Д. П. Лайл
Зад борда (14)

14

Тами Хортън не обичаше да я прекъсват. Никой никога. Нима домът й за милиони долари, разположен в най-скъпия квартал в града, не бе в състояние да я предпази от натрапници? Дори от амбулантните търговци, които се промъкваха в квартала по неведоми пътища? Как изобщо тези досадници успяваха да се прокраднат покрай охраната, а? Противни хлапета, които продаваха сладкиши, за да си купят баскетболни екипи, благотворителни организации, които хленчеха за дарения, да не говорим за разните му там мормони и свидетели на Йехова. Малко ли им бяха парите, с които разполагаха?

Затова, когато на вратата се позвъни, Тами се престори, че не чува. Когато се позвъни втори път, тя хвърли поглед към ръчно изработената двойна дъбова врата и отпи от виното си. Вярно, беше рано за алкохол, но тя все пак гледаше кулинарно шоу. Как бе възможно да гледа всички тези храни без чаша вино в ръка? Струваше й се неуместно.

След третото позвъняване Тами остави чашата върху масичката за кафе. Всъщност върху последния брой на любимото си списание за обзавеждане, тъй като не искаше да повреди скъпата дървесина. Четвъртото позвъняване я принуди да се изправи на крака.

Тъкмо гледаше запис на последния кръг на кулинарното състезание по местния канал. Не бе пропуснала нито един епизод от шоуто, в което от двадесет готвачи от района до финалния кръг бяха стигнали само двама. Клодел Пулвър и нейната торта на четири етажа с ягоди, топени в сотерн, и сметанов крем ганаш срещу пикантния лимонов пай на Джорджет Макклър, пикантен, защото освен сметана, ром и ядки в него имаше и малко лют пипер. Тримата съдии тъкмо дегустираха десертите, когато Тами грабна дистанционното, включи видеото на пауза и закрачи енергично към вратата, подготвяйки поредната си гневна тирада.

— Дано да не е някоя глупост — започна тя, когато отвори рязко вратата, — макар да съм убедена в обратното…

На прага стоеше полицай Боб Морган. Зад гърба му се извисяваха двама негови колеги, облечени с джинси, бели ризи и сини якета с някаква златиста емблема вляво на гърдите. Последното нещо, което Тами бе очаквала. Изненадата и любопитството уталожиха малко гнева й.

— Господин полицай? Какво мога да направя за вас? — попита Тами и хвърли бърз поглед назад. Дали бе включила видеото на пауза?

Морган й връчи лист хартия.

— Трябва да претърсим дома ви.

— Какво?

— Съпругът ви вече даде своето съгласие — отвърна Морган и размаха листа. — Това е неговият подпис.

Тами го погледна изумена.

— Добре, аз пък не съм съгласна.

Морган кимна бавно.

— Това е проблем.

— Разбира се, че е проблем — отвърна тя и сложи ръка на кръста.

— Всъщност не се нуждаем от вашето съгласие, защото Уолтър, който по документи е собственик на тази къща, вече ни даде зелена светлина.

Тами махна с ръка.

— Виждате ли го някъде? Аз не го виждам. След като той не е тук, вие няма да влезете.

Морган сгъна листа и го прибра в джоба на сакото си.

— Мога да извадя заповед за обиск. И то за нула време. Така ли искате да процедирам?

— За какво става въпрос? — Сега вече Тами сложи и другата си ръка на кръста. — Какво търсите?

— В ход е полицейско разследване, което означава, че не мога да разкрия никакви подробности.

— Говорите като ченге от телевизионен сериал.

— Благодаря — отвърна Морган. — Точно към това се стремя.

— Върнете се, когато можете да ми кажете за какво става въпрос — заяви Тами и понечи да затвори вратата, но ръката на Морган я спря.

— Госпожо Хортън, опасявам се, че ще трябва да излезете навън, докато уредим проблема.

— Как пък не!

— Госпожо, ако заподозра, че унищожавате улики, имам право да вляза. Със или без заповед за обиск. Подобни обстоятелства имат по-голяма тежест от Четвъртата поправка.

Вярно ли беше? Тами нямаше как да разбере. Но не се съмняваше, че Морган — както и всяко друго ченге на тази планета — биха излъгали с готовност, ако имаха изгода. Това им беше в кръвта. Нали така правеха полицаите от всички онези филми, които бе изгледала по „Дискавъри“? Да не говорим за онези от „Закон и ред“. Дори Монк извърташе нещата понякога.

— Е, можем ли да започваме? — попита Морган.

— Още не сте ми казали какво търсите. Или защо.

— Най-добре да попитате Уолтър.

— Казах ви вече, той не е тук.

— Знам. В адвокатската си кантора е. Където други наши колеги извършват обиск.

— Нищо не разбирам.

— Обадете се на Уолтър.

— Почакайте тук.

Тами отново се опита да затвори вратата и отново Морган я спря.

— Оставете вратата отворена, за да мога да ви виждам. Както вече казах, търсим улики.

— Уолтър ще ви разкатае.

— Възможно е, но за момента предлагам да следваме моите правила. Това ще улесни живота на всички ни.

Тами изсумтя, врътна се рязко, прекоси фоайето и влезе в дневната. Големият телевизор показваше застиналия образ на един от съдиите с вилица в ръка и парче кейк пред широко отворената си уста. Тами грабна мобилния си телефон от масичката за кафе, набра Уолтър И поднесе телефона до ухото си. Изчака три позвънявания, преди Кони да вдигне.

— Искам да говоря с Уолтър, Кони.

— В момента е зает.

— Не е чак толкова зает! Кажи му да се размърда веднага и да вдигне телефона!

Кони я послуша.

Уолтър обаче не й обясни нищо. Обеща да направи това по-късно, а сега искаше от нея да позволи на Морган да извърши обиска.

— Виж какво — заяви Уолтър, — ще обискират дома ни така или иначе. По-добре го преглътни.

— Това свързано ли е с убийството на Барбара?

— Да — въздъхна той.

— Не разбирам — каза Тами и погледна към вратата, където Морган и двамата му колеги не откъсваха поглед от нея.

— Остави ги да си свършат работата — настоя Уолтър. — Ще говорим по-късно. Сега обаче съм доста зает. Става ли?

Той затвори. Тами впери поглед в телефона, след което го остави до чашата с вино. Върна се на прага и каза:

— Добре, Анди, Барни и Флойд, нека бъде вашето.

Анди, Барни и Флойд бяха ченгета, герои от шоуто на Анди Грифит. Морган само кимна и се престори, че не я е чул. Тримата полицаи влязоха вътре.

— Ще трябва да ви помолим да излезете навън, докато приключим.

— Гоните ме от собствената ми къща?

— Само докато приключим.

— Колко време ще отнеме?

— Не съм сигурен. Може би час.

— От вас, момчета, биха се получили чудесни щурмоваци.

— Госпожо. — Морган посочи вратата.

— Пет минути — отвърна Тами. — Можете ли да ми дадете пет минути?

— Госпожо?

Това ченге звучеше като развалена грамофонна плоча.

— Финалът на кулинарното шоу! Обзалагам се, че лимоновият пай ще спечели!

— Не смятате ли, че това може да почака?

Тами бе толкова ядосана, че очите й плувнаха в сълзи.

— Защо ми го причинявате?

— Попитайте Уолтър.