Джанин Фрост
Принц на нощта (39)

Глава 39

През последните дванайсет години бях познала достатъчно болка, за да я разделя на степени: лека, умерена, остра, силна, заслепяваща и освобождаваща. Последното може и да звучи странно, но ако сте преминали всички останали фази и все още сте живи, последната — която неминуемо води до сладкото небитие на смъртта — е истинско облекчение.

Сега навлизах в нея за трети път. Също както и предишните два, Ренд много скоро щеше да използва една от огромните спринцовки, които предварително беше напълнил с кръвта си, и да ме принуди да я изпия, изцерявайки пораженията, които сам беше нанесъл, преди да издъхна и да му проваля плановете. Ала в този момент, застанала на границата между живота и смъртта, ме осени момент на кристална яснота.

Единственото, което трябваше да сторя, бе да издържа, докато той се прехвърли на Марти. Все още не ме беше принудил да призная на кого съм вярна и започваше да се дразни. Много скоро щеше да се опита да ме прекърши с помощта на обичта ми към Марти, ала онова, което Ренд не подозираше, бе, че всяка алена капка, която бях преглътнала насила, не само ме лекуваше, но и подхранваше силата ми. Усещах я как нараства в мен, как напира под кожата ми и кипи с клокочеща интензивност, която би ме убила, ако не беше всичката вампирска кръв, която продължавах да пия. Едва успявах да удържам реките от електричество, които опитваха да се излеят през ръката ми. Ако Ренд не бе внимавал много да ме докосва само с оръжията си, които не провеждаха ток, пластмасовите спринцовки и дебелите гумени ръкавици, може би щеше да усети опасността. Ала ето че предпазните му мерки щяха да подпишат смъртната му присъда.

Защото можеше и да не се окаже достатъчно просто да го докосна. Щях да видя най-ужасния му грях, но кой знае дали щях да разбера къде се бе намирал, преди да ме вземе от Толвай. Единственият начин да науча къде съм — и с повечко късмет да разбера къде бе Жилегай — беше чрез очите на Ренд.

Или, за да бъда съвсем точна — чрез спомените, заключени в костите му.

Почувствах как потъвам в мрак и в същото време го чух да ругае на език, който приличаше на нещо средно между латински и румънски. В следващия миг натика една спринцовка без игла в устата ми и аз отново вкусих студената му кръв. Тя сякаш се превърна в огън, когато се плъзна по гърлото ми и се вля във вените ми.

Конвулсии започнаха да разтърсват тялото ми, докато то се лекуваше, и аз затреперих от прилива на сила и от агонията на хиляди нервни окончания, които се възстановяваха.

— Или казваш истината, или си невероятно издръжлива — промърмори Ренд, този път на английски. — Е, нека разберем кое от двете.

Когато най-сетне успях да проясня погледа си, примигвайки няколко пъти, видях, че вратата зее. Насреща ми, в друго отворено отделение, беше Марти. Не беше вързан за дървените стълбове като мен, ала беше пронизан на много места със сребърни копия. По мъртвешката му бледност разбрах, че не се е хранил от няколко дни, а от прободните му рани едва-едва се процеждаше кръв.

Отравяне със сребро, глад и изцеждане на кръвта — най-ефективните начини за обезвреждане на един вампир. Ренд знаеше какво прави, както вече бе доказал. Ала онова, което едва не съкруши сърцето ми и едновременно с това ме изпълни с животинска ярост, бяха алените вадички по бузите на Марти. Беше плакал, докато слушаше как ме измъчват… толкова, че от розови сълзите му бяха станали червени.

— Надявам се Влад да ти изтръгне вътрешностите и да ги изпепели пред очите ти — озъби се Марти на Ренд.

Среброкосият вампир избухна в смях.

— Виждал съм как го прави. Миризмата е отвратителна.

Марти го заплю.

— Ако наистина си бил толкова близо до него, трябвало е да те убие.

