Джанин Фрост
Принц на нощта (40)

Глава 40

Влязох в конюшнята с тежка стъпка, навлякла дрехи и обувки, които бяха с няколко номера по-големи от моите. Бях облякла дори ризата му, въпреки окървавената дупка на гърдите. Беше ми прекалено студено, за да подбирам.

Марти вероятно ме бе чул да приближавам, но мисля, че докато не се появих на прага, не си бе позволил да повярва, че съм добре. Когато се отпуснах на колене пред него, той се взря в мен и по бузите му се търкулнаха две големи червени сълзи.

— Ти успя, хлапе.

Започнах да вадя ножовете от тялото му с ръце, които все още трепереха. По моите бузи също се стичаха сълзи, а мимолетната им топлина ми беше добре дошла. Не знаех дали някога ще се отърва от студа, който сякаш бе превърнал костите ми в ледени шушулки.

— Ти също успя — отвърнах задавено.

Истината в думите ми изтръгна още сълзи, които замъглиха погледа ми, докато издърпвах последния нож. Веднъж свободен, Марти ме сграбчи в толкова здрава прегръдка, че сигурно щеше да ме заболи, ако усещането от това, отново да се намирам в обятията му, не беше така прекрасно.

След това той ме побутна назад.

— Трябва да бързаме, хлапе. Сега, когато и Жилегай, и Влад са по петите ни, трябва да изчезваме.

Аз примигах насреща му. Измръзването очевидно ми пречеше да мисля ясно.

— Какво искаш да кажеш с това, че трябва да изчезваме?

Марти въздъхна.

— Чух Ренд да казва, че си се съгласила да предадеш Влад на Жилегай, така че той ще те удари с цялата си мощ. С малко повечко късмет, двамата ще са заети един с друг достатъчно дълго, за да успеем да се махнем от Европа…

— Не съм го предала, Марти — прекъснах го аз. — Ренд беше прав. Излъгах. Всъщност трябва да претърся костите му, за да разбера къде е Жилегай, а след това да се свържа с Влад и да му съобщя.

— Влад се е съгласил да бъдеш взета в плен? — Той поклати отвратено глава. — Предупредих те, че е безмилостен. Не го е грижа какво ще стане с теб, стига да получи онова, което иска.

— Не е вярно — възразих остро. — Претърсвахме дома на някакъв вампир, когато Максимус, Шрапнел и аз попаднахме в засада. Ала за едно си прав. Наистина предложих да се оставя да бъда заловена от Жилегай, за да отведа Влад при него. Той отказа.

Изражението на Марти красноречиво говореше, че му е трудно да повярва дали наистина съм онази, която познаваше от години. А може би не бях. Старата Лайла имаше склонността да се крие от проблемите си, потискайки нежеланите си умения. Сегашната Лайла сама ги търсеше, възползвайки се до краен предел от силата си.

— С колко време разполагаме според теб, преди Жилегай да си даде сметка, че има проблем? — попитах, насочвайки се към следващия проблем.

— Не много. Той поддържаше постоянна връзка с Ренд — промърмори Марти, поглеждайки ме така, сякаш искаше да каже: Коя си ти?

Аз се изправих.

— Тогава най-добре да се заемаме с костите на този тип. Ако Максимус и Шрапнел все още са живи, няма да останат такива за дълго, след като Жилегай разбере, че другите са мъртви. Или пък ще се премести и тогава отново ще се наложи да го издирваме…

— Аз знам къде е.

Зяпнах го с широко отворена уста, достатъчно дълго, за да престанат зъбите ми да тракат.

— Знаеш къде се намира Жилегай в този момент?

— Разбира се. Те не си дадоха труда да ми завържат очите, когато ме отведоха при него. Никога не са имали намерение да ме оставят жив.

Аз се приведох и го прегърнах още по-силно, а после подръпнах възторжено рошавите му кафяви бакенбарди.

— Страхотен си! Само почакай да се свържа с Влад и да му кажа!

— Защо просто не използваш телефона на Ренд — предложи той и кимна към торбата, която лежеше на няколко крачки оттам.

И наистина, между сребърните ножове и няколко страховити на вид инструмента лежеше мобилен телефон.

— Използвай ръкавиците му, за да се обадиш — продължи Марти, оголвайки зъби в свирепа усмивка. — На него те няма да му трябват повече.

