Д. П. Лайл
Зад борда (55)

55

Морето бе станало толкова бурно, че дори яхта с размерите на „Морска вещица“ започна да се издига и да пропада, да се накланя ту на едната, ту на другата страна. Това нямаше да улесни плуването, но пък щеше да направи почти невъзможна стрелбата с пистолет по нас. Така поне се надявах.

Запитах се за миг колко ли време прекарват Зума и Бойд на стрелбището.

Прегърнах Никол, притиснах я силно към себе си и прошепнах в ухото й:

— Съжалявам.

— За какво?

— Че те забърках във всичко това. Че се стигна дотук.

— Аз съм лошо момиче. Сама се забърках.

— Не, аз бях…

— Няма нищо. Но ще ти позволя да ме измъкнеш, ако можеш.

— Планът остава същият. Кажа ли ти да скочиш, скачай!

— Накъде?

— Избери най-краткото разстояние. — Погледнах през рамото й към кърмата. — Опитай се да скочиш по права линия. Но колкото се може по-далече. Вероятността витлата да те повлекат е по-малка отзад, отколкото отстрани. Така мисля.

— Но не си сигурен?

— Не. Просто ми се струва логично. Освен това мехурчетата и пяната отзад ще ни помогнат да се скрием, когато се озовем във водата.

— Или ще ни удавят.

— Винаги има подобна опасност. В средата водата е най-спокойна. Скочи натам и плувай с всички сили. Аз ще бъда зад теб.

— Обичам те — каза Никол.

— Уплашена си.

— Така е, но те обичам, Джейк Лонгли.

Прегърнах я още по-силно.

— И аз те обичам.

— О, стига приказки! — обади се Борков.

Нещо се претърколи на палубата до нас. Голяма широка ролка сребристо тиксо. Видях Зума да стои на стълбите. Усмихна се и каза:

— Подарък за из път.

После отново изчезна под палубата.

Борков взе ролката. Погледна я, завъртя я в ръка и ми я подхвърли.

— Защо не свършиш нещо полезно? Омотай глезените и китките й.

Зад него Зума и Бойд изкачваха стълбите с огромно усилие, помъкнали тежко парче метал. Приличаше на капак на улична шахта и очевидно бе много тежко. Нашият билет за дъното на морето.

— Ти го направи, задник! — отвърнах му аз.

Запратих ролката право в главата му. Това го изненада и той не успя да вдигне ръка достатъчно бързо. Ролката го удари в дясното око. Преди да се захвана с бейзбола, две години тренирах футбол. Бях много добър в посрещането и шутовете. А ритникът, който стоварих на Борков, сигурно би изпратил топката поне на осемдесет метра. Две крачки, перфектно завъртане на крака и той се забива в слабините на Борков и запраща тестисите му чак в диафрагмата. Украинецът се преви на две, хвана се за слабините и падна на палубата, останал без дъх.

Зума и Бойд тъкмо се показаха от трюма. Превити под тежестта на металния диск. Зума вдигна поглед и замръзна за миг изумен.

— Давай! — извиках аз.

Докато вадех едната топка от джоба си, видях с периферното си зрение светъл проблясък. Русата коса на Никол, която бе скочила от кърмата. Нямах време да видя как или къде се гмурва във водата, тъй като насочих вниманието си към Зума.

Докато играех при професионалистите, хвърлях страхотни бързи топки. Добри играчи с повече от прилична статистика като батъри не успяваха да ги уловят. Много обичах звука, който издава топката, когато попадне в ръкавицата на кетчъра. Това обаче бе най-добрият ми удар. Вложих в него цялото си тяло и душа и запратих топката по права линия в облещеното от изненада лице на Зума. Приличахме на Давид и Голиат. Топката се заби в челото му. Той се олюля и изпусна металния капак. Цялата тежест се падна на Бойд, който се олюля и се строполи назад по стълбите. Зума обаче се съвзе и пристъпи към мен. Борков продължаваше да хърка, коленичил на палубата. Следващият удар бе също толкова перфектен. Топката се заби в гърлото на Зума със зловещ плясък.

Беше мой ред да напусна яхтата. Скокът ми също бе идеален. Скочих от фалшборда, описах дъга и полетях далече от витлата, които кълцаха водите на Мексиканския залив и бълваха кълбета пяна. Мигом се свих на две и притиснах колене към гърдите с всичката сила, на която бях способен. Отново перфектно изпълнение.

Едва когато се понесох във въздуха, осъзнах първата си грешка. Падането. Имах чувството, че продължава цяла вечност. Не помня защо, но редовно пропусках лекциите по физика в колежа. Всъщност причината да ги включа в учебната програма си остава загадка и до днес, но предполагам, че съм очаквал да бъдат интересни. Дори забавни. А те не бяха нито едното, нито другото. Бяха трудни. Не разбирах почти нищо и — каква изненада! — не се представих добре на изпитите. Едва сега, докато летях над водата, си спомних, че някакъв умник бе извел формула за ускорението на падащите тела. В случая падащото тяло бях аз. Не се сетих за формулата по време на изпита, не се сетих и сега, но си спомних, че скоростта на падащите тела достига висока стойност за много кратко време. В резултат на всичко това тялото ми удари водата много силно. Имах чувството, че това не е вода, а цимент. Останах без дъх и се озовах под вълните с празни дробове и нос, пълен със солена вода. Тогава на гости ми дойде господин Паника.

Белите ми дробове копнееха за глътка въздух и естествената реакция на организма в подобни случаи бе да отвори уста и да си поеме дъх. Здравият разум обаче ми крещеше: „Да не си луд?“. Благодарение на него успях да задържа устата си затворена, да започна да ритам все по-силно с крака и в крайна сметка да изплувам на повърхността. Където започнах да плюя вода и да кашлям.

В този момент осъзнах втората си грешка. От борда на „Морска вещица“ вълните ми се бяха сторили големи, но не чак опасни. Сега, когато се озовах сред тях, те заприличаха на разгневени планини. Бях оценил височината им на метър, но сега имах чувството, че тя доближава два метра. И те ме подхвърляха нагоре-надолу като увеселително влакче.

Къде беше Никол? Дали бе сдържала дъха си по време на падането? Или бе напълнила дробовете си с вода? И сега се носеше из Мексиканския залив с лице във вълните? Или по-лошо, потъваше към дъното?

Оставих се поредната вълна да ме издигне, за да се огледам. Нищо. Водата отново ме понесе надолу-нагоре, надолу-нагоре. Едва на третата вълна успях да я видя. Беше на петдесет метра пред мен и плуваше уверено.

— Джейк! — извика тя и ми махна с ръка.

Заплувах към нея.

В този момент прозвуча изстрел и куршумът се заби във водата на пет метра от мен. Последва нов изстрел, но още по-неточен. Когато стигнах Никол, край нас се бяха забили половин дузина куршуми, които бяха вдигнали миниатюрни фонтанчета сред разпенените води. Погледнах назад. Зума и Бойд стояха на кърмата. Бойд сочеше към нас, а Зума се прицелваше с пистолета си. После вълните ни скриха от тях. Но само за миг. Следващата вълна ни издигна нагоре. Прозвучаха още три изстрела.

Миг по-късно светът стана ослепително бял. Някой бе включил двата големи прожектора в задната част на „Морска вещица“.

Това беше лошата новина. А добрата? Видях моторница на стотина метра пред нас.

Рей.