Ренд беше с гръб към мен, така че не можех да видя лицето му, ала тонът му изведнъж стана по-леден от въздуха наоколо.

— О, той ми причини нещо по-ужасно от смъртта. Откъсна ме от вампирското си семейство броени месеци след като ме превърна, само защото наруших някои от безбройните му тъпи правила. В продължение на десетилетия всички вампири можеха да правят с мен каквото си поискат, докато Жилегай не ме откри и не ме прибра. Но стига сме говорили за миналото. — Той свали гумените си ръкавици и ги захвърли настрани. — Твой ред е.

За миг приятелят ми се скри от очите ми, когато Ренд приклекна, за да е на едно ниво с лицето на Марти с неговите метър и двайсет и пет сантиметра. След това извади сребърен нож от една торба, която лежеше на пода, и го размаха предизвикателно.

— Спомена нещо за изтръгване на вътрешности. Звучи ми добре като за начало. Чувствай се свободна да се обадиш веднага щом решиш, че имаш да ми кажеш нещо, Лайла.

— Не се безпокой за мен, хлапе — задавено каза Марти, ала, макар че гласът му беше дрезгав, тонът му беше решителен. — Всичко ще е наред.

— Ни най-малко — възрази Ренд с неприкрито удоволствие.

О, ще бъде, и още как!, помислих си свирепо и отприщих енергията, кипяща под кожата ми.

Мирис на озон натежа във въздуха, измествайки миризмата на коне, въжето около дясната ми китка се скъса, прорязано от цвърчаща бяла нишка. Пращящият звук накара Ренд да наклони глава на една страна и да ме погледне през рамо.

Насочих всичко, което имах, право към него, съсредоточавайки го в един порив на енергия, от който ръката ми едва не експлодира. Искряща струя се стрелна към тялото на среброкосия вампир, изскочила от мен толкова бързо, че лицето му все още не бе изгубило учуденото си изражение, когато погледна надолу, за да види какво го беше ударило.

— Това ме заболя — ясно каза той.

А после всичко над ключицата му се катурна в сламата. Останалата част от тялото му остана приклекнала пред Марти, все още стискайки сребърния нож в едната си ръка. Отворената рана, където допреди малко се намираха главата, вратът и рамото му, разкри слисаното лице на Марти. Той се взря в тялото на Ренд — и двете му части — а после погледна към мен, отваряйки и затваряйки безмълвно уста, сякаш него бях обезглавила току-що. Дългата бяла струя, проточила се от ръката ми, изпращя, а после изчезна, насищайки въздуха с нов полъх на озон.

— Из-з-зпроси си г-г-го — заявих през тракащи зъби.

Обзе ме ликуване, но то не бе достатъчно, за да угаси тлеещата в мен ярост. С усилие потиснах порива да призова нова мълния и да продължа да налагам останките на Ренд, докато той не заприлича на сламата под себе си. Кипящата енергия продължи да пулсира в тялото ми, подклаждана от болка, гняв и близо половин литър вампирска кръв.

— Не е сам — изсъска Марти.

По-късно щях да изпитам смущение, задето тази новина ме зарадва. Успях да прережа остатъка от въжетата си тъкмо навреме, за да посрещна гола, ала изправена, мъжа с южняшки вид, който изведнъж се появи между мен и Марти.

Ръката ми се стрелна напред, електричеството в тялото ми — нетърпеливо да бъде отприщено в нов необуздан порив. Ослепително бяла струя изскочи от кожата ми и се вряза в шията на мъжа. Също като при Ренд, главата му тупна на пода преди останалата част от тялото му.

— Още един — прошепна Марти, като продължаваше да се взира шокирано в мен.

Искаше ми се да облека дрехите на един от убитите вампири — както и обувките му — но по пътеката в конюшнята вече се чуваха стъпки. Грабнах захвърления конски чул и изскочих през вратата, като се надявах онзи, който приближаваше, да не е забелязал краката на Ренд, стърчащи от отделението на Марти.