Свалих ръкавиците от вече съсухрените ръце на среброкосия вампир и ги избърсах от собствената си кръв в елегантното му велурено сако. След това грабнах мобилния телефон… и спрях.

— Знаеш ли номера на Влад?

Марти ми го издиктува и в крайна сметка го набра собственоръчно, защото ми беше трудно да уцелвам правилните бутони през дебелите ръкавици. Влад отговори още на второто позвъняване.

— Кой е?

Никакви любезности, само едно заповедническо изречение. Това беше моят мъж.

— Аз съм. Бяхме нападнати у Толвай. Сега съм с Марти, ала Жилегай не е тук, естествено, иначе нямаше да ти звъня по телефона. Обаче Марти знае къде се намира и…

— Къде се намираш ти, Лайла? — прекъсна ме той рязко.

Бях се опасявала, че ще ми трябват дни, докато почувствам, че студът се е отцедил от тялото ми, но когато го чух да се интересува първо за мен, а не за отколешния си враг, във вените ми се разля невероятна топлина.

— Всъщност не знам. Марти, имаш ли представа къде се намираме?

Той сви рамене.

— Бяха ме затворили в багажника заедно с теб, когато ме доведоха тук. Но ако телефонът има джипиес, може да натиснеш „карта“, а после „местоположение“, за да открием къде се намираме.

— Лайла — гласът на Влад изгуби резкостта си и придоби онзи прекалено приятен тон, който използваше, преди да превърне някого в купчинка пепел, — ако действаш по собствена воля, свържи се с мен още сега.

— Ъ?

Искаше да говорим единствено телепатично?

— Направи го — нареди той и прекъсна връзката.

Може би се тревожеше, че телефонът на Ренд се подслушва. Свалих ръкавицата на доскорошния си мъчител и докоснах хълмчето под палеца си. Точно както преди, нишката на Влад начаса изскочи под допира ми и аз я проследих назад. Пълната със слама конюшня изчезна, отстъпвайки място на издържана в кремаво, прасковено и жълто стая, която би била елегантна, ако не бяха строшените прозорци, преобърнатите мебели, кървавите петна и следите от изгорено. Влад стоеше в средата й с обвити в пламъци ръце и държеше голямо черно… нещо.

Добре, къде си? — попитах го мислено. Този пастелен декор определено не беше в никоя от стаите в неговата къща.

Отговорът ме осени още докато той отваряше уста, за да го изрече. Всичко бе толкова съсипано, че не го бях разпознала веднага.

У Толвай. — Влад разлюля черната буца, която държеше в ръката си. — Той тъкмо ми обясняваше колко изумен бил от нападението и как нямал никаква представа къде се намирате ти, Максимус и Шрапнел.

Това овъглено нещо беше Толвай?

— Можеш ли да отложиш за малко… ъъъ… разпита му? — попитах, този път на глас. — Днес вече се нагледах на предостатъчно гадости.

Влад пусна препечения вампир и го настъпи с ботуша си, приковавайки го към пода.

— Да не те принуждават да ми дадеш лъжливо местонахождение, за да може Жилегай да ме нападне?

Внезапно ме осени прозрение. Той не можеше да прочете мислите ми през мобилния телефон, а досега не се бях свързвала с него по този начин.

Отново използвах мисълта си, за да му отговоря.

— Не, не ме принуждават. Когато случайно се свързах с Жилегай от къщата на Толвай, му казах, че искам да премина на негова страна, за да не нарани Марти. Той не ми повярва и след нападението накара вампир, на име Ренд — някой, от когото си се отрекъл преди много години — да ни отведе някъде и да ни измъчва, за да разбере дали говоря истината. Без да навлизам в излишни подробности, Ренд и останалите вампири са мъртви.

— Минаха седем часа — избухна той и яростно заби пета в тялото на Толвай. — Седем часа без никаква вест от теб. Защо не си се свързала с мен, ако са те измъчвали?

Затворих очи и отново му отговорих с мислите си, дори и те да бяха по-резки, отколкото бих могла да изразя с думи.

— През поне половината време бях в безсъзнание, а когато се свестих, мислех, че ще умра, и не исках да го чуеш, при положение че не си в състояние да направиш нищо.

Той не отговори, ала пламъците, които обвиваха ръцете му, бавно угаснаха, оставяйки единствено тънки струйки дим.

