Джанин Фрост
Принц на нощта (20)

Глава 20

Вероятно бях припаднала от болка, защото, когато отворих очи, ми се стори, че лежа под одеяла, ала това беше невъзможно. Все още се намирах някъде в горящия клуб, нали?

Отметнах одеялото и начаса се разкашлях от дима толкова силно, че сякаш някой дереше гърлото ми. Да, все още бях в клуба и бях завита не с одеяло, а с палто. И то не едно — някои все още висяха на закачалки, а други бяха изпопадали, когато се бях стоварила отгоре им. Среброкосият ме бе запратил направо през стената на гардеробната.

Опитах се да изпълзя настрани… и изпищях. Парчета от стената затискаха строшените ми крака, приковавайки ги към земята. Дупката, която бях направила в стената, бе прекалено високо, за да надникна от другата страна и да видя дали Максимус все още е там. Стените около мен ставаха все по-горещи, а пушекът правеше дишането истинско усилие.

Насред болката и кашлянето ме осени миг на просветление. Не можех да се измъкна сама, така че ако някой не дойдеше да ми помогне, бях обречена. Ако имах късмет, щях да умра от задушаване. Ако ли не… ами болката в краката щеше да ми се види блаженство в сравнение с това, да изгоря жива.

— Максимус! — изкрещях с надеждата, че е успял да надвие среброкосия и останалите трима. — Максимус, тук съм!

Нищо, освен кънтенето на музиката и зловещия звук на трошене, който навярно означаваше, че сградата е на път да рухне. Отново се закашлях, виеше ми се свят. Какво беше направил, за да оцелее, пожарникарят, чието разминаване на косъм със смъртта бях видяла веднъж? Беше се завил добре, като за начало.

Награбих всички палта, които можах да достигна, и ги натрупах отгоре си. Горещината беше непоносима, но те представляваха бариера срещу пламъците. След това избрах едно от по-тънките палта и го притиснах до устата си, опитвайки се да го използвам като своеобразен филтър за дима.

— Максимус! — провикнах се отново. — Максимус, къде си?

И този път — никакъв отговор. В гърдите ми се надигна паника, но аз я потиснах. Ако бях научила нещо в живота си, то бе, че паниката никога не помага. Ясно, Максимус или не можеше да ме чуе заради музиката и пращенето на сградата, или беше мъртъв. Значи, трябваше да измисля нещо друго.

Сниших се колкото можах под палтата и се опитах да помисля, въпреки замайването и свирепата болка, която раздираше тялото ми. Де да имах нещо, принадлежащо на Влад — така бих могла да се свържа с него и да поискам помощ. Дори самият той да не беше достатъчно близо, за да дойде сам, можеше да каже на някой друг къде се намирам. Само че не носех нищо негово, а и не го бях виждала днес.

Може би отчаянието ми подхвърли налудничавата идея, може и да бе нарастващият недостиг на кислород, ала аз пъхнах дясната си ръка под палтото и потърках устните си.

Моля те, моля те, нека Влад да е почувствал нещо, когато ги докосна вчера!

Ако онзи миг, който почти можеше да се нарече целувка, не бе означавал нищо за него, бях обречена. Но ако той бе изпитал достатъчно силно чувство, може би щях да открия частица от същността му, която да проследя до него…

Гардеробната изчезна и на нейно място видях Влад, обгърнат от тъмносин фон. Отне ми един миг, докато осъзная, че това е нощното небе. Почти ми се доплака от облекчение, но преди да успея да кажа каквото и да било, гласът му отекна в ума ми.

— Лайла, къде си?

Не отговорих на глас, защото кашлях твърде силно.

— В гардеробната на клуба.

— Махни се оттам — каза той напрегнато. — Трябва да си разбрала, че клубът гори.

— Да не мислиш, че този факт някак ми е убягнал? — попитах невярващо. — Краката ми са счупени и съм затрупана от стената.

Клепачите му се затвориха, а когато отново се повдигнаха, очите му бяха станали яркозелени.

