Джанин Фрост
Принц на нощта (17)

Глава 17

Приближих се и улових ръката му. Ако се поколебаех или помислех малко, сигурно щях да се откажа, а той беше прав. Желанието ми да живея наистина беше по-силно от отвращението при мисълта да пия вампирска кръв. Влад ме познаваше едва от няколко дни и вече го знаеше. С Марти живеехме заедно от години и въпреки всичко той не бе имал достатъчно доверие в този инстинкт за оцеляване, за да ми каже какво прави.

Долепих устни до китката му и затворих очи.

Представи си, че е вино. Страшно тръпчиво вино с метален привкус.

Първата глътка ме накара да изкривя лице, но въпреки това се насилих да прокарам език по кожата му, улавяйки всички капчици. С железните си мускули, ръката му беше корава като дъб, ала кожата му беше гладка и топла като устните ми. Когато прокарах език по нея за втори път, то бе, защото не можах да потисна желанието да открия какъв е истинският му вкус, непримесен с острия дъх на кръв.

Ниско ръмжене се откъсна от гърдите му, преди пръстите му да се свият в юмрук в косата ми, подръпвайки главата ми назад. Очите му, когато се взря в мен, бяха наситенозелени, изражението му — почти плашещо с настойчивост. Устните ми се разтвориха, все още влажни от кръвта му, ала думи не излязоха. Знаех, че би трябвало да му кажа да престане, да не го прави, но не исках да спира.

Внезапно почти несъществуващото разстояние между нас изчезна напълно — телата ни се притиснаха, а ръката му, същата, от която бях облизала кръвта, се вдигна. Много бавно той проследи очертанията на долната ми устна с палец, улавяйки последните капчици влага. След това поднесе палеца към устните си и го облиза, без да откъсва очи от моите.

Имах чувството, че в гърдите ми не е останала и глътка въздух, сърцето ми задумка учестено. Неспособна да се удържа, протегнах ръка и я положих върху гърдите му, усещайки коравото тяло под опънатата сива риза. Мускулите му се обтегнаха, когато в тях се вля струя електричество, а после пръстите му се сключиха около моите и притиснаха дланта ми към тялото му, водейки я бавно, ала неотклонно нагоре — тя се плъзна по врата му, по гладката шия, покрай изкусително жулещата едва набола брада, докато най-сетне достигна устата му. Дишането ми се учести както от допира му, така и от погледа му, когато ме целуна по дланта, а езикът му бръсна кожата ми.

Вратата на тренировъчната зала се отвори рязко и ме накара да отскоча, сякаш се бях изгорила. Влад пусна косата ми, но не и ръката, а погледът му се плъзна наляво с видимо раздразнение.

— Какво? — попита студено.

Максимус се приближи, обхващайки с един поглед издайническата ни близост. Аз отстъпих назад. Срам прогони желанието, обзело ме в мига, в който близнах Влад за втори път. Бях се съгласила да дам на Максимус една седмица, за да видим дали ще се получи нещо между нас, а ето че само ден след това ме беше хванал на косъм от това, да се целувам с шефа му.

Ама че уличница, наругах се наум.

— Имаш посетители — заяви Максимус. Лицето му беше безизразно, ала аз потръпнах, мъчейки се да издърпам дискретно ръката си от тази на Влад.

Той ме пусна и скръсти ръце, усмихвайки се на Максимус по характерния си едновременно плашещ и приятен начин.

— И те са толкова важни, че трябваше да ме намериш незабавно и да влезеш, без да чукаш?

Ясно долових заплахата, скрита зад копринено меките му думи и пребледнях. Нямаше да се нахвърли върху Максимус заради това, нали?

Недей, изпратих мисълта си към него, без да си давам труда да добавя „моля те“, защото знаех, че тази дума няма никакъв ефект върху него.

— Извинявай, но става въпрос за Менчерес и неговия съуправник — каза Максимус с поклон, ала в тона му нямаше и помен от извинителна нотка. — Както и съпругите им.

Понечих да се измъкна незабелязано, възвърнала здравия си разсъдък сега, когато вече не бях под властта на хипнотизиращата близост на Влад. Какво правех? Нищо разумно, това поне беше сигурно.

— Лайла, спри — отсече той.

— Имаш гости — заявих, докато отивах към вратата, — така че няма да ти се пречкам…

— Спри.

Властният му тон ме накара да се подчиня и аз спрях, а после изругах. Не бях една от подчинените му и той нямаше никакво право да ми заповядва.

— Не — отказах предизвикателно. — Изцапана съм с кръв и лепна от пот — искам да се изкъпя, така че каквото и да имаш да ми казваш, ще трябва да почака.

