Д. П. Лайл
Зад борда (5)

5

— Какво е това?

Аз посочих голямата чанта, която Никол остави на пода в своята дневна. Лимоненозелена с пъстра плажна сцена — жълт пясък, два шезлонга на синьо-бели райета, отровнозелен чадър, червена лопатка и кофичка, а надписът отдолу гласеше: Дестин, Флорида, Перлата на Изумрудения бряг. Твърде много биеше на очи.

— Ти си имаш своята шпионска чанта — отвърна Никол — и аз си имам моята.

Моята „шпионска чанта“ бе напълно незабележима черна платнена раничка, пълна с електроника и прибори за наблюдение, които бях взел от килера на Рей. Всъщност от килерите. Имаше цели три стаички, пълни с подобни джаджи.

— Шпионска чанта? — попитах аз.

Никол постави ръце на кръста.

— В твоята има прибори за нощно виждане и прочие. А в моята са най-важните неща.

— Например?

Тя побутна чантата с върха на маратонката си.

— Одеяло, покривка за маса, великолепно сирене „Стилтън“, франзела, ягоди, вино. Две бутилки. Чудесна реколта. Измъкнах ги от избата на вуйчо.

— Две бутилки?

— Нали каза, че нощта ще бъде дълга?

— Не и ако изпием две бутилки вино.

Тя присви очи.

— Освен това не отиваме на пикник — предупредих я аз.

— Това не означава, че не можем да се забавляваме. Нали каза, че да наблюдаваш нечия къща е скучно занимание, затова реших да го направя малко по-интересно.

Вече бе постигнала този ефект с облеклото си. И двамата бяхме изцяло в черно, но моят памучен панталон и тениска изглеждаха толкова обикновени в сравнение с нейния секси клин и потниче. Може би виното не бе чак толкова лоша идея.

Погледнах часовника си. Девет и половина.

— Да тръгваме.

— Тъй вярно, господин генерал — изкозирува Никол.

— Генерал?

— След като ти командваш, защо да не си генерал? Генерал Джейк Лонгли — засмя се тя. — Звучи ми като някой пълководец от Гражданската война.

— Какъв е твоят чин тогава?

Тя вдигна поглед към тавана, сбърчи чело и се замисли.

— Може би майор.

— Като Майор Майор?

— „Параграф 22“, нали? — засмя се Никол.

— Точно така. Всъщност името на героя е Майор Майор Майор, а като се прибави и военният му чин, става майор Майор Майор Майор.

— Впечатлена съм.

— Че го знам?

— Че можеш да четеш — отвърна тя и ме удари закачливо с юмрук.

Облякохме черни найлонови якета и взехме „шпионските“ си чанти. Слязохме от дървената веранда, прекосихме дълбокия фин пясък и достигнахме по-твърда земя на самата линия, където вълните се разбиваха в брега. Тръгнахме по плажа. Повечето къщи, край които минавахме, бяха потънали в мрак. Това бяха летни вили, които стояха неизползвани през по-голямата част от годината, докато в други имаше признаци на живот. Край запалената камина на една просторна веранда седяха две двойки. Гласовете и смехът им се носеха към нас. Не ни обърнаха никакво внимание.

Не след дълго подминахме дома на Тами, целият потънал в тъмнина, с изключение на лампата в кабинета на мъжа й. Винаги я оставяше включена. Двамата с Уолтър или бяха излезли, или си бяха легнали рано. Рано за Тами. Две къщи по-надолу се издигаше масивният двуетажен дом на семейство Плъмър. В него също цареше мрак.

Спрях и го посочих.

— Това е.

— Кого шпионираме всъщност?

— Не шпионираме, а наблюдаваме.

— Добре, кого наблюдаваме?

— Семейство Плъмър.

— Кои са те?

— Хенри и Барбара.

— Познаваш ли ги?

— Не.

— Хенри спечелил купища пари от софтуер, след което се ориентирал към недвижимите имоти и направил там втора кариера. Начинанието се оказало изключително доходно. Търговски центрове, жилищни сгради, два затворени комплекса…

— Не е зле за втора кариера.

Тръгнах отново.

— Ще се разположим сред онези дюни — казах аз и посочих няколко пясъчни хълма, покрити с морски овес, разположени точно зад дома на Плъмър. — Те ще ни осигурят добро прикритие.