— Намирам се на няколко минути оттам. Покрий се, с каквото намериш и се дръж възможно най-плътно до пода.

Нов пристъп на кашлица ми попречи да отговоря, тъй като трябваше да насоча всичките си усилия към това, да продължа да дишам. Не бях сигурна дали бученето в ушите ми се дължи на пламъците, поглъщащи стените по пътя си, или означава, че всеки момент ще припадна.

— Вече го направих — успях да кажа, преди умът ми да заблуждае. Част от мен знаеше, че това е много лош знак, ала останалата част не я беше грижа.

— Лайла — остро каза Влад, — не припадай.

Ама че арогантно — помислих си. — Сякаш можеш да наредиш на някого да остане в съзнание.

Постепенно кашлицата ми отслабна, също както и болката в краката. Облекчението беше огромно, и то по повече от една причина. Ако не усещах краката си, може би нямаше да усетя и огъня.

— Няма да изгориш. — Дори насред замайването си, усетих с каква жар бяха пропити думите му. — Аз ще дойда навреме.

Не отговорих. Влад каза още нещо, но то се изгуби в прекрасния тътен, който отекваше около мен. Ако се съсредоточах върху него, имах чувството, че летя. Направих го и много скоро всичко започна да избледнява. Ставах все по-лека, реех се във въздуха, свободна…

Болката ме върна обратно към реалността с внезапна безмилостност. Вече не лежах на пода, а се намирах в коравите обятия на Влад, който ме вдигаше от земята. Червени и оранжеви пламъци бушуваха около нас и ни обгръщаха с изпепеляваща горещина, ала после изведнъж угаснаха и пред нас като с магия се появи път. Влад тръгна по него и много скоро задушливият дим изчезна, отстъпвайки място на мигащи светлини и изпоцапани със сажди хора. Влад ухапа китката си и в следващия миг нещо топло и влажно се притисна до устата ми.

— Пий — нареди той.

Тъмната му коса скри всичко друго от погледа ми, когато доближи лице до моето, за да се увери, че преглъщам между пристъпите на кашлица. Жестока болка изригна за миг в краката ми, преди да затихне бързо и най-сетне да се превърне в особен сърбеж. Кашлицата ми също отслабна, макар че все още ми бе трудно да дишам. Най-сетне Влад отдръпна китката си и главата ми се отпусна в сгъвката на ръката му.

— Ти успя — промълвих немощно.

Усмивката му беше кратка… и свирепа.

— Нали ти казах.

Влад ме върна обратно в къщата с летене, но вместо да спре на втория етаж, се качи право на четвъртия и ме остави в една поразяващо готическа стая с висок, триъгълен таван. Тя бе толкова огромна и великолепна, че бих я взела за неговата спалня, ала леглото не беше обградено от характерния тъмнозелен балдахин.

— Какво й има на другата стая? — попитах, все още замаяна и изтощена, въпреки че кръвта му беше излекувала раните ми.

Той ми събу ботушите и ги хвърли на пода, а след това отметна завивките и ме сложи върху леглото.

— Някой толкова силно иска да се добере до теб, че извърши нападение на моята територия. Нещо, което никой не се е осмелявал да направи от цял век насам, така че докато открия виновниците, ти ще стоиш близо до мен.

Затворих очи, връхлетяна от срам и вина.

— Максимус?

— Видях го, жив е — отвърна Влад за огромно мое облекчение.

След това ми оправи одеялата. Обикновено мразех да се държат с мен по този начин, сякаш съм безпомощна — бях понесла предостатъчно от това, докато наистина бях безпомощна, веднага след злополуката — ала този път нямах нищо против. Това, че най-страховитият вампир на света се грижи за мен, ме караше да се чувствам в безопасност, а след като едва не бях станала на въглен, ми се искаше да задържа това усещане малко по-дълго.

— Как се оказа приклещена в гардеробната? — попита той почти нехайно. — Максимус би трябвало да те защитава.

Лицето ми се изкриви в гримаса при спомена.

