Джанин Фрост
Принц на нощта (3)

Глава 3

Типът с кестенявата коса се изсмя.

— С това и сам мога да се справя — увери ме той и аз усетих как стомахът ми се надига от отвращение. — Онова, което искаме от теб е по-сложно. Ако ти нося разни предмети, ще можеш ли да ми разкажеш нещо за техния собственик? Като например какво прави, къде се намира и най-вече — къде ще бъде в бъдеще?

Не исках да правя нищо, с което да помогна на тази отвратителна банда убийци, ала нямах кой знае какъв избор. Откажех ли, те щяха да ме принудят да им се подчиня, било насила, било с помощта на хипнотизиращите си умения. Или пък щях да умра, давейки се в собствената си кръв, защото с нищо не можех да им бъда полезна. Ами ако това бе шансът ми да променя участта, която ми готвеха?

Но защо искаш да го направиш? — прошепна един мрачен вътрешен глас в главата ми. — Не ти ли е дошло до гуша да се давиш в чуждите грехове? Нима смъртта не е единственият изход за теб?

Погледнах към китката си и бледите белези, които нямаха нищо общо с токовия удар. Веднъж бях послушала този отчаян вътрешен глас и щеше да е лъжа, ако се опитах да отрека, че част от мен все още бе склонна да се поддаде на увещанията му. Ала после се сетих за Марти, за това, как последния път, когато говорих с татко, не му бях казала, че го обичам, как не се бях чувала със сестра ми от месеци и най-сетне, че не исках да доставя на тези копелета удоволствието да ме убият.

Вдигнах глава и срещнах погледа на водача им.

— Уменията ми зависят от емоциите ми. Подложите ли ме на какъвто и да било тормоз, психически или физически, ще направите по-добре да позвъните на някоя ясновидска линия, за да научите това, което искате да знаете. Което означава, че докато ви набавям информация, няма да убивате никого и няма да ме докосвате. — Последното условие беше в резултат от похотливите погледи, които един от останалите — рошав тъмнокос вампир — ми хвърляше. Впитото трико и късите шорти, които носех, не оставяха кой знае какво на въображението, но винаги тренирах облечена по този начин. Не бях очаквала да ме отвлекат, в противен случай щях да си избера нещо далеч по-консервативно. — И не си мислете, че ще ме накарате да забравя това, което правите, като ме хипнотизирате — добавих, размахвайки дясната си ръка. — Телепатични видения, нали помните? Трябва само да докосна някого от вас или някой предмет наблизо, за да науча истината, и тогава кристалното ви кълбо ще се строши.

Всъщност това бяха пълни глупости. Можеха да правят с мен каквото си поискат и аз пак щях да получавам видения от всичко, до което се докоснех с дясната си ръка. И все пак го изрекох на глас с възможно най-убедителен тон, като се молех поне веднъж да се окажа добра лъжкиня.

Типът с кестенявата коса ми отправи още една плашеща усмивка, разкриваща острите му зъби.

— Мисля, че ще се справим някак, ако наистина си в състояние да правиш това, което твърдиш.

Отвърнах на усмивката му, ала в моята нямаше и помен от веселие.

— О, в състояние съм, и още как.

След това погледнах към ключа за осветлението зад гърба му и си помислих: И това не е всичко, което умея.

Типът с кестенявата коса се казваше Чакала или поне така го наричаха приятелите му. Техните имена звучаха също толкова измислени, затова наум им казвах Перверзника, Психопата и Невротика, тъй като този последният все не го свърташе на едно място. Невротика и Перверзника бяха излезли преди около час, за да ми донесат неща, които да докосна. Прекарах това време приседнала на ръба на пълния с бучки матрак, слушайки как Чакала говори по мобилния си телефон на език, който не можах да разпозная. Започваше да ми става хладно само по трико, но въпреки това не посегнах да се наметна със завивките. Всичките ми инстинкти нашепваха да стоя напълно неподвижно и да не привличам внимание към себе си, сякаш това имаше някакво значение. Хищниците в тази стая вече знаеха, че съм тук, дори и да не поглеждаха към мен.

Перверзника и Невротика се върнаха и аз погледнах брезентовия сак, който носеха, със смесица от ужас и оптимизъм. Онова, което се криеше вътре, можеше да доведе до нов прилив на ужасяващи образи в съзнанието ми, ала също така можеше да осигури оцеляването ми.

