Джанин Фрост
Принц на нощта (24)

Глава 24

Събудих се в леглото на Влад, сама. Всички завеси бяха дръпнати, закривайки слънчевата светлина. Свещите също бяха угасени, ала в камината все още тлееше жарава, която хвърляше достатъчно светлина, за да не се блъскам в мебелите, докато излизам от огромната спалня.

Слязох от леглото, като не забравих да внимавам за стъпалото. Предишната нощ бях научила, че леглото му се намира върху нещо като пиедестал, след като единствено бързата реакция на Влад ми попречи да не падна, когато вместо пода, кракът ми срещна само въздух. След това намерих халата, който той беше свалил от тялото ми след дългия ни, невероятно еротичен душ, наметнах си го и излязох забързано. В поразителната баня на Влад имаше душкабина, в която можеха да се поберат четирима души, и монтирана в пода вана, където бих могла да се гмуркам с шнорхел, но не и тоалетна. В което всъщност нямаше нищо чудно. Един вампир не се нуждае от тоалетна.

Минах през салона, свързващ неговата и моята стая, тъй като не исках да рискувам да се натъкна на някого в коридора. Вероятно всички в къщата вече знаеха, че съм прекарала нощта с Влад, но това не значеше, че искам да ме видят как излизам от стаята му само по халат. След като най-сетне облекчих отдавна пълния си мехур, погледът ми се спря с копнеж върху ваната. Едно дълго накисване в горещата вода щеше да уталожи усещането за протриване в някои части от тялото ми, ала полицейският художник вероятно беше пристигнал през нощта, така че щеше да е най-добре да мина само с един душ.

След около половин час слязох на първия етаж и надникнах в трапезарията. Празна. Можех да се заема да претърсвам стаите в огромната къща една по една или да избера по-бързия начин.

— Ехо! — провикнах се. — Имам един въпрос.

Преди да успея да преброя до три, пред мен изникна безупречно облечен чернокож мъж с гладка като масло гола глава и яки мускули, издуващи бежовия костюм.

— Шрапнел — казах, разпознала в него мъжа от онази нощ в Тампа.

Той се поклони, което ме изненада. Обикновено Влад бе този, на когото се кланяха.

— С какво мога да бъда полезен?

Устоях на порива да го похваля за това, колко е красива вътрешната градина.

— Знаеш ли дали Максимус се е върнал заедно с полицейския художник?

— Пристигнаха преди един час.

— Къде са сега? — продължих да го разпитвам.

Той надяна учтива, ала безизразна маска.

— Ще съобщя на Влад, че си будна.

— Той вече знае — заяви изискан глас от другия край на стаята.

Обърнах се и раздразнението ми от уклончивостта на Шрапнел се изпари, когато видях Влад да идва към мен. Виненочервената му риза контрастираше с черните сако и панталон. И двата цвята подчертаваха бакърените му очи, обрамчени от изумрудени ореоли. Както обикновено, единствено лицето, вратът и ръцете му бяха открити. Елегантната кройка на дрехите му едновременно подчертаваше и скриваше стройното му мускулесто тяло.

Тяло, което сега бе мое, за да го изследвам и да му се наслаждавам. Изведнъж ми се прииска полицейският художник да не беше пристигнал.

Лукавата усмивка, извила крайчетата на устните му, красноречиво говореше, че бе чул мислите ми… и те му бяха харесали. Притегли ме към себе си и зарови ръка в косата ми, докато с другата ме помилва по гърба.

— Добро утро — промълви, преди устните му да открият моите.

Бях се чудила дали ще бъде сдържан в присъствието на хората си. Очевидно нямаше такова намерение. Докато той най-сетне вдигне глава, пулсът ми се беше ускорил поне тройно, а тялото ми гореше. Аз също бях плъзнала ръка около врата му, инстинктивно, долепяйки десницата си до раменете му. Само преди седмица за нищо на света не бих забравила, че не бива да докосвам никого с тази ръка, а ето че сега допирът до Влад ми се струваше толкова правилен, че тази мисъл дори не ми беше минала през главата.

— Добро утро и на теб — отвърнах дрезгаво.

Той ме целуна още веднъж, много по-кратко от първия път, а после погледна над рамото ми.

— Шрапнел, погрижи се всички да узнаят, че оттук насетне никой не се нуждае от позволението ми, за да каже на Лайла къде се намирам аз или който и да било в тази къща. Ако тя има някакъв въпрос, отговорете му.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Шрапнел се покланя — първо на Влад, а после и на мен. След това си тръгна, потъвайки в една от многобройните стаи в къщата.

— Кажи ми, че преспиването с теб не ме е издигнало автоматично до статус, който изисква да ми се покланят — казах, чувствайки се неловко.

Смехът му потвърди подозрението ми.

— Сериозно?

Ама че тъпо.

Ръцете му се плъзнаха около кръста ми, когато се приведе към мен, така че видях изумрудените пръски в очите му с цвят на мед.

— Естествено, че сега хората ми ще се отнасят към теб с огромно уважение. Нали ти казах — аз рядко си вземам любовница. Ти си единствената, с която съм споделил леглото си, както и първата, спала в стаята до моята.