— Един среброкос вампир, който малко приличаше на Андерсън Купър^[1], ме хвърли там, след като го ударих с ток.

И двете му тъмни вежди подскочиха.

— Нападнала си го?

— Максимус се биеше с други трима вампири, а Сребърния току-що беше убил Хънтър и тъкмо се канеше да се нахвърли върху Максимус, така че му пуснах една доза електричество. Така спечелих на Максимус достатъчно време, за да се справи с един от вампирите и да избегне атаката на среброкосия, ала той се вбеси и ме метна през стената на гардеробната, за да ми го покаже.

— Как я мислеше, да рискуваш живота си по този начин — промърмори той.

Не беше ли чул, че Максимус за малко да бъде убит?

— Пияна съм — заявих сприхаво. — Когато съм пияна, бих опитала всичко.

Мимолетна усмивка разкри зъбите му за миг.

— Ще го запомня. Утре ще поговорим още за това. Сега обаче трябва да си починеш.

Властният му тон ми напомни защо изобщо бях решила да отида на клуб. Въпреки че се чувствах така, сякаш всеки момент може да ми призлее, аз се облегнах на възглавниците.

— Още не. Първо трябва да си изясним някои неща.

— Като например? — Тонът му беше кротък, ала очите му проблеснаха.

— Защо ме избягваше?

— Не съм те избягвал. Бях навън, събирайки вещи заедно с Менчерес и останалите. Бях се върнал едва преди час, когато Бен позвъни, за да ми съобщи за нападението в клуба.

Погледът му не трепна, ала…

— Защо тогава Максимус каза, че си му наредил да ме придружи дотам?

— Обади ми се, за да ми каже какво правиш. — Тонът му стана по-твърд. — Макар че май ти си го защитавала по-успешно, отколкото той теб.

Ясно, не беше опитвал да се скрие от мен. Значи, ни оставаше по-важният въпрос.

— Защо не ми спомена, че има уловка в това, да пия от кръвта ти? Максимус каза, че то ме е направило…

— Моя — довърши Влад без колебание.

Абсолютната му самоувереност ме накара да кипна.

— Не съм се съгласявала на подобно нещо, така че забрави.

Той приседна на леглото и се приведе над мен, сложил ръце от двете страни на лицето ми.

— Наистина ли мислиш, че кръвта ми е единственото, което ни свързва?

Ниският му глас, в който се долавяше почти осезаем глад, помилва в мен места, едва докосвани до този миг, и удави гнева ми в прилив на желание. Беше толкова близо, че косата му бе като воал от сенки около мен. Когато започна да гали лицето ми с леки, сигурни движения, едва се сдържах да не притворя блажено очи.

— Това е истинската връзка помежду ни — прошепна той и дъхът му опари устните ми. — Ти си предназначена за мен и аз ще те имам.

След това устата му откри моята в настойчива, завладяваща целувка. Гърлен стон разтвори устните ми и езикът му се плъзна между тях, за да помилва моя с чувствено могъщество. Вкусът му бе като грях, превърнат във вино — тъмен, омайващ и неустоим. От първичната повелителност на целувката му и твърдото му тяло, което ме притискаше към леглото, по нервните ми окончания сякаш се разля огън. Желание ме връхлетя като вълна и накара слабините ми да се свият в приятно болезнен спазъм. Притеглих го към себе си и зарових ръка в косата му, изохквайки, когато усетих вампирските му зъби да се издължават. Тревогата ми се изпари, когато той ме целуна още по-дръзко, примамвайки езика ми в устата си, където го засмука толкова чувствено, че много скоро туптенето между краката ми догони ритъма на пулса ми.

Изведнъж той се озова в другия край на стаята, очите му бяха изгарящо зелени, голяма изпъкналост напираше в панталоните му.

— Ако не спра сега, ще забравя напълно, че трябва да открия нападателите ти, както и това, че още си твърде немощна. Почини си. Ще те видя скоро.

И той изчезна, преди да съм имала време да кажа каквото и да било. Да си почина… точно така. Сякаш някой би могъл да си почива след това.