— Наредете ги върху леглото — заповядах аз на Невротика, без да обръщам внимание на сепнатия поглед, който той ми отправи. Ако се държах като някоя клета девица, изпаднала в беда, именно така щяха да се държат с мен. Но ако се държах като жизненоважно оръдие в издирването на онзи, когото се опитваха да намерят с тези предмети, увеличавах шансовете си да се спася.

Или поне така се надявах.

— Направи го — каза Чакала, скръстил ръце върху гърдите си.

От погледа му се почувствах така, сякаш някой стовари огромен товар на плещите ми, но въпреки това си поех дълбоко дъх и се опитах да не му обръщам внимание. Нещата, които Невротика извади от сака, определено ми помогнаха за това.

Обгорено парче плат, полустопен часовник, пръстен, нещо, приличащо на колан, и нож, който излъчваше особено сребристо сияние.

Последният предмет накара сърцето ми да прескочи един удар, нещо, което се надявах останалите да отдадат на притеснението ми, а не на истинската причина. Възбуда. Филмите много грешаха, когато ставаше дума за вампири. Дървените колове не можеха да им навредят, нито слънчевата светлина, кръстове или светена вода. Ала сребро, забито право в сърцето, означаваше бърз и сигурен край, а ето че сега съвсем близо до мен имаше сребърен нож.

Още не, казах си предупредително. Щях да изчакам, докато те бяха толкова убедени в моята беззащитност, че изобщо нямаше да се притесняват да оставят сребърен нож там, където можех да го достигна. Или докато поне двама от тях не излезеха. Което станеше първо.

— Добре, Франки. — Гласът на Чакала привлече вниманието ми. Вдигнах глава и той кимна към предметите. — Давай да те видим.

Подготвих се за онова, което предстоеше, и взех овъгленото парче плат.

Въздухът бе натежал от дим. Два лъча светлина го прорязваха и се спускаха право върху мотокара, зад който се мъчех да се скрия. Обзе ме ужас, когато си дадох сметка, че са ме забелязали. Опитът ми да избягам бързо бе осуетен от две груби ръце, които ме издърпаха назад.

В началото димът беше толкова гъст, че не виждах нищо, освен яркия поглед, прикован в мен. След това различих тъмна коса, обрамчила слабо лице. Едва набола брада хвърляше сянка върху челюстта и устата. Уста, която се разтегли в усмивка — не жестока, както очаквах, а изненадващо добронамерена.

— Разиел — укорително каза тъмнокосият непознат. — Не биваше да го правиш.

Бях чувала родители да хокат децата си по-сурово, ала това не попречи нова вълна страх да се влее в тялото ми.

— Моля те! — произнесох с усилие.

— Молиш ме? — Непознатият се засмя, разкривайки редица бели зъби, в които кучешките веднага биеха на очи. — Колко банално.

След това ме пусна и като се обърна, ми помаха дружески за довиждане. Заля ме толкова силно облекчение, че колената ми омекнаха, но въпреки това се завъртях и се хвърлих към вратата на склада.

И именно тогава пламъците ме обгърнаха, изникнали сякаш от нищото. Те плъзнаха по краката ми, усукващи се безмилостни нишки, които ме накараха да запищя от неочаквано изригналата болка. Опитах да се затичам по-бързо, ала от това огънят се изкачи още по-нагоре по тялото ми. Хвърлих се на пода и започнах да се търкалям. Всяко нервно окончание по мен крещеше в агония, но пламъците не угасваха. Тъкмо обратното — те бързо се усилваха, обливайки ме на неумолими, хищни талази, докато накрая ме връхлетя буреносен мрак и ме погълна. Последното, което зърнах, докато се реех над безжизненото си тяло, бе отдалечаващият се тъмнокос вампир, чиито ръце бяха обвити от пламъци, които незнайно как не изгаряха кожата му.

Примигах изумено и когато отворих очи, видях, че съм се свила на кълбо върху леглото в хотелската стая — почти същата поза, в която бе умрял Разиел. Очевидно при спомена за онези пламъци несъзнателно бях повторила неговите движения.