Не знаех какво да отговоря. Една мъничка част от мен смяташе, че е било проява на мъжки шовинизъм от страна на Влад да прави секс с други жени, но в същото време да не ги смята за достойни да споделят леглото му или най-близката стая. Само че гласът на тази част беше заглушен от внезапно учестеното биене на сърцето ми и желанието да забия тържествуващо юмрук във въздуха.

Ала може да беше имал друга причина. Практична причина. Може би не искаше да го видя как прави любов с други жени, ако случайно докосна погрешния предмет в някоя от стаите, където обикновено водеше завоеванията си.

Устните му се извиха.

— Очевидно отдавна си изгубила всички наивни илюзии за света, щом си помисли, че това е причината — ако не исках да виждаш подобни неща, можех просто да наредя да сменят обзавеждането в някоя от другите стаи.

Така си беше.

Браво на теб, Лайла! Ето че развали момента.

— Съжалявам. Знам, че съм новобранец, но дори да бях имала десетки предишни връзки… не съм сигурна, че която и да е от тях би могла да ме подготви за това, да бъда с теб.

— Не би могла — съгласи се той напълно уверено.

Определено щеше да ми се наложи да положа доста усилия, докато свикна с арогантността му.

— Тогава нека кажа онова, което трябваше да кажа още в началото — заявих и като сложих длани на гърдите му, се повдигнах на пръсти. — Радвам се — прошепнах в ухото му, преди да го целуна.

Ръцете му се обвиха около мен и едната се спусна към ханша ми, притискайки го към неговия със същата чувствена властност, която беше демонстрирал и предишната нощ. Само че вече не бяхме в спалнята му… а в просторното фоайе, където поне дузина вампири се спотайваха наблизо.

— Спри — казах и се огледах наоколо, за да проверя дали някой ни е видял.

Когато отново се обърнах към Влад, изумрудена светлина почти бе изместила бакърения цвят на очите му.

— Ако художничката не беше тук, нямаше да спра. — След това ме пусна и очите му си възвърнаха дълбокия меден цвят. — Само че смъртта на Хънтър трябва да бъде отмъстена, както и онова, което ти причиниха. Ела. Тя се казва Джилиан и е в библиотеката.

Художничката се оказа миньонче с дълбоки бръчки от смях около очите и руса коса, която бе почти побеляла. При появата ни Максимус се поклони, ала Джилиан като че ли едва забеляза, прекалено погълната от това, да се оглежда със същото поразено изражение, което вероятно бях имала и аз, когато пристигнах. Библиотеката беше на две нива, като до горното се стигаше по спираловидна стълба. В средата имаше масивна каменна камина и алени мебели в стил Луи XV. Хиляди книги изпълваха рафтовете, някои от тях — с нормални размери, други — толкова огромни, че сякаш тежаха по най-малко петнайсет килограма.

— Madame, les voila^[1] — каза Максимус, спирайки за миг погледа си върху мен, преди да извърне очи.

Ръката на Влад почиваше върху кръста ми и дори през пуловера усетих как температурата му изведнъж се покачи рязко. Погледнах го объркана, ала когато се обърна към Джилиан на същия език, на който и Максимус, той звучеше напълно спокойно.

Явно не е нищо, реших.

Усмихнах се на Джилиан, като си мислех, че в училище трябваше да си избера френски, а не испански. Влад очевидно й бе казал да не се здрависва с мен, защото тя не понечи да ми протегне ръка, но ми се усмихна и проговори на английски, макар и със силен акцент:

— Радвам се да запозная с теб, Лайла.

— И аз — отвърнах, схващайки какво иска да каже.

Следващите няколко изречения бяха на френски и бяха отправени към Максимус заедно с едно махва не към столовете до камината.

— Иска да се настаниш удобно, докато й описваш какво си видяла — преведе той, а после се усмихна язвително на Влад. — Освен това иска да й бъде платено в злато, а не в евро.

Господарят на имението махна с ръка, сякаш това изобщо не го вълнуваше, а аз седнах на посоченото място. След това погледнах към мъжа, с когото бях прекарала нощта.

— Ще го опиша по-добре, ако държа някоя от костите.

— Максимус — нареди Влад и кимна към вратата.

Вампирът излезе, а Джилиан извади от една платнена торба голям скицник и няколко молива, като си тананикаше. Максимус се върна само след няколко секунди, носейки нещо, което приличаше на бедрена кост. Веждите на художничката подскочиха, ала Влад й каза нещо на френски и то очевидно я успокои.

— Готова съм — обърна се тя към мен.

Влад застана зад моя стол и сложи ръка на рамото ми.

— Говори нормално. Аз ще превеждам.

Взех костта и я сложих в скута си. След това прокарах дясната си длан по нея, затваряйки очи, докато открия мъжа, поръчал нападението.

— Има къса черна коса, тук-таме прошарена от сиви нишки, квадратна челюст, малко като на героите в комиксите…

След около час Джилиан ми подаде скицника си.

— Е той? — попита.

От листа ме гледаше мъж с посребряла коса, широко чело, голяма уста и пронизващи очи с неопределен цвят. Всичко това подчертано от красиво лице с бръчици, които у мъжете издаваха „характер“, а у жените ставаха причина за ботоксови инжекции.

— Доста прилича — казах и се обърнах, за да подам рисунката на Влад. — Е? Познаваш ли го?