежението в контакта.

Енергия нахлу в тялото ми като адреналинова инжекция в сърцето, последвана от раздираща болка по протежение на цялата ми нервна система. Светлините примигаха и угаснаха, но дори в мрака и с насълзени от болката и пушека очи различих прозореца, през който Влад беше нахлул в стаята. Рамката му, обгърната от пламъци и нашарена от назъбени парчета стъкло, бе като зейналата паст на ада. На три-четири крачки от мен няколко вампири се бяха счепкали в смъртоносна схватка, прекалено мълниеносна, за да може да бъде проследена от обикновено човешко око. Ала нищо не можеше да ме разколебае. Поех още една глътка въздух, при което отново се закашлях, и се хвърлих към прозореца, отскачайки в последния момент, сякаш подът беше трамплин.