Безизразната маска на Максимус най-сетне се пропука и той ме изгледа така, сякаш изведнъж ми беше пораснала втора глава. Влад сбърчи вежди и отвори уста, но преди да успее да каже каквото и да било, откъм коридора отекна смях.

— Просто трябва да се запозная с тази, която те постави на мястото ти толкова категорично, Цепеш — каза непознат глас с британски акцент.

— Споменах ли, че идват насам? — промърмори Максимус, преди вратата да се отвори и в тренировъчната зала да влязат четирима души.

Първият беше късо подстриган брюнет, по чиято усмивка се досетих, че той бе поздравил Влад с онази закачка. Беше красив, по един едва ли не прекален начин — толкова, че ако имаше мъничко по-малко мускули, перука и малко грим, би изглеждал страхотно в рокля.

Намръщеното изражение на Влад се стопи в усмивка, когато тъмнокосият погледна към мен, сякаш по някакъв начин беше чул какво си мисля.

— Изглежда, че и теб постави на мястото ти, Боунс — провлечено каза Влад.

— Така изглежда — съгласи се Боунс и ми намигна. — Но макар да съм се дегизирал по най-различни начини, определено не съм стигал чак до носене на рокли.

Аз го зяпнах. Още един четец на мисли?

— Днес не ти е ден, защото почти всички тук четем мисли — обясни червенокосата жена до него и ми се усмихна съчувствено. — Дразнещо, нали?

— И още как — натъртих аз.

Зад брюнета и червенокосата жена видях мъж с арабски черти и черна коса, която бе дълга и права като моята. До него стоеше стройна блондинка, която трябва да бе споменатата преди малко съпруга. Ако повечето от тях можеха да четат мисли, явно повечето от тях не бяха хора.

Максимус се поклони още веднъж и излезе от стаята, а Влад се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Лайла, това са моят приятел и велик прагосподар Менчерес и съпругата му Кира — каза той, посочвайки мъжа с арабския вид и блондинката. — Позволи ми да ти представя и приятелката си Кат. — Това беше червенокосата жена, която незнайно защо ми се струваше позната. — Виж, съпругът й Боунс — тук Влад се усмихна хладно на късо подстригания брюнет — не ми е никакъв приятел.

— Ох, вие двамата! — помърмори Кат и поклати глава, а после ми подаде ръка. — Радвам се да се запознаем, Лайла.

Аз погледнах протегнатата й ръка и се прокашлях.

— Ъъъ… съжалявам.

— Лайла притежава необикновени умения — обясни Влад, пропъждайки моментната неловкост. — Тя излъчва електричество, особено през дясната си ръка. Освен това, когато докосне някого, получава видения и може да зърне събития от миналото, настоящето… или бъдещето.

Кат подсвирна през зъби, а Менчерес примига, преди да насочи смущаващия си черен поглед към мен.

— Изключително.

Начинът, по който ме гледаха, ме накара да се почувствам като инструмента, с който Влад ме бе сравнил някога.

Освен това скачам през горящи обръчи. СЕРИОЗНО. Подигравателната мисъл пробяга през главата ми, преди да успея да я спра.

— О, имаш право — сепна се Кат. — Зяпнали сме те, като че ли си някакъв куриоз! Колко грубо.

— Свикнала съм — уверих я.

Те поне не се бяха взрели неприкрито в белега ми, както правеха повечето. Погледнах към Кат и изведнъж разбрах защо ми се бе сторила позната! Тя бе страшно потиснатото момиче, което бях видяла, когато докоснах касата на вратата в стаята си. Каквато и да бе причината да е толкова разстроена по онова време, чувството явно бе достатъчно силно, за да остави следа.

— Ъ? — намръщи се Кат. — Никога не сме се срещали.

Аз потърках глава.

— Не се засягайте, обаче беше достатъчно лошо и докато само Влад подслушваше какво става в главата ми. Не мисля, че мога да се справя с цяла група четци на мисли.

Менчерес пристъпи напред и сложи ръка върху тази на Влад.

— Лайла, приятно ми е да се запознаем. Влад, ела с мен.

Той не помръдна.

— Първо ще изпратя Лайла до стаята й. Преди мъничко претърпя злополука.

Боунс погледна първо към него, а после към мен. След това изсумтя многозначително и по лицето му бавно се разля усмивка.

— Няма да е необходимо, Цепеш. Ние на драго сърце ще я изпратим. Ако си я настанил в същата стая, където беше отседнала жена ми, тя ще я намери.

Влад настръхна и ако не знаех, че няма откъде да идва, бих си помислила, че подушвам дим.

— От къде на къде смяташ, че можеш да ми казваш какво да правя с моята гостенка, в моята къща…

— Влад… — В начина, по който Менчерес произнесе името, се долавяше неодобрителна нотка.