— Активирай джипиеса в мобилния телефон — каза най-сетне.

Марти ми подаде апарата. Явно го беше направил, докато говорех наум. Аз прекъснах връзката в главата си, колкото да открия местонахождението ни, и отново проследих нишката на Влад, за да му го съобщя.

— Западна Румъния, в село, на име Лурда, близо до река Мотру. Оглеждай се за конюшня с един мъртъв вампир пред нея.

— Незабавно ще изпратя някого — заяви той.

Толвай започна да говори на непознатия език. Или плачеше, или гласните му струни все още не се бяха възстановили напълно, защото това изобщо не беше заповедническият глас, който помнех.

— Ако това не беше признание, значи, лъже — казах на Влад. — Той ни издаде на Жилегай и ме пазеше през цялото нападение, докато не се появи Ренд.

— Така ли? — Кракът на Влад се спусна като топуз. Овъглено парче от… нещо се откъсна от Толвай и се хързулна по пода.

— Н-не знам кой още е оцелял — обясних, заеквайки, този път не от студ, а от чувство на вина за Максимус, Шрапнел и останалите.

Влад вдигна поглед и въздъхна.

— Ти успя да откриеш врага ми. Хората ми бяха готови да умрат за това, ала, ако Бог е рекъл, някои от тях все още са живи. В такъв случай ще ги открия и ще ги освободя. А сега нека Мартин ти каже къде се намира Жилегай.

— Марти, къде е Жилегай? — попитах го аз.

— В замъка Пойенари^[1], в един тунел в скалата под кулата.

Повторих информацията на Влад и за моя изненада видях как лицето му помръкна. От ръцете му отново изскочиха пламъци, невидим вятър развя косата му в кестеняво-черна вихрушка.

— Какво не е наред? Това да не е къщата на някой приятел?

Колко гадно, ако се окаже, че още някой от съюзниците му заговорничи с Жилегай.

— Не. — От гласа на Влад сякаш капеше киселина. — Някога това беше моята къща.

Макар в конюшнята да миришеше на коне, тя беше съвсем празна, за голямо разочарование на Марти. Тъй като бяха изцеждали кръвта му и не се беше хранил от седмица насам, беше толкова гладен, че буквално можеше да изяде цял кон, и аз можех само да се радвам, че наоколо няма нито едно от тези красиви животни.

Не че все още се намирахме в конюшнята. Сега бяхме на около четвърт миля оттам, в колата на Ренд, надули отоплението докрай. Той беше паркирал до групичка дървета наблизо, така че все още виждахме конюшнята съвсем ясно и щяхме да забележим хората на Влад още щом се появят. Пък и беше по-безопасно да чакаме тук, в случай че дойдеха неканени гости. След като претърсих списъка с позвънявания на Ренд, установих, че се бе отчитал на всеки четири часа, но откъде можех да съм сигурна, че не се бе очаквало да докладва по-рано за „напредъка“ си с мен? Възнамерявах да претърся костите му, за да видя дали е така, както и за да открия дали Максимус, Шрапнел или който и да било от останалите беше оцелял. Но първо Марти ми обясни, че замъкът Пойенари е домът, който Влад съградил наново по време на първоначалното си властване като принц на Влахия… както и мястото, където жена му се беше самоубила.

И сякаш тези спомени не бяха достатъчни, за да го държат настрани, развалините на замъка Пойенари бяха още една туристическа атракция, свързана с Дракула. Колкото и да ненавиждах Жилегай, не можех да не се възхитя на находчивостта му. От всички развалини, които хората на Влад претърсваха, те сигурно избягваха онези, където легендата за Дракула се използваше за амбулантна търговия, защото и те като Влад ненавиждаха това. Пък и кой би предположил, че Жилегай ще избере за свое скривалище някогашния дом на вампира, когото се опитваше да убие. „Извратено“ беше твърде слабо описание.

— Кълна се, че когато всичко това свърши, ще се разтърся из интернет за Влад Дракул — зарекох се. — Дори в Уикипедия има повече информация за него, отколкото аз знам.

Марти изсумтя.

— Няма да ти хареса онова, което ще откриеш. — После погледът му потъмня. — Особено след като спиш с него.

Лицето ми пламна, но не извърнах поглед.

— Жилегай ли ти го каза?