— Е? — Настойчивият глас на Чакала бе същинско облекчение, защото ме изтръгна от кошмара, който бях принудена да преживея, и ме върна към действителността. — Какво видя?

Изправих се и му подхвърлих обгореното парче плат.

— Видях как един вампир, който очевидно умее да контролира огъня, овъгли някого, на име Разиел — отвърнах, като се опитвах да пропъдя ехото от тази ужасна смърт.

Четиримата си размениха погледи, изпълнени с неприкрито задоволство.

— Бинго! — възкликна Психопата и заби тържествуващо юмрук във въздуха.

От възхитената им реакция предположих, че или Разиел не им беше приятел, или вече знаеха какво го е сполетяло и това бе начин да ме изпитат.

— Нека се уверим напълно — каза Чакала, а усмивката му поизбледня. — Франки, сега докосни пръстена.

Подчиних се, обзета от мрачно напрежение, ала в ума ми нахлу бъркотия от образи, които вече бях виждала. Вярно, те все още бяха достатъчно отблъскващи, за да ми се повдига от тях, но освен че имаха сивкавите оттенъци на миналото, ми се сториха някак далечни, все едно гледах филм, а не ги преживявах лично. Поклатих глава, за да проясня мислите си, и оставих пръстена на леглото до Чакала.

— Нещо сте се объркали. Единствените видения, които получих, бяха от вас и не ми показаха нищо ново.

За миг в лешниковите му очи припламна изумрудена светлина, а от устните му се откъсна гръмогласно възклицание, което ме накара да потръпна.

— Първия път не е било случайно! Наистина си я бива!

Всичко, което можеше да предизвика възторг у един садистичен убиец на деца, събуждаше единствено страх у мен, но въпреки това се опитах да не го показвам.

Не се паникьосвай — казвал ми бе Марти. — Плячката се паникьосва, след което се превръща в храна.

— Е, ще продължим ли със следващия? — попитах, мъчейки се да звуча толкова спокойно, колкото бе възможно при тези обстоятелства.

Четиримата престанаха да се тупат тържествуващо по раменете и ме погледнаха.

— Да. — Чакала ми побутна ножа и този път възбудата му беше почти осезаема. — Само че сега искам да се съсредоточиш върху подпалвача. Опитай се да видиш къде се намира копелето, а не само какво се е случило, когато пречука Неди.

От думите му разбрах, че ножът ще ме накара да преживея ново убийство, но не това ме накара да се поколебая, преди да протегна ръка.

— Подпалвача? Само него ли искате да открия с помощта на тези предмети? — Да не сте полудели?, едва не добавих, но не го сторих, защото дори те да си бяха изгубили ума, аз не бях.

— Можеш да го направиш, нали? — попита Чакала и цялото задоволство се изпари от лицето му.

Естествено, че можех да го направя, но не исках. Съмнявах се, че подпалвачът бе техен приятел — отвращението в гласа на Чакала, когато го бе нарекъл „копеле“, както и това, че се опитваха да го намерят, намирисваше на зловещи планове. Всеки поне малко разумен човек би предпочел да не се намира на същия континент, на който е и онова същество, с което имаха някаква вражда, ала по всичко личеше, че Чакала и останалите се опитват да му заложат капан. Споменът за очарователната усмивка на подпалвача точно преди да превърне Разиел в димяща купчинка, бе нещо, което исках да забравя. Ала откажех ли да го издиря, нямаше да живея достатъчно дълго, за да се тревожа за каквито и да било неприятни спомени, които бих искала да забравя.

Откъдето и да го погледнех, бях хваната между чука и наковалнята, или — за да сме съвсем точни — между вампирски зъби и нещо също толкова гадно.

Посегнах към сребърния нож. Само едно докосване и картини от смъртта на Неди нахлуха в съзнанието ми, сякаш всичко, което виждах, се случваше с мен. Нямаше нищо неочаквано в това, че именно подпалвачът уби Неди с помощта на ножа, макар и не преди да го поопърли хубавичко. Не ме изненада и това, че го стори със същата безучастна сърдечност, която бе проявил и докато екзекутираше Разиел.

Преборвайки се с острата болка и усещането, че се понасям във въздуха към онова — каквото и да бе то — което очаква хората след смъртта, аз се съсредоточих върху подпалвача, мъчейки се да го видя сега, вместо тогава.

