Д. П. Лайл
Зад борда (20)

20

Когато се качих в мерцедеса, още страдах от главоболие, причинено от твърде малко сън, твърде много текила и твърде, твърде много Никол. Предложих й да вземем моя мустанг, който стоеше в гаража, но тя настоя да кара и заяви, че возенето до мен било „скучно като ходене на църква с възрастна дама“. Понечих да се защитя, но бързо се отказах. Осъзнах, че е загубена кауза. Опитах се да се утеша с мисълта, че според Никол най-вероятно изтребителите Ф-22, които излитаха от военновъздушната база в Пенсакола всяка сутрин, също бяха скучни. Главата ми пулсираше от болката, докато се държах здраво за арматурното табло, а Никол даде назад по алеята, след което се понесе по улиците със свръхзвукова скорост. Да, това определено не беше скучно.

Първата ни спирка беше Рей. Часът бе осем и две-три минути.

Двамата с Пенкейк седяха на верандата, разстлали някакви документи пред себе си. Масата бе осеяна с празни чаши от кафе, а пред Рей стоеше неизменната бутилка „Дю“. Налях кафе за мен и Никол и напълних чашите на Рей и Пенкейк. Настаних се срещу тях, а Никол седна до мен.

Пенкейк порови в платнената си раница и измъкна от там ламинираната служебна карта на Никол. Когато й я връчи, тя заяви:

— Сега вече официално работя за вас. — Погледна снимката и добави: — Хм. Не е зле предвид ужасното състояние на косата ми вчера.

Не можех да си представя косата на Никол в ужасно състояние. Или каквото и да било, свързано с нея.

— Изглеждаш добре — съгласи се Пенкейк. — Предвид косата и всичко останало.

— Благодаря — усмихна му се тя. — От теб би излязъл добър фотограф.

Той сви рамене.

— Един от многобройните ми таланти.

Рижавите му вежди подскочиха няколко пъти.

— А останалите? — полюбопитства Никол.

— Твърде много са, за да ги изброя.

— Приключихте ли? — попитах аз.

— Вероятно не — отвърна Никол.

Погледнах Рей.

— Какво ново?

Рей кимна на Пенкейк, който отвори някаква червена папка.

— Разполагаме с дълъг списък от хора, които смятат Уолтър за олицетворение на Сатаната. Поема всякакви дела. Сделки, разводи, обезщетения, криминални случаи… Изобщо не подбира — каза Пенкейк и ми връчи купчина листа. — Това са най-вероятните му врагове.

Прегледах ги набързо. Никол премести стола си до мен, за да вижда по-добре. Страниците бяха осем, всяка с име, изписано с големи букви най-отгоре, и няколко параграфа лична информация. На три от тях имаше големи червени хиксове до името.

— Това според мен са тримата, с които трябва да се заемем най-напред — поясни Пенкейк. — Джордж Роуз, ключов играч на пазара на недвижими имоти в Мобайл. Има голяма яхта. По време на купон на борда една млада дама паднала във водата. Била доста пияна и се удавила. Баща й завел дело за смърт по непредпазливост. Уолтър измъкнал от Роуз малко над дванадесет милиона.

— Еха! — възкликна Никол. — Това са доста пари.

— Така си е — кимна Пенкейк с масивната си глава. — Роуз отправил няколко заплахи към Уолтър — кантората, къщата, жената и прочие.

Отгърнах следващата страница, белязана с червен хикс.

— Сантяго Гомес?

— Нелегален имигрант, който гръмнал двама души на някакъв паркинг. По време на наркосделка. Сантяго си тръгнал с парите и стоката. Пипнали го, докато се опитвал да пласира част от нея на ченге под прикритие. Оръжието, с което извършил убийствата, било на кръста му. Голям умник, няма що! Уолтър се опитал да скалъпи някаква защита, но нищо не излязло. Както може да се очаква, Сантяго получил доживотна присъда без право на помилване или предсрочно освобождаване. Раул, братът на Сантяго, се оказал важна клетка в един от картелите. Заплашил Уолтър. Нашият адвокат подал сигнал до Министерството на вътрешната сигурност, ФБР и всяка правоохранителна агенция, за която се сетил. И всичките му отвърнали да си гледа работата. Раул имал права и не бил нарушил нито един закон. Той е основният ми заподозрян. Склонен е към насилие.

— Един курс по овладяване на гнева ще му се отрази добре — отбеляза Никол.

— Не мисля, че ще има полза — каза Пенкейк и пресуши чашата кафе на две глътки. — Последният е Сатиндер Сингх. Уолтър го ошушкал по време на развода. Преди две години. Сингх поставил бомба в колата на Уолтър. За късмет на адвоката, бомбата не избухнала както трябва, но предизвикала пожар, в резултат на който от мерцедеса на Уолтър останала купчина разкривен метал.

— Спомням си случая — казах аз. — Тами откачи. Надуваше ми главата всеки ден в продължение на цял месец. Сингх влязъл ли е в затвора?

Пенкейк кимна.

— Не само че платил сто бона обезщетение, ами и лежал три години. Излязъл след петнадесет месеца. От два месеца е на свобода.

— А останалите? — попитах аз и размахах страниците.

— Класирал съм ги на второ място — отвърна той. — Ще се заемем с тях само ако не излезе нищо от първите трима.

— А някаква информация за имената, които Хенри ни даде?

— С единия всичко е ясно — отвърна Рей. — Илай Томпсън наистина е имал сърдечни проблеми. Подложил се на операция в Тампа, но починал в болницата. Другият… онова хлапе… Джейсън Хюз живее в Дестин. Основал е компания на име „Медия Меджик“. Занимава се основно с компютърни игри.

Кимнах и попитах:

— Какъв е планът?

— Двамата с Никол трябва да проверите Хюз и Сингх — отвърна Рей. — Ние с Пенкейк ще си поговорим с Роуз и Раул.