Джанин Фрост
Принц на нощта (26)

Глава 26

Без дори да си дам труда да си облека палто, аз се отправих към онази част от двора, която беше обградена от редица високи дървета. Вече знаех защо. Всеки нещастен турист, имал лошия късмет да се натъкне на замъка на Дракула, здравата би се сепнал при вида на високите колове, забити в земята. По някои от тях все още висяха тленни останки.

Влад явно беше разбрал, че идвам — било от мислите ми, било от хрущенето на ботушите ми, докато се приближавах с яростна крачка. Дългото парче дърво, което бях зърнала в ръката му, когато погледнах през прозореца, сега лежеше на земята. Максимус стоеше до него и макар да беше гол до кръста, очевидно не усещаше студа, от който цялата треперех. По лицето му беше изписано мрачно, ала примирено изражение.

— Лайла — тонът на Влад беше небрежен, сякаш се бях натъкнала на тях, докато споделяха по бира, — твърде е студено, за да излизаш облечена по този начин. Върни се в къщата. Ей сега ще се присъединя към теб.

— Какво, след като нанижеш Максимус на шиш без никаква причина? — сопнах се аз.

Колкото и да бе невероятно, той имаше наглостта да ме погледне така, сякаш моята реакция беше преувеличена.

— Никаква причина? Наредих му да те брани, а вместо това заради неговите действия ти едва не изгоря жива. Наистина ли мислеше, че ще оставя да му се размине само с едно конско?

— Не мислех и че ще го набучиш на кол — възразих, опитвайки се да попреча на зъбите ми да тракат, защото това щеше да намали ефекта от тона ми. — Той се биеше с трима вампири, което си беше адски впечатляващо. Нищо чудно, че не е забелязал какво направи среброкосият с мен.

От ръцете на Влад изскочиха искри.

— Стига си ми помагала — промърмори Максимус.

— Аз съм господарят на моето семейство — заяви той, натъртвайки всяка дума, сякаш изведнъж бях престанала да разбирам английски. — Независимо от това, колко са те впечатлили бойните умения на Максимус, не ти влиза в работата как наказвам хората си, когато се провалят.

Сега вече ми прекипя. Очакваше се да съм му гадже, не слугиня, така че изобщо не беше познал с опитите да се прави на Големия лош вампир пред мен.

— Ама как ме постави на мястото ми само! — отвърнах подигравателно и се престорих, че му се покланям. — Прав си, разбира се! И през ум не биваше да ми минава да се намесвам. Всъщност колкото и дълго да осъдиш Максимус да стои на кола, определено ще си мисля за това, колко много съм сгрешила, докато спя сама!

— Не се опитвай да ме изнудваш с липса на секс — отсече той. — Няма да подейства. Освен това се съгласихме да не играем игри един с друг.

Аз се приближих още малко. Ръката ми беше изтръпнала от яростни струи електричество.

— Не се опитвам да те изнудвам. Просто съм бясна, че измъчваш Максимус за нещо, за което няма вина. Постъпи, както смяташ за правилно, Влад, не мога да ти попреча. Но в такъв случай аз също ще правя онова, което смятам за правилно.

Той сведе поглед надолу. Раздразненото упорство, изписано на лицето му допреди миг, сега беше заменено от загриженост.

— Лайла, ръката ти.

Проследих погледа му и видях, че от десницата ми като проблясваща ледена висулка се е проточила нишка от електричество. Свих пръсти в юмрук и си поех дълбоко дъх, мъчейки се да прибера напрежението обратно в себе си.

— Всичко е наред — промърморих. — И преди се е случвало — запратих една такава струя електричество в гърба на среброкосия, когато беше прекалено далеч, за да го докосна. Може би това, че пих от кръвта ти, е засилило волтовете в мен.

Влад се взира още малко в ръката ми, а после спря за миг преценяващ поглед върху Максимус. Най-сетне отново се обърна към мен. И се усмихна.

— Какво? — попитах предпазливо, разпознала очарователното му „каня се да направя нещо ужасно“ изражение.

— Поздравления, Максимус. Лайла току-що те спаси от набучване на кол. — Усмивката му стана още по-широка. — А аз знам точно как можеш да й се отблагодариш.

Максимус стоеше срещу мен в просторното фоайе, напълно облечен. Изражението му беше стоическо, ала на негово място аз здравата бих се наругала. Надявах се, че това боли по-малко от кол, забит в тялото, но като се имаше предвид, че идеята е на Влад, силно се съмнявах.

— Съжалявам — казах сигурно за десети път. След това се съсредоточих върху ножа в ръката му и прицелих в него толкова електричество, колкото можах. Бяла струя напрежение изскочи от пръстите ми и го удари по китката, оставяйки грозна рана от изгорено. Цялото му тяло настръхна, което беше обичайната му реакция, ала този път той направи крачка назад, без обаче да изпусне ножа.

— По-добре — отбеляза Влад одобрително. — С малко повече упражнения ще се научиш да го правиш.

След това камшикът в ръката му изплющя и се стрелна напред твърде бързо, за да успея да го проследя с поглед, но изведнъж ножът на Максимус се озова на пода, на няколко крачки от него.