Настанихме се във вдлъбнатината между две ниски дюни. Докато Никол разстилаше одеялото и вадеше от чантата си хляба, сиренето и виното, аз свързвах камерата и лаптопа, които ми бе дал Рей. Бе заявил, че след като няма да седя в кола, а ще ставам „мобилен“, тези джаджи могат да ми бъдат от полза. Монтирах камерата върху триножника, чиито крака забих в пясъка за по-голяма стабилност. Доволен, че тя няма да се катурне, удължих краката и обективът се показа точно над тънките стъбла морски овес. Към камерата прикрепих малък насочен микрофон, който свързах с лаптопа. Прибавих и чифт слушалки. Включих лаптопа и когато приключих с всичко, на екрана му се появи изображение на къщата.

Никол ми подаде чаша вино. Не пластмасова, а кристална. Момиче със стил и умения. Всъщност много умения.

— За какво е всичко това? — попита тя.

— Най-добрият начин да наблюдаваме къщата, без да се налага да пълзим из тревата. Оставаме незабележими, но виждаме и чуваме всичко. И го записваме. Виж…

Използвах клавишите със стрелкички нагоре-надолу, наляво-надясно и започнах да променям ъгъла на камерата, да приближавам и увеличавам изображението и прочие.

— Страхотно.

— Рей има доста забавни играчки. Това е стандартно осветление. — Натиснах клавиша, обозначен с „2“. — А така включвам режим за ниска осветеност. — Образът мигом стана по-ярък и видяхме повече детайли от къщата. — Натиснах „3“. Изображението доби зеленикав оттенък. — Това е режим на нощно виждане.

— Еха!

— Не съм приключил. — Натиснах „4“. Сега екранът потъмня. — В момента няма нищо за гледане. Това е инфрачервен режим. Улавя телесната топлина. Ако там имаше някой — независимо дали в къщата или около нея — щеше да ни го покаже.

— А това какво е? — Никол посочи екрана.

Малък жълто-оранжев силует прекоси задната веранда. Приближих образа и на екрана се появиха очертания, които нямаше как да сбъркам.

— Котка — обявих аз и върнах настройките в режим на ниска осветеност. Котешкият силует избледня.

— Твоята шпионска чанта е много по-забавна от моята — каза Никол.

— Но не става за ядене.

— Искаш ли сирене?

— С удоволствие. Имам чувството, че не съм вечерял.

Тя се засмя.

— Е, и от моята чанта има полза.

Нахвърлихме се на храната и виното и пресушихме първата бутилка за нула време. Поставих лаптопа върху празната ми раница, точно до одеялото, и се излегнах по гръб.

— А сега ще чакаме.

Никол се настани до мен, кръстоса крака и лапна една ягода. Сокът от нея заблестя върху устните й на лунната светлина. Тя облиза сока от пръстите си. Бавно. Един по един. Вперила поглед в мен.

— Да не би да се правиш на палава? — попитах аз.

— Разбира се.

— Така си и мислех.

— Обърни се по корем — каза Никол.

Послушах я. Тя седна върху краката ми и започна да масажира врата и раменете ми.

— Най-доброто наблюдение, в което съм участвал.

Тя продължи с масажа, а по едно време се наведе и ме гризна по ухото.

— Определено най-доброто наблюдение, в което съм участвал.

— Разправяй ги тия на плажните си зайчета.

— Плажни зайчета? Аз?

— Я млъквай! — Никол започна да мачка раменете ми. — Много си напрегнат.

— Защо ли?

— Стрес.

Дланите й се плъзнаха надолу към кръста, а пръстите й се забиха в мускулите около гръбначния ми стълб.

— Сигурно — отвърнах аз. — Предполагам, че това няма нищо общо с факта, че си ме яхнала.

— Оплакваш ли се?

— В никакъв случай.

Тя слезе от мен и се излегна по гръб. Мекият топъл бриз поклащаше морския овес, чувах и тихото плискане на вълните по пясъка. Никол се извърна настрани, сгуши се до мен и постави едната си ръка на гърба ми. Следващите няколко минути минаха в мълчание, преди тя да попита:

— Разкажи ми за баща си.

— Рей? Железен мъж. В много отношения.

— Какво означава това?

— Двамата с него рядко се виждаме.

— Но работиш за него?

— Не, просто му правя услуга. В момента двамата с Пенкейк работят по друг случай и той ме помоли да наблюдавам къщата на Плъмър. — Никол не каза нищо, затова продължих: — Смята, че не ме бива за нищо, като изключим бейзболната ми кариера.

— Така ли е?

Извърнах глава към нея.

— Горе-долу.

— Не ти вярвам. Все пак притежаваш някакъв бизнес. И си играл при професионалистите. Не ми приличаш на неудачник.

— Кажи това на Рей. Когато приключих с бейзбола, баща ми поиска да започна работа при него. Да върша разни детективски неща, които не ми допадат. — Усмихнах се и добавих: — Ти обаче ги правиш по-поносими.

