Д. П. Лайл
Зад борда (9)

9

Тами проследи с поглед червения мерцедес, който зави зад ъгъла. Беше абсолютно сигурна, че в колата е онази кучка от голф игрището. Вярно, косата й бе малко по-дълга и малко по-права, но също толкова светла. Не се съмняваше, че е тя. Както и че Джейк я е довел само за да й натрие носа. Толкова години бе крил любовниците си от нея и сега тази? Отвратителен гадняр!

Не можеше да мисли за Джейк в момента. Имаше си друга задача. Насочи вниманието си към дома на семейство Плъмър. Какво, по дяволите, ставаше там? Обир с взлом? Нещо по-лошо? Каквото и да бе, масираното полицейско присъствие предполагаше, че е нещо голямо. И тя трябваше да открие какво преди Бетси Фридман. Хрумна й тревожна мисъл. Ами ако Бетси вече знаеше? Нали тя живееше от другата страна на улицата, точно срещу Барбара и Хенри? И умееше да надушва подобни истории за частица от секундата. Клюките бяха високоценена валута в този квартал и Тами нямаше по-важна задача от това да изпревари Бетси. Да, Тами първа щеше да научи всички факти. Всички наоколо щяха да канят на кафе нея, защото тя щеше да разполага с цялата информация. Тя, а не онази кучка. Тами влезе вътре и застана пред огледалото, което изпълваше едната стена на коридора. Лицето й бе зачервено, косата разрошена, дрехите й бяха потни и нямаше никакъв грим. Може би душ и нови дрехи? Но дали Бетси нямаше да се възползва от това забавяне? Майната му! Та това бяха просто ченгета, а не някакви важни личности. Всъщност можеха да се окажат важни, когато имаш нужда от тях, но случаят не беше такъв. С изключение на информацията, която трябваше да изкопчи.

Тя се вгледа в огледалото по-внимателно. Наистина ли щеше да излезе навън в този вид? Ами ако някой я снимаше? И публикуваше снимката в интернет? Разбира се, ченгетата не биха направили нещо подобно, но Бетси с удоволствие щеше я изложи. Както миналото лято. На плажа. Заяви, че ще изпрати снимката на внуците си в Минесота, за да им покаже този слънчев плаж. За съжаление, обективът бе уловил задника на Тами. В долния десен ъгъл. Излязъл от банския й под такъв ъгъл, че да изглежда увиснал. А тя нямаше увиснал задник. Нали затова полагаше толкова усилия? За да се поддържа във форма.

Извърна се настрани и се огледа отзад. Перфектен задник! Бетси да върви по дяволите!

Когато приближи дома на семейство Плъмър, двама униформени полицаи излязоха от патрулния си автомобил и хукнаха по улицата. Трети вървеше по тротоара към входната врата.

— Извинете? — каза Тами.

Полицаят спря и се обърна към нея. Тя го позна. Не си спомняше името му, но това определено бе ченгето от снощи.

— Госпожо Хортън, какво мога да направя за вас?

Едва сега видя името му, изписано на нагръдния знак. Б. Купър.

— Какво става? — попита Тами.

— Предполагам, познавате семейство Плъмър — каза Купър.

Беше въпрос, но той го изрече по начин, който предполагаше, че е твърдение.

— Да. Бяха ни близки приятели.

— Съжалявам.

Това не й хареса.

— Госпожа Плъмър е била убита снощи — продължи Купър.

Тами буквално остана без дъх. Главата й се замая, краката й се преплетоха.

Той я хвана за ръка и й помогна да се задържи права.

— Добре ли сте?

— Убита? Кога? Как? Кой?

В главата й бушуваше буря от въпроси, които се блъскаха един в друг и напираха да излязат без никакъв ред.

— Не мога да ви кажа нищо повече. Само това, че Барбара Плъмър е била убита.

От къщата излезе мъж с джинси, бяла риза и сиво яке. Запъти се към тях и когато приближи, попита:

— Какво става, Купър?

— Дамата живее наблизо — отвърна Купър, сякаш това обясняваше всичко.

— Аз съм Тами Хортън — представи се Тами. — Живея ей там — добави тя и посочи дома си.

Мъжът не си направи труда да погледне натам. Вместо това не откъсваше очи от нея. Погледът му изглеждаше доста напрегнат. Сякаш я подозираше или нещо подобно.

— Аз съм Боб Морган от отдел „Убийства“ — представи се той на свой ред. — Роднина ли сте на Уолтър Хортън?

— Съпруг ми е — отвърна Тами.

Тя не се сдържа и погледна към къщата на Бетси, сякаш очакваше да я види да излиза на улицата. Да се опитва да й открадне клюката. Бетси обаче не се виждаше никаква. Затова Тами насочи вниманието си към Морган.

— Какво се е случило?

— Не мога да кажа.

— Но Барбара е била убита?

Морган изгледа остро Купър, но погледът му омекна, когато се върна на Тами. Кимна леко и отвърна:

— Точно така.

— Че кой би направил подобно нещо? В този квартал?

— Точно това се опитваме да разберем — каза Морган. — Забелязахте ли нещо необичайно снощи?

— Например?

— Нещо странно. Някой непознат да е минал с кола? Или да се е разхождал пеша наоколо? Някой, чието място не е тук?

— Не и снощи — поклати глава Тами.

— Нямам предвид само предишната вечер, а последните дни.

— Джейк. Бившият ми съпруг. Шпионираше дома ми.

Морган погледна Купър.

— Това ли е инцидентът, за който ми спомена?

— Да.

Морган отново се обърна към Тами.

— Познавате ли някой, който да е бил в конфликт с Барбара Плъмър?

— Не, тя беше прекрасна жена.

— А отношенията им с Хенри? Някакви неприятности в рая?

— Божичко, не! Те бяха идеалната двойка. Много се обичаха. Не мислите, че Хенри го е направил, нали?

— А вие?

— Не, разбира се. Хенри е много мил. Той никога не би…

Тя не можа да довърши мисълта си. Хенри? Да убие Барбара? Невъзможно! Как смееше този полицай да стои пред нея и да й задава подобни въпроси? Не беше глупава. Знаеше как работят ченгетата. Подозират всеки. Особено съпруга или съпругата. Дори ченгетата по телевизията го правят. Но тук? В „Пойнт“? Подобни неща се случваха в Бирмингам или Атланта, но не и тук.

— Чувал съм го и преди — сви рамене Морган. — Но в случая Хенри има солидно алиби. Той е в Ню Йорк.

— Точно така. Забравих. — Тами погледна дома на семейство Плъмър, при което очите й се напълниха със сълзи. — Знае ли?

— Да, вече му позвъних. Опитва се да намери билет за първия полет.

Тами подсмръкна и изтри носа си с длан.

— Това ще го убие.

Морган кимна.

— Може да се наложи да ви задам още въпроси — каза той и й връчи визитната си картичка. — Ако се сетите за нещо, моля да ме уведомите.

Тя не взе визитката. Не можеше да откъсне поглед от входната врата на дома на Барбара и Хенри. Какво се бе случило там? Пред очите й се материализираха сцени от различни криминални сериали, които гледаше, и най-вече „От местопрестъплението“.

— Ще трябва да се обадя на Уолтър — промърмори Тами повече на себе си, отколкото на Морган.

Тя обърна гръб на полицаите, но не помръдна от мястото си в продължение на цяла минута. Краката й бяха застинали. Бяха вцепенени, сякаш бе забравила да ходи.

— Трябва да се обадя на Уолтър — повтори тя.