Джанин Фрост
Принц на нощта (2)

Глава 2

Марти гледаше мълчаливо, докато аз подскачах върху батута — по-яростно, отколкото бе необходимо. Висок едва метър и двайсет и четири сантиметра, Марти трудно достигаше ръба на батута, ала бакенбардите, бръчките и яките му мускули красноречиво говореха, че не е дете. Извърнах очи от него и насочих вниманието си навътре. Почти не забелязвах пейзажа, който се издигаше и спускаше с всеки мой скок. Когато набрах достатъчно височина, притиснах колене до гърдите си и изпълних задно превъртане, а после опънах крака право напред, преди отново да докосна пружиниращата повърхности пак да политна нагоре.

Премятането не беше достатъчно стегнато! — почти можех да чуя как се провиква старият ми треньор. — Цяла точка по-малко, Лайла! Никога няма да влезеш в отбора с толкова ниски оценки.

Прогоних тези спомени и се съсредоточих върху следващото движение — премятане със завъртане на сто и осемдесет градуса, тип барани. Изпълних го още по-зле и от предишното, а при приземяването единият ми крак се подхлъзна. Още една отнета точка, помислих си автоматично, но все пак се насилих да довърша последната серия от салта и премятания. Никой уважаващ себе си съдия не би ми дал високи оценки за тях, но отстрани изглеждаха впечатляващо и зрителите в цирка страшно ги харесваха.

Този път, вместо да се приземя на батута, промених посоката в последната секунда и стъпалата ми се озоваха върху раменете на Марти. Ускорението, както и теглото ми би трябвало да го повалят на колене и да му строшат поне няколко кости, ала той остана прав като свещ. Улови ме за глезените и ме задържа, като по този начин ми даде възможност да се изпъна, разперила триумфиращо ръце над главата си.

— И тълпата изпада във възторг — подхвърли иронично Марти, докато аз се покланях. След това пусна глезените ми и аз скочих на земята.

— Напоследък няма кой знае какви тълпи. Хората имат по-интересни неща за правене от това, да ходят по представленията на пътуващи циркове.

Марти изсумтя.

— Ако зависеше от Стан, ти щеше да използваш новопридобитото си положение, за да направиш нещо по този въпрос.

Изкривих лице в гримаса при споменаването на задоволството на шефа ни от случилото се с Джаки преди две седмици. Поне днес нямаше никой зад оградата. С типичната ми липса на късмет, сестрата на Джаки се бе оказала репортерка и бе разтръбила новината за моето „предчувствие“ из всички медии, до които имаше достъп. Фил бе отрекъл всичко, пък и нямаше достатъчно доказателства, че наистина бе възнамерявал да убие жена си, ала това, че знаех за намерението на Джаки да го напусне, както и съвършено точното описание, което бях дала на съдържанието на багажника му, стигаше, за да привлече доста любопитни туристи. Ако не беше злощастната ми склонност да раздавам електрошокове на всеки, когото докоснех, можех да спечеля солидна сумичка, като гледам на ръка. Но понеже това бе изключено, вече нямах търпение петнайсетте ми минути слава да отминат.

— Искам хората да забравят какво умея. Знаеш защо.

Марти ме гледаше почти тъжно.

— Да, хлапе. Знам. — След това ме потупа по ръката, без да трепне от електричеството, което го удари при допира. Беше свикнал с него, пък и Марти не беше човек, така че то не му действаше по същия начин. — Да влезем вътре и ще ти направя шейк — каза той с едно последно бащинско потупване.

Извърнах се, за да скрия гримасата си. Марти толкова се гордееше със смеските, които забъркваше, че аз ги пиех поне веднъж седмично, ала в действителност те имаха отвратителен вкус. Ако не бях забелязала, че наистина имат благотворно въздействие върху здравето ми, отдавна да съм започнала да изсипвам по-голямата част от тях в най-близката саксия, вместо да ги пия.

— Ъъъ… след малко. Трябва да поизчистя някои проблеми от последната серия премятания.

Изсумтяването му бе красноречиво доказателство, че никак не ме биваше в лъжите, но той не си направи труда да спори и миг по-късно чух как вратата на караваната се затвори.

