Джанин Фрост
Принц на нощта (43)

Епилог

Зората дойде забулена в мъгла, от която всичко изглеждаше някак неясно, досущ като виденията от бъдещето, които получавах от време на време. По нареждане на Влад двамата с Марти се бяхме прибрали у дома, докато той и няколко от хората му останаха, за да претърсят развалините под замъка Пойенари. Искаше да се увери, че никой от помощниците на Жилегай, оцелели при експлозията, няма да успее да избяга, както и да прибере костите на врага си — било като доказателство, че наистина е мъртъв, било като трофей… а може би и двете.

След като се отбих за малко при Гретчен и татко, за да ги уверя, че съм добре след пленничеството си, се оправдах с това, че съм изтощена, и отидох в стаята си. Наистина бях изморена, но не можех да заспя по много причини. Една от тях бе случилото се в конюшнята. Не ме тревожеше това, че бях убила Ренд и останалите пазачи. При подходящи обстоятелства повечето са способни да отнемат живот, а това си беше „убий-или-бъди-убита“ ситуация. Ала не бях очаквала да ми хареса толкова.

Това, че бях успяла да оцелея, макар и изправена срещу смъртоносни врагове, обясняваше само част от въодушевлението ми. Можех да опитам оправданието, че безмилостността на Влад бе започнала да ми влияе, ала дълбоко в себе си знаех, че тази коравосърдечност си е само моя. Той беше споменал мрака, който се криеше в мен, още преди началото на връзката ни. Тогава мислех, че говори за всичко видяно от очите ми заради уменията ми, но сега си дадох сметка, че е имал предвид спотаеното в мен, което навярно си е било там още отпреди злополуката.

Колкото и смущаваща да беше тази мисъл, онова, което повече от всичко ме държеше будна, нямаше нищо общо с тази сурова страна на характера ми, която бях открила неочаквано. Слънцето вече бе стопило по-голямата част от сутрешната мъгла, когато чух стъпките на Влад по коридора. Той влезе в стаята ми, захвърли изцапаното си с пръст палто на пода и тъкмо си събуваше ботушите, когато онова, което правех, го накара да спре.

Бях застанала пред махагоновата камина, пъхнала ръка в пламъците. Те подскачаха между пръстите ми и се обвиваха около китката ми, ала никой от тях не докосваше кожата ми. Вместо това се плъзгаха по мен, сякаш носех невидима ръкавица и макар че излъчваха приятна топлина, това изобщо не беше изпепеляващата агония, която би трябвало да изпитвам.

— А, значи, аурата ми все още е в теб — подхвърли Влад. Въобще не звучеше разтревожен и отново се зае да си събува ботушите.

Аз отдръпнах ръка и се загледах в съвършено гладката кожа със смесица от почуда и тревога.

— Откри ли костите на Жилегай?

— Не. — Вече бос, той се приближи и коленичи до мен. — Не се притеснявай. Ако е успял да оцелее, ще му отнеме поне един ден, докато си издълбае тунел, за да излезе. Хората ми са оградили мястото, а сега ти, красавице моя, можеш да се свържеш с него и да видиш дали е мъртъв, и ако не е — от коя дупка се опитва да изпълзи.

Изгледах го продължително. Пръстта и саждите му придаваха свиреп вид, като потъмняваха сексапилната му едва набола брада и подчертаваха скулите му. Устните му бяха разтворени, разкривайки бели зъби, които можеха да даряват наслада и да причиняват болка с еднаква лекота. Светлината, хвърляна от пламъците, придаваше златист отблясък на бакърените му очи, а изумрудените ореоли, които ги обрамчваха, се разшириха, когато веждите му се сбърчиха.

— Какво има? Миришеш, сякаш си разстроена.

Погледнах към огъня. Ако Влад не беше прелял аурата си в мен, тази нощ щях да умра, превърната в пепел, ала за оцеляването си бях платила цена, която никой от нас не бе предвидил.

— По-рано опитах да го намеря — казах, обръщайки се към Влад. — Но вече няма с какво да се свържа.

По устните му плъзна усмивка.

— Значи, наистина е мъртъв.

Позволих си да се насладя за миг на изражението му, защото това може би бе последният път, в който ме гледаше по този начин. След това се насилих да продължа.

— Не знам. Не само с неговата същност не мога да се свържа. А с ничия. — При тези думи потупах пищната дърворезба, с която бе украсена камината, за да ги подчертая. — Вече не получавам видения от нищо, до което се докосна. Аурата ти не само ме е направила огнеустойчива, Влад. Тя е покрила уменията ми, като някаква свръхестествена ръкавица, която не пропуска абсолютно нищо.

Влад се изправи много бавно, а задоволството се отцеди от лицето му, заменено от напълно непроницаема маска. Никой от нас не изрече думите, които сякаш изпълниха тишината като крясък: Беше ли само временно? Това може и да бе средство, с което да се отърва от психометричните си умения, за което си мечтаех толкова отдавна, но нали именно те бяха привлекли Влад към мене. Ако загубата им беше постоянна, значи, се бях сдобила с мъничко от нормалността, за която копнеех, ала това можеше да ми струва мъжа, в когото започвах да се влюбвам.

А и врагът му може би все още бе на свобода. Експлозията би трябвало да го е убила, но той вече бе измамил смъртта веднъж и дълбоко вкорененият ми песимизъм ми нашепваше, че още не сме се отървали от него.

— Не се тревожи — каза Влад, повтаряйки предишните си думи, макар и не толкова уверено. — Ще удвоя стражата около Пойенари. Или хората ми ще го открият жив, или когато си възвърнеш уменията, ти ще потвърдиш, че наистина е мъртъв.

Не възразих на твърдението му, че ще си възвърна уменията. В този момент и двамата можехме просто да гадаем.

— Пак ли ми четеш мислите? — попитах сухо.

Той ми се усмихна малко принудено.

— Винаги.

След това отново си обу ботушите, оставяйки палтото си там, където го беше захвърлил.

— Ще наредя на хората си да удвоят стражите, а след това възнамерявам отново да претърся мястото, преди да си почина.

Целуна ме, а когато се отдръпнахме един от друг, докосна дясната ми ръка и за миг по лицето му пробяга нещо неопределено. Ала на глас изрече само:

— Поспи, Лайла. Ще се върна скоро.

След като си тръгна, изведнъж си дадох сметка, че се бе опитал да уталожи притесненията ми за Жилегай, но не бе казал нито дума за мисълта ми, че започвам да се влюбвам в него. Дали избягваше тази тема, защото бе неспособен да обича — нещо, в което се съмнявах — или защото загубата на уменията ми наистина го бе накарала да преосмисли връзката ни?

В най-близкото бъдеще възнамерявах да подложа и двете възможности на изпитание. Не исках да изгубя Влад, но нямах намерение отново да започна да бягам от проблемите си. Щях да се изправя срещу тях, каквото и да ми струваше това, със или без допълнителни способности.

— Приготви се, Влад — прошепнах в празната стая. — Изобщо не сме приключили.