Влад се обърна към мен.

— Стига да поискам, мога да му откъсна ръката, при това с най-обикновен кожен камшик. Ти имаш възможност да контролираш бич, изтъкан от чиста електрическа енергия. Ако се научиш да я направляваш, би могла да разсечеш на две, когото и да било, човек или вампир.

Силно се съмнявах, че е така. Вампирите се възстановяваха твърде бързо, за да може умението ми да има смъртоносен ефект, освен ако държах дясната си ръка върху тях в продължение на поне час. Доказателството беше пред очите ми — раната от изгорено върху китката на Максимус вече беше изчезнала, тялото му — изправено, както винаги.

Влад се приближи, сбърчил вежди.

— Ако не вярваш, че можеш да го направиш, няма да го направиш. Да не мислиш, че контролът ми над огъня се появи в мига, в който от ръцете ми започнаха да излизат пламъци? Не. Аз работих над уменията си, докато не ги превърнах в оръжието, което представляват днес.

— Да ви оставя насаме, ако искате? — изръмжа Максимус.

Без да му обръща внимание, Влад улови ръката ми и я поднесе към лицето ми, сякаш никога досега не я бях виждала.

— Това би могло да бъде страховито оръжие. Досега си се упражнявала единствено да потискаш силата си и какво постигна? Не се опитвай да се отървеш от нея, а вместо това я подчини на волята си.

— А ако не искам умението ми да стане още по-голямо? — Гласът ми беше пресипнал заради изтощението от непрестанното извличане на електричество от тялото ми. — Могъществото може и да е върховна цел за вампирите, но аз никога не съм искала тези способности. Те неведнъж са разбивали живота ми, а ако не пия вампирска кръв, ще ме погубят. Искам по-малко сила, не повече.

— Искаш да оцелееш, нали? — възрази той безмилостно. — В сегашното ти състояние повечето вампири спокойно могат да те надвият. В момента се надяваш, че който и да е поръчал да те отвлекат, не се е раздрънкал за ясновидските ти умения. Ала ако го е направил, ти ще се окажеш много популярна в света на неживите. Случи ли се това, можеш да си останеш безпомощна и да разчиташ на моята защита до края на дните си. Можеш също така и да се научиш да се отбраняваш сама. Изборът си е твой.

Дяволите да го вземат, задето знаеше точно какво да каже, за да ме убеди. Да развия уменията си, може и да имаше отрицателни страни както в емоционално, така и във физическо отношение, но те бледнееха пред това, да бъда безпомощна, ако някога отново се опитат да ме отвлекат.

— Добре — заявих най-сетне. — Ще работя над силата си, за да я превърна в оръжие.

Влад проследи белега ми, плъзвайки пръсти от ръката до лицето ми, и понижи глас:

— Първо трябва да превъзмогнеш вината за смъртта на майка ти. Тя те спъва.

Думите му ми подействаха като шамар.

— Нямаш право — ахнах и блъснах ръката му настрани. — Никога не съм ти разказвала за това, значи, си го откраднал от ума ми! Нима аз ти говоря за онзи ден край реката? Не, защото ти не го сподели с мен по собствена воля, така че аз не закачам тази тема. А ти няма да споменаваш това, Влад. Сериозно ти говоря.

— Аз ще си вървя — промърмори Максимус и тихомълком се отдалечи.

Не му обърнах внимание, приковала очи във вампира пред себе си. Влад отвърна на погледа ми, неразкаян и неотстъпващ.

— Не е нужно да говориш за онзи ден край реката, защото аз се справих с вината си преди много време. Но си права. Ти не сподели това с мен по собствена воля, така че повече няма да го споменавам… освен ако и занапред му позволяваш да те спъва.

При тези думи най-сетне ми прекипя. Буквално усещах как електричеството пулсира под кожата ми, сякаш се моли да бъде освободено.

— Ще ти покажа кой е спъван — почти изплюх думите и замахнах към най-близката статуя — воин в естествена големина.

Дълга бяла нишка електричество изскочи от ръката ми и я шибна по врата. Очевидно част от мен се бе сдържала по време на упражненията с Максимус, защото този път струята се вряза в мрамора с такава мощ, че главата на статуята се търкулна на пода и се счупи на няколко парчета.

Максимус дотича бързо и се взря ужасено в останките.

— Това беше оригинална гръцка статуя от пети век!

Внезапно обзелата ме ярост се изпари, докато гледах парчетата, търкалящи се по пода. Изненадата от онова, което бях сторила, се смесваше със срам. Сестра ми Гретчен имаше навика да троши неща, когато беше ядосана, и аз се бях зарекла никога да не заприличвам на нея. Ето че бях нарушила обещанието, което сама си бях дала, и на всичкото отгоре бях счупила една безценна статуя.

— Толкова съжалявам… — започнах, поглеждайки към Влад, ала изражението му ме накара да спра.

— Видя ли? — попита той с огромно задоволство. — Страховито оръжие, точно както ти казах. Сега, когато вече знаеш на какво си способна, ще продължим да работим върху усъвършенстването му.