След като Марти се прибра, аз отново се заех да упражнявам моята част от общия ни номер. Неговата включваше избягването на поредица избухващи предмети навреме, за да ме улови по време на няколко скока или залюлявания на цирковия трапец, ала тъй като той не беше човек, нямаше нужда да тренира толкова, колкото аз. И добре, че беше така, защото иначе щяхме да се разорим с всичкия реквизит и запалителни устройства, които трябваше да купуваме, да не говорим пък за щетите, които подобни тренировки биха нанесли на моравата ни.

Да бъда част от пътуващ цирк, не бе начинът на живот, за който си мечтаех като малка, ала това бе преди всеки електрически уред, до който се докосна, да започне да дава накъсо, да не говорим пък за токовите удари, които раздавах и при най-бегъл допир. При моето състояние имах късмет, че изобщо си намерих работа. Единственото друго, за което ме биваше, бе да стана опитно зайче за правителството, както не пропусках да напомня на баща ми всеки път щом започнеше да се оплаква от избора ми на професия.

Стараех се скоковете ми да са гладки и добре премерени, за да навляза в ритъм, който да пропъди всяка странична тревога от ума ми. Съсредоточаването е от жизненоважно значение за успеха, непрекъснато повтаряше старият ми треньор и имаше право. Много скоро почти престанах да забелязвам колажа от ограда, град и покрив, който се повтаряше пред очите ми с всеки скок, докато накрая трите неща не се сляха в една неразличима смесица от цветове. След това изпълних серията си от салта, премятания и завъртания и се приземих със събрани крака и леко присвити колене, за да омекотя удара. Батутът се люлееше, ала аз останах неподвижна и не направих онази крачка назад, която отнема толкова много точки. След това вдигнах ръце и се поклоних ниско — последният елемент от програмата ми.

— Браво — разнесе се ехиден глас.

Изправих се рязко, а тялото ми се напрегна. Когато бях започнала да изпълнявам поклона, бях сама, ала ето че за броени секунди се бяха появили четирима мъже, които стояха край четирите ъгъла на батута.

С тениските и дънките си приличаха на обикновени туристи, ала единствено Марти бе в състояние да се движи толкова бързо, което означаваше, че четиримата не са хора. Дори да не бях наясно, че трябва да внимавам с представителите на други видове, студената усмивка, която зърнах върху устните на един от четиримата, ясно ми даде да разбера, че не са тук, защото са се загубили и искат да ги упътя. Опитах се да успокоя препускащия си пулс. Ако имах късмет, щяха да си помислят, че се дължи на физическото натоварване, макар че мирисът на страха ми навярно ме издаваше.

— Това е частна собственост — заявих.

— Ти трябва да си Фантастичната Франки — каза, без да обръща внимание на забележката ми, онзи със студената усмивка — висок, кестеняв мъж. Имаше нещо зловещо в начина, по който гласът му се обви като милувка около артистичния ми псевдоним.

— Кой се интересува? — отвърнах, чудейки се къде, по дяволите, беше Марти. Трябва да беше чул натрапниците, дори и да не бе усетил, че наблизо има няколко неживи.

Когато зададох въпроса си, все още се намирах върху батута, ала в следващия миг вече стоях на земята, а хватката на типа с кестенявата коса ми причиняваше болка. Той изпръхтя, опарен от напрежението, вляло се в тялото му, когато ме докосна, ала също като Марти, електричеството ми не го обезвреди и той още повече засили хватката си.

— Как, по дяволите, го направи? — попита, а сините му до този миг очи изведнъж придобиха ярък и някак неестествено зелен цвят.

Не отговорих. Още щом дясната ми ръка докосна тялото му, в съзнанието ми нахлу порой от образи. Точно както не можех да попреча на електричеството да се влее в тялото му, така не можех да възпра и най-страшния от греховете му да изпълни ума ми и да се зареди пред очите ми.

Кръв. Толкова много кръв.

През ужасния спомен за убийството на другиго, чух как той ме ругае, задето се бях разпищяла. Последва остра болка, а след това всичко потъна в мрак.

Намирах се в нещо, което приличаше на хотелска стая, лице в лице с мъжете, които ме бяха отвлекли, скръстила ръце в скута си, сякаш си поръчвах вечеря, а те бяха сервитьори.