— Поносима? Никога не са ме наричали така.

Повдигнах вежда.

— Не мисля да отговарям на подобни провокации.

— А майка ти?

— Почина, докато бях в колежа. Рак.

— Съжалявам.

— Не беше никак лесно, но все пак мина доста време.

Никол понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка и я спрях. Екранът на компютъра оживя.

— Ето я! — казах аз.

Седнахме един до друг. Грейнаха автомобилни фарове, осветиха за миг екрана, а после изчезнаха в гаража. Минута по-късна светна една от лампите в къщата. Увеличих изображението и видях Барбара Плъмър да влиза в кухнята. Изглеждаше слаба и привлекателна в сребристата си рокля, най-вероятно копринена. Отвори бутилка вино, наля си една чаша и се качи на горния етаж. Светна друга лампа. Натиснах няколко клавиша и промених ъгъла на камерата. Спалнята. Завесите бяха дръпнати, но френските прозорци бяха закрити с пердета. Силуетът на Барбара се появи и изчезна за миг.

— Явно се кани да си легне — отбеляза Никол.

— Или приготвя спалнята за някой гост.

— Да се надяваме.

— Ама че си воайорка!

— Ти си човекът с камерата.

Права беше.

Барбара слезе в кухнята, напълни чашата си отново и се отправи към дневната. Поставих си едната слушалка, Никол взе другата. След като регулирах филтрите, за да намаля шума от океанския бриз, в ухото ми прозвуча тих джаз.

— Капанът е заложен — каза Никол.

— Капан? Всички жени сте еднакви.

— О, горкичкият! — каза тя и разроши косата ми. — Безпомощен и уязвим. Сам-самичък в свят от разюздани аморални жени.

— Любимите ми.

— Ти и останалите като теб.

— Като мен?

— Половината от населението на планетата с пениси между краката.

Трудно можех да оспоря логиката й.

През следващите петнадесет минути не се случи почти нищо. Барбара напълни чашата си за трети път, но прекара повечето време на канапето, облегнала глава на възглавниците. Явно се наслаждаваше на музиката.

Изведнъж през екрана ми премина сянка. Регулирах вариото и осветих изображението. Мъж. Може би около метър и осемдесет, с леко наднормено тегло. Къси панталони, блуза като онези, които носят играчите на голф. Стъпи на широката веранда откъм плажа и когато стигна задната врата, Барбара му отвори. Прегърнаха се.

— Време е за шоу — обявих аз.

— Кой сега е воайорът?

— Това ми е работата.

— Да, бе.

Двамата влязоха в кухнята, където Барбара наля чаша вино на своя гост. Той беше с гръб към нас, затова не успях да видя лицето му. Барбара се засмя на нещо, което непознатият каза. Регулирах насочения микрофон и заслушах разговора им.

— Проблеми с измъкването? — попита Барбара.

— Никакви. Тя изпи цяла бутилка на вечеря. Спи като бебе.

— С колко време разполагаме?

— Поне няколко часа.

— Ами ако се събуди?

— Ще се измъкна както обикновено. Не съм могъл да заспя и съм излязъл да се разходя по плажа.

Отново се прегърнаха. Той я завъртя към себе си и я целуна. Сега вече видях лицето му.

— О, Боже!

— Какво има? — попита Никол.

— Това е Уолтър. Съпругът на бившата ми.

— Не може да бъде! Той ли е тайният любовник?

— Така изглежда.

— Не го очакваше, нали?

— И през ум не ми е минало. Уолтър е безгръбначен, страхлив, пъзльо…

— Дори пъзльовците получават ерекция — отвърна Никол. — А това неизменно им създава проблеми.

— Да не би да говориш от собствен опит?

— Попадала съм на един-двама.

— Само двама?

— Ще се възползвам от Петата поправка.

— Позволи ми да ти разкрия една малка тайна — казах аз. — Достатъчно е да излезеш на улицата, за да срещнеш повече от двама.

— Добре е да го знам.

Сякаш не го знаеше. Я стига!

Върнахме се към задачата си. Проследихме как Уолтър и Барбара изкачват стълбите към спалнята. Тя дръпна завесите и отвори френските прозорци, които гледаха към верандата и плажа. После угаси лампите.

През следващите два часа не можахме да видим почти нищо, но микрофонът улови неразбираем шепот, тих смях и няколко възклицания от рода на „О, Боже!“, но най-вече шумолене на чаршафи и тежко дишане. Явно Барбара и Уолтър прекараха въпросните два часа, без да се отделят един от друг.