От неестествената бързина, с която русокосият мъж се обърна и се отправи в обратната посока, разбрах, че ги е забелязал. Втурнах се след него, протегнала ръка, заповядвайки на остатъка от електричеството да изскочи от мен. Ала нивото му беше спаднало след двете смъртоносни освобождавания. Мълнията, която се вряза в русокосия вампир, го повали на колене, но не можа да го пререже на две. Поколебах се. В крайна сметка аз бях невъоръжена, а той беше нежив. Което означаваше, че нямам никакъв шанс.

В следващия миг потиснах тази мисъл с безразсъдство, родено от отчаяние. Той не можеше да избяга и да предупреди Жилегай. Ако Максимус и Шрапнел все още бяха живи, това би подписало смъртните им присъди. Нисък волтаж или не, трябваше да го спра.

Вампирът се изправи с усилие. Беше трудно да се каже кое го изненада повече — дълбоката рана, прерязала половината му тяло, или аз, връхлетяла отгоре му, увита в мръсното одеяло. А после беше мой ред да остана слисана, когато, вместо да ме нападне, той залитна и се втурна да бяга… от мен.

Хвърлих се след него, достатъчно бързо, за да не изоставам, благодарение на вампирската кръв в тялото ми и на това, че раната му все още не беше зараснала.

Той изскочи от конюшнята и се озова насред покрито със сняг поле. Слънцето залязваше, но все още беше достатъчно светло, за да видя как извади мобилен телефон от джоба на панталона си. Изпаднала в паника, аз махнах с ръка и една бяла мълния профуча във въздуха, улучвайки телефона така точно, сякаш беше ракетен снаряд. Апаратът се пръсна на парчета, а вампирът хвърли обезумял поглед през рамо и ускори крачка.

Разстоянието между нас се увеличи. При всичките ми засилени умения, все още бях обикновен човек, за разлика от него. След броени секунди щеше да бъде твърде далеч, за да го виждам. А дори това да не станеше, не се ли стоплех, щях да умра. Снегът се врязваше в стъпалата ми като бръснач и въпреки одеялото треперех толкова силно, че започнах да залитам. В последен отчаян опит, аз се прицелих в главата му с дясната си ръка и изпратих цялата си отслабваща енергия към нея.

Ален взрив избухна пред очите ми, сякаш го бях уцелила с пистолет за боя. Той се олюля и се обърна към мен. Именно тогава видях, че задната част на главата му липсва. Въпреки всичко, което бях виждала през годините — да не говорим пък за преживяното днес — усетих, че ми се повдига, ала въпреки това не забавих крачка. Той се строполи на земята. Гъсти, тъмни петна оплискаха снега, но въпреки това не беше мъртъв. Ръцете му посягаха към главата му с некоординирани движения, сякаш някакво късче съзнание го караше да натъпче мозъка си обратно в останките от черепа си.

Стигнах до него след по-малко от минута. Все още изглеждаше замаян, ала част от главата му беше започнала да се възстановява. Много скоро щеше да бъде цял… и вбесен. Коленичих до него, избягвайки повечето от яростните му движения, и се заех да го претърся. Зъбите ми тракаха толкова силно, че много скоро усетих кръв в устата си, а ръката ми трепереше така, че ми бяха необходими няколко опита, преди да успея да я напъхам в джоба на палтото му. Очите му бяха отворени, ала нефокусирани, звуците, които издаваше — ужасяващо животинско ръмжене. Дори когато няколко от ударите му ме улучиха, аз продължих да ровя из дрехите му. С две ръце щеше да ми бъде по-лесно, но не можех да губя време в това, да преживявам греховете му.

Нещо във вътрешния джоб на палтото му ме убоде и в същия миг опушено-кафявите му очи се впиха в мен с плашеща яснота. Без дори да поглеждам от какъв метал беше направено оръжието, аз го извадих и го забих в сърцето му, завъртайки го с все сила.