Тази част се оказа по-трудна. В крайно емоционални ситуации всеки оставя частица от същността си върху околните предмети, ала убийството на Неди изобщо не бе развълнувало подпалвача, така че върху ножа бе останало съвсем мъничко от неговото същество. Въпреки това, независимо колко безстрастно го бе извършил, нищо не свързва двама души така, както смъртта. Нещо в открехването на вратата към отвъдното караше различните същности да се сливат и отпечатват по-силно, така че след като най-сетне успях да си проправя път през тлеещите останки от страха и яростта на Неди, успях да доловя специфичната същност на подпалвача. Беше тънка като конец, ала аз обвих съзнанието си около нея и дръпнах.

Черно-белите образи отстъпиха място на кристално ясни багри. Вместо мърлявото място някъде край реката, където Неди бе намерил смъртта си, около себе си виждах пищни завеси. В първия миг помислих, че съм се озовала в малка стая, ала след това си дадох сметка, че тъмнозелените завеси всъщност се спускат около масивно легло, обгръщайки го в нещо като пашкул. Подпалвачът се бе изтегнал върху леглото, напълно облечен, затворил очи, сякаш спеше.

Падна ли ми, помислих си, разкъсвана между облекчение и изумление, че го бях открила в настоящето.

Преди го бях виждала единствено в сивите оттенъци на спомените от миналото, ала да го наблюдавам тайно в настоящето, беше различно. В главата ми нямаше никой друг, освен мен самата. Освободена от това, да надзъртам през очите на други хора, аз се заех да го разгледам обстойно.

В началото ми се стори най-обикновен, добре сложен мъж на трийсет и няколко години, но постепенно започнах да забелязвам признаци на неговата изключителност. Коса с цвят на еспресо се спускаше под раменете му — по-дълга, отколкото повечето мъже биха се осмелили да носят, ала на него му отиваше и дори му придаваше невероятно мъжествен вид. Черни панталони и тъмносиня риза обгръщаха мускули, които изглеждаха по-корави, отколкото и най-редовните посещения във фитнеса биха могли да направят, и макар че ръцете му не бяха обвити в пламъци, по тях се пресичаха белези, оставени сякаш от бойни рани. Тъмна, неколкодневна брада подчертаваше високите му скули, но вместо от това да изглежда размъкнат, тя му придаваше сурова привлекателност. Не бях виждала друг, на когото подобна външност да отива толкова, от времето на Арагорн от „Властелина на пръстените“, а очите му…

Те се отвориха и аз видях, че бакърените им ириси са обрамчени от изумруденозелени ореоли. Биха ми се сторили красиви, ако нямах чувството, че се взират право в мен.

Това здравата ме сепна, но аз си напомних, че е просто случайност. Никой не усещаше, когато използвах уменията си, за да осъществя телепатична връзка. Стига да исках, можех да стана най-големият воайор на света, само че най-горещото ми желание бе да знам по-малко за хората, а не повече…

— Коя си ти?

Подскочих. Ако не бях видяла изящно очертаните му устни да се движат, можех да си помисля, че ми се е причуло.

Случайност, напомних си. Всеки миг някой щеше да пристъпи напред и щях да разбера на кого говори.

— Ще повторя въпроса си — каза плътният му глас, с лек намек за чуждоземен акцент. — Коя си ти и как, по дяволите, се озова в главата ми?

Сега вече така се уплаших, че начаса прекъснах връзката. Пищно украсеното легло с плътен балдахин изчезна, отстъпвайки място на адски грозни тапети и легло, което сто на сто бъкаше от дървеници. Пуснах сребърния нож сякаш пареше, все още зашеметена от случилото се.

— Е? — попита Чакала. — Откри ли го?

— И още как. — От шока гласът ми прозвуча почти като грачене.

— И? — настоя той.

За нищо на света не възнамерявах да му кажа, че незнайно как подпалвачът ме бе усетил. Научеше ли го, Чакала щеше да ме убие на място, за да не може подпалвачът да ги намери с помощта на телепатичната ми връзка. Ако усещаше присъствието ми в главата си, подпалвачът навярно можеше и да ме чуе…

В пристъп на вдъхновение — по-скоро дръзко, отколкото разумно — аз разбрах какво трябва да направя.