— Не, носът ми. Докато бяхме натъпкани в багажника на колата, усещах миризмата му дори през хлороформа, с който Ренд те беше упоил. Те също го усетиха. Навярно заради това не повярваха, че наистина искаш да го предадеш.

— Те го знаеха отпреди — отвърнах, свивайки рамене. — Казах на Жилегай, че Влад ме е прелъстил, за да затвърди лоялността ми.

— Изобщо не би ме учудило — промърмори Марти и аз настръхнах.

— А би трябвало, защото не е вярно. Виж, не те обвинявам, че не го харесваш. Той те набучи на кол и те застави да му се подчиняваш със сила. И все пак има и друга страна.

— Абсолютно — глухо каза Марти. — Страната, която изгаря хората живи.

Отворих уста, за да отговоря, ала спрях. Сега не беше моментът да защитавам връзката си с Влад. Щеше да се наложи да продължим този разговор по-късно.

— Подай ми черепа.

Той го стори, а аз свалих ръкавицата си и направих гримаса. В смъртта си Ренд се бе съсухрил толкова, че сякаш беше мумифициран, но по черепа все още имаше достатъчно парченца кожа и коса, за да ме е гнус да го докосна. Въпреки това прокарах дясната си ръка по него. Както и очаквах, пред най-страшния грях на Ренд мъченията, на които ме беше подложил, бледнееха. Следващият спомен беше от смъртта му — тя беше събитие, което се открояваше у всички — и аз усетих, че ме обзема мрачно задоволство, когато я видях да се разиграва отново пред очите ми. А след това се заредиха безброй образи, докато животът му минаваше пред очите ми с невъобразима скорост.

Да открия какво се бе случило с Максимус, Шрапнел и останалите стражи, както и да науча дали от Ренд се бе очаквало да се свърже с Жилегай по-рано от обичайното, щеше да е, като да търся точно определени снежинки в лавина, но трябваше да опитам. Всичко, което исках да знам, се бе случило по-рано днес. Щях да започна с последния му спомен и да се върна назад, стига да беше възможно. Потърках черепа му, мъчейки се да накарам образа на смъртта му да се раздвижи. Той примига за миг, а после се стопи, изместен от нова неразбираема бъркотия. Опитах отново, съсредоточавайки се още по-силно, и тъмносинята вътрешност на колата изведнъж изчезна.

Наситено бяла струя изплющя във въздуха, врязвайки се в раменете му с лекотата, с която меч минаваше през вода… Аз, обляна в кръв, се гърчех под нож от слонова кост… Мъките на Марти, докато в плътта му потъваха сребърни ножове… Двамата с Марти в багажника, той — окован със сребро, а аз — вързана с въжета… Просторно фоайе, боядисано в пастелни тонове и пищно обзаведено, ала потънало в натрошени стъкла, кръв и тела по пода… Двама вампири бяха натъпкани в пикап, и двамата — пронизани със сребърни харпуни. Единият беше гологлав и тъмнокож, а другият — светъл, с дълга до раменете руса коса…

— Живи са! — извиках и във възбудата си прекъснах връзката.

— Вече успя да го разбереш? — попита Марти невярващо.

Имаше право. Бях прекарала дни наред, мъчейки се безуспешно да извлека още подробности от костите на вампирите, които ни бяха нападнали в клуба. Защо тогава ми беше толкова лесно да се оправям из спомените на Ренд? Оттогава се беше променило само едно. Точно както лупата усилва слънчевия лъч, така и изпиването на огромни количества вампирска кръв трябва да бе накарало уменията ми да минат на по-висока предавка. С очите си бях видяла какъв беше ефектът й върху електричеството в мен, но не бях очаквала да се отрази и на останалите ми умения. Не исках да се задълбочавам върху това, защото в съзнанието ми изникваха възможни последици, за които не ми се мислеше. Ето защо отново прокарах ръка по черепа на Ренд и съсредоточих енергията си върху последния образ, който бях видяла, този с Максимус и Шрапнел. Отне ми два опита, ала когато го открих, насочих вниманието си към онова, случило се преди него… и малко по-рано…

От устните ми се откъсна ахване и Марти ме разтърси.

— Какво, какво?

Прекъснах нишката и пуснах черепа, за да уловя ръката му.

— Трябва да отидем в замъка Пойенари.