Ако някога срещнеш друг вампир, не изпадай в паника. Така само ще им замиришеш на плячка, беше ме предупредил Марти. Разбрала бях какво представляват четиримата в мига, в който видях очите им да грейват в зелено. Ето защо не си направих труда да увъртам, когато ме попитаха за приликата ми с електрическа змиорка, както и за способността ми да източвам чуждите емоции с помощта на допира си. Излъжех ли, те просто щяха да използват силата на погледа си, за да ме принудят да им кажа истината — или да направя каквото искат — а предпочитах да не им давам повече власт над мен, отколкото вече имаха.

Не се опитах и да избягам, въпреки че не ме бяха завързали. Повечето хора дори не подозираха за съществуването на вампири, още по-малко пък знаеха на какво са способни, ала заради уменията си, аз бях разбрала, че има вампири, още преди да срещна Марти. Нежеланите ми таланти означаваха, че съм наясно с много неща, които бих предпочела никога да не бях научавала.

Като например факта, че тези, които ме бяха пленили, най-сериозно възнамеряват да ме убият — в момента това бе начело в списъка с неща, които бих предпочела да не знам. Бях видяла собствената си смърт, когато бях принудена отново да докосна вампира с кестенявата коса, и от спомена за това едва се сдържах да не вдигна ръка към гърлото си и да се отдръпна с писъци.

Но не го направих. Навярно би трябвало да съм благодарна, задето нежеланите ми способности бяха станали причина да изживея толкова много пъти ужасяваща смърт, че сега бях в състояние да гледам на предстоящата си екзекуция със зловещо чувство на облекчение. Да ми разкъсат гърлото, щеше да боли — бях го преживяла чрез други хора достатъчно пъти, за да знам. И все пак имаше и по-страшни начини да умреш. Освен това нищо не бе необратимо решено — аз бях надзърнала във възможното си бъдеще, но нали бях съумяла да осуетя убийството на Джаки. Защо да не успея да предотвратя и своето?

— Да видим дали съм разбрал правилно — провлечено каза кестенявият. — Когато си била на тринайсет години, си докоснала паднал далекопровод, за малко не си умряла и оттогава тялото ти излъчва електрическо напрежение, а докоснеш ли някого с дясната си ръка, получаваш ясновидски видения.

Всъщност бяха се случили и други неща, но това не бе информация, която изгарях от желание да разкрия, пък и той надали се интересуваше от нея.

— Сам усети това с електричеството — свих рамене аз. — А що се отнася до другото — да, ако докосна нещо, получавам видения, свързани с него. — Независимо дали го искам, или не, добавих наум.

Той се усмихна и погледът му се плъзна по тънкия, назъбен белег — видимите следи от почти фаталния ми сблъсък със смъртта.

— Какво видя, когато ме докосна?

— Минало или бъдеще? — попитах, потръпвайки и при двата спомена.

Кестенявият размени заинтригуван поглед с останалите вампири.

— И двете.

Как ми се искаше да можех да излъжа, ала не се нуждаех от ясновидски умения, за да съм сигурна, че усъмнят ли се в мен, ще ме убият за броени секунди.

— Обичаш да пиеш от деца. — При тези думи в гърлото ми се надигна жлъчка и аз преглътнах с усилие, преди да продължа. — И възнамеряваш да изцедиш и последната ми капка кръв, ако се окаже, че не мога да ви бъда от полза.

Той не си направи труда да отрече нито едно от обвиненията, а усмивката му стана още по-широка, разкривайки връхчетата на вампирските му зъби. Ако и преди не бях виждала подобни заплашителни острозъби усмивки през очите на хора, с които бях свързана телепатично, сега сигурно щях да се подмокря от страх, ала една претръпнала част от мен просто си отбеляза какво представляваше мъжът пред мен — въплътено зло. А аз не за първи път си имах работа с истинска злина, колкото и да ми се щеше да не е така.

— Ако това, което се говори за нея, е вярно, тя ще ни помогне да вземем надмощие — промърмори един от другите трима.

— Мисля, че си прав — съгласи се провлечено онзи с кестенявата коса.

Не исках да умирам, но имаше нещо, което не бих сторила, дори това да ми струваше живота.

— Ако искате от мен да отвличам деца, най-добре още сега да ме убиете.