Очаквах Влад да му отговори още по-ядосано, но вместо това той въздъхна подразнено.

— Ти го доведе тук. Знаеше, че ще стане така.

— Нека я придружат — настоя Менчерес с доста по-умиротворителен тон. — Освен това ти настоя да дойда, защото искаш да ме попиташ нещо, а знам, че няма да го направиш, докато Кат и Боунс са наоколо.

— Ей, аз пък какво ти преча! Нали сме приятели — възропта Кат.

— Така е. Обаче му казваш всичко — отвърна Влад, посочвайки Боунс с брадичка. — Но Кира може да дойде.

Кира им се усмихна палаво, преди да улови Менчерес под ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Лайла.

— И на мен — казах, лекичко подразнена, че аз също няма да чуя въпроса. Вероятно беше за това, как Влад най-добре да използва уменията ми, така че би трябвало да присъствам.

Те тримата си тръгнаха, оставяйки ме с вампирските Кен и Барби… мисъл, за която съжалих веднага щом Кат изпръхтя с глас.

— Ами благодаря, предполагам.

— Извинявай — казах и изскърцах със зъби. — Наистина беше комплимент, защото и двамата сте много… ъъъ… хубави.

Като извадени от картинка. И не ставаше въпрос единствено за чертите им. И двамата имаха кожа като сметана, по която не се виждаше нито един недостатък. Само като ги гледах, изпитвах чувството, че белегът ми се разраства, покривайки половината лице и цялата ми ръка.

— О, ние също имаме белези — увери ме Кат и потупа крака си. — Рана от намушкване с кол, точно тук. Прободна рана в корема, още една на гърба…

— Моля те, спри — вдигнах ръка аз.

— Адски е неприятно, когато мислите ти не са само твои, нали? — отбеляза Боунс и ме погледна изпитателно. — Жена ми направо подлудяваше, докато не се превърна в една от нас, но… — тук той понижи глас, — съществува начин да ограничиш какво може да бъде чуто. Ако проявяваш интерес.

Очите ми се разшириха. Дали проявявах интерес? В този момент бих дала всичките си зъби, за да задържа мислите си за себе си.

Боунс се ухили.

— Така и предполагах. Виж сега, човек се нуждае от рядък вид сила на волята, за да не допусне вампир, надарен с телепатия, в ума си. Сила на волята, която повечето хора не притежават. Обаче нещо, което можеш да сториш, когато подозираш, че подслушват мислите ти, е да си запееш някоя противна песничка.

— Да пея? — повторих недоверчиво.

Той кимна.

— Разбира се, наум. Но не забравяй, че трябва да бъде нещо дразнещо и еднообразно, за да разсее вампира и да му попречи да мине покрай тази бариера от музика.

Кат го погледна с неприкрито подозрение.

— Май се досещам защо го правиш и е страшно гадно…

— Цепеш сам си го изпроси — прекъсна я Боунс, а тонът му изведнъж стана по-твърд. След това ми се усмихна. — Хайде, опитай се да блокираш мен.

Наясно бях, че не ми помага, воден от алтруистични подбуди, но ако това щеше да ми даде щит, с който да попреча на Влад да чете мислите ми, когато си поиска… е, значи, неговият враг беше мой приятел. Дразнещо и еднообразно, така ли? Започнах да ровя из спомените си за музиката от осемдесетте, която майка ми толкова обичаше да слуша. Неведнъж ми се бе струвало, че ще полудея, когато тя започнеше да върти една и съща песен до безкрай.

Затананиках си наум думите на „Релакс“ на „Франки ГоусТу Холиуд“. Боунс потропа с пръсти по брадичката си.

— Тръгнала си в правилната посока, но трябва да потърсиш още по-надълбоко.

Въздъхнах и започнах да прехвърлям още песни през ума си. „Като девица“ на Мадона бе страхотно изтъркана, но прекалено уместна в моя случай. В крайна сметка се спрях на Here We Go Again на „Уайтснейк“ и повторих припева й няколко пъти.

Боунс кимна.

— Това е по-добре, но все още не сме достигнали онова ниво на дразнеща натрапчивост, от която ти иде да си прережеш гърлото. Хайде, Лайла. Искаш ли го, или не?

Издадох раздразнен звук и го изгледах ядосано. А после ме озари вдъхновение и по лицето ми се разля усмивка.

На ти сега!

След като изпях наум първите няколко стиха от новата песен, Боунс се разсмя.

— Перфектно. Повтаряй го всеки път, когато Цепеш е наблизо, и за нула време ще го видиш да побягва с писъци.

Кат поклати глава.

— Ужасен си, миличък.

В отговор Боунс се ухили.

— Както казах, отдавна си го проси.