Чувствах се малко неудобно да слушам как съпругът на бившата ми жена се въргаля в леглото с любовницата си. Все си повтарях, че е само работа, нищо повече, въпреки това се чувствах омърсен. Никол явно долови неудобството ми и не пропусна възможността да ме жегне.

— Той е истински жребец — каза тя.

— Не се връзва с представата ми за добрия стар Уолтър.

— Разполагаме с доказателство, че грешиш.

Слава Богу, най-накрая двамата замлъкнаха и няколко минути по-късно Уолтър слезе по стълбите. Угаси лампите в кухнята и хола, излезе през задната врата, огледа се, прекоси плажа и забърза по пясъка към дома си.

Изчакахме няколко минути, но не засякохме никакво движение и не чухме никакви звуци откъм дома на семейство Плъмър.

— Би трябвало Барбара да заспи непробудно след подобно физическо усилие — отбеляза Никол. — Няма да им се размине, нали?

— Разбира се, че не.

Изправих се.

— Мисля, че приключихме тук. Да си събираме багажа и да изчезваме.

Върнахме се у Никол и изпихме втората бутилка вино, седнали на канапето. След няколко целувки и прегръдки Никол попита:

— Гореща вана?

— Не съм си взел бански.

— Аз също. — Тя се изправи и ме хвана за ръката. — Хайде, няма да ръждясаш.

Ваната се оказа дървено джакузи, огромен правоъгълник от секвоеви дъски, който можеше да побере цял футболен отбор. Намираше се в единия ъгъл на верандата, а над нея се издигаше шатра. Никол свали потничето си и разкри малки стегнати гърди. Събу и клина, под който имаше черни бикини. Те също изчезнаха. Слънчевият загар бе равномерен по цялото тяло. Предполагам, че тази част на „Пойнт“ предразполага към нудизъм. Тя се потопи в бълбукащата вода, озарена в хладно синьо от лампичките под повърхността.

— Не се прави на срамежлив — подкани ме Никол.

Трябва да призная, че изминалите двадесет и четири часа не бяха протекли според очакванията ми. Ни най-малко. Снощи спах на канапето й, а сега това? Да не би да сънувах? Струваше ми се, че съм сключил твърде добра сделка в замяна на два счупени прозореца. Може би трябваше да благодаря на Тами. В края на краищата нейната лудост и нейният вандализъм бяха разпалили любопитството на Никол.

Съблякох се и влязох във ваната, като се настаних на една от подводните пейки точно срещу Никол. Все още не бях сигурен какво да очаквам.

Тя се плъзна под водата, седна в скута ми и притисна устни към моите. Когато целувката приключи, реших да попитам:

— Смяташ ли, че идеята е добра?

— Като гледам, ти я намираш за отлична — отвърна тя и посегна между краката ми.

— Мразя, когато се прави така.

— Не е вярно.

Начинът й на правене на любов може да бъде описан само с една дума. Агресивен. Яхна ме като звезда от някое родео. Около нас се плискаше вода. По верандата също. Не можех да направя нищо друго, освен да се хвана за ваната и да се опитам да издържа по-дълго.

Не успях.

По-късно, след още един рунд — този път преминал твърде агресивно върху огромната й спалня — и двамата бяхме покрити със сладка пот. Тя отвори чекмеджето на нощното шкафче, извади цигара с марихуана и виолетова запалка. Запали, дръпна силно и попита:

— Искаш ли?

Исках.

След като се редувахме да пушим, Никол остави фаса на ръба на нощното шкафче, положи глава на гърдите ми и се сгуши в мен.

— Не си от най-срамежливите, а? — отбелязах аз.

— Аз съм от Калифорния. Свалките са в кръвта ми.

— Обичам свалките.

— Млъкни и ела насам.

— Хммм. Май обичаш да командваш.

Трети рунд. След който останахме прегърнати, докато дишането ни се нормализира.

— С теб е забавно — заяви тя.

— Повече, отколкото с онзи барман?

— Много повече.

— Съмнявам се, че би искал да го чуе.

— Той и бездруго е в архива — засмя се Никол.

— В архива?

— Нали се сещаш… в историята. В минало време.

— Жестока си.

— По-скоро откровена.

— С риск да задам въпрос, който е по-добре да не задавам… защо излизаше с него?

— Беше забавен. Остроумен и очарователен. Превръщаше се в център на вниманието на всяка компания. Останехме ли насаме обаче, изведнъж се променяше.

— С колко време разполагам? Със седмица, преди и аз да отида в архива?

— Ще видим. — Тя ме плесна закачливо и добави: — Засега се справяш.

— Само толкова?

— Да речем, че се справяш добре.

Проявих достатъчно съобразителност да си замълча. Истината ли казваше? Или ме лъжеше? Не можех да бъда сигурен.