Д. П. Лайл
Зад борда (7)

7

Един от многото полезни похвати, които бях заимствал от Рей, бе винаги да нося няколко комплекта дрехи. За него те, както и перуките и гримовете, бяха част от професията, част от уменията да остава незабелязан. Всъщност понякога се опитваше да бъде невидим, а понякога се превъплъщаваше в друг човек. При мен нещата стояха по-различно. Независимо дали замръквах в моя бар или в някоя друга кръчма наоколо, често нощувах по чужди места и бях открил, че допълнителен комплект дрехи и тоалетни принадлежности в багажника на колата могат да се окажат доста полезни. Случваше се да сваля някоя мацка и да прекарам нощта при нея. Знам, знам, свинска работа, но поне бях винаги готов. Като добър скаут.

Още една конфликтна точка между мен и Рей. Както вече казах, поради някаква причина той не смяташе притежаването на бар и гоненето на мацки по бикини за истинска работа. Мен обаче ме устройваше, така че Рей можеше да върви по дяволите. Според баща ми имах само две възможности — да играя бейзбол или да работя за него. Първото бе останало в миналия ми живот, а второто не бе никаква опция. Поне за мен.

Излязох навън, взех сака си от задната седалка на пикапа, където го бях оставил, и го внесох вътре.

— Кога ще ми кажеш какво става? — попита Никол.

— Веднага щом разбера.

Тя сложи ръце на кръста си.

— И кога ще стане това?

— Когато слезем надолу по улицата и си поприказваме с ченгетата.

— Какви ченгета?

— Онези, които са наобиколили дома на Барбара Плъмър.

— Шегуваш ли се? Затова ли с Рей споменахте някакъв полицай от отдел „Убийства“? Той там ли е?

— Предполагам.

— Някой е бил убит, така ли? В дома й? — Очите й се разшириха от изумление. — Барбара?

— Ще видим.

— Тогава престани да се размотаваш и да тръгваме.

— Дай ми секунда.

Започнах да ровя из нещата, които носех в сака: екипи за фитнес, суичъри, джинси, тениски, яке, костюм, риза и вратовръзка, сгънати и прибрани в найлонов плик, обувки и шапки.

— Какво е това? — попита Никол.

— Дрехи.

— Разнасяш гардероба си със себе си?

— Човек никога не знае какво може да му потрябва.

— Ти си най-обикновен бойскаут.

— Може, но не съм обикновен, а майстор.

— Разбира се.

Мисля, че ми се подиграваше, но реших да не й обръщам внимание.

Избрах чифт джинси и синьо поло. Семпло, но удобно. Никол, от друга страна, се бе спряла на дизайнерски избелели джинси и прилепнала по тялото черна копринена блуза с дълги ръкави. Бе навила ръкавите до лактите, бе сресала косата си и я бе вързала на дълга опашка. Не си бе сложила никакъв грим. Изглеждаше ослепително.

Скочихме в мерцедеса й и тя полетя по улицата, като измина осемстотинте метра, които ни деляха от къщата на Барбара Плъмър, със скоростта на светлината. Спря от другата страна на улицата. В предния двор на семейство Плъмър заварихме трима полицаи. Те вдигнаха погледи и ни изгледаха ядосано. Сигурно се чудеха дали да не ни глобят за превишена скорост. Гневните им изражения отстъпиха място на изумление и възхищение, когато видяха Никол. Тя оказва подобно въздействие върху всички, които имат XY хромозоми. И върху повечето с XX. Подозирам, че предизвика още три ерекции.

Прекосихме улицата и пристъпихме към събралите се полицаи.

— Какво става? — попитах аз.

— Кои сте вие? — отвърна един от тях.

— Лонгли. Джейк Лонгли. А това е Никол Джеймисън.

Чу ме, но мисля, че не ми обърна никакво внимание. Беше зает да поглъща с поглед Никол. Накрая повиши глас:

— Познавате ли хората, които живеят тук?

— Не съвсем.

Сега вече полицаят ме погледна и наклони глава на една страна.

— Това ми звучи като уклончиво отрицание. Да или не?

— Никога не съм ги срещал.

— Защо се интересувате тогава?

— От любопитство. Цялата тази суматоха предполага, че се е случило нещо сериозно.

Въпросната суматоха се състоеше от тримата полицаи, четири патрулки, два цивилни автомобила и микробуса на „Съдебна медицина“, паркиран на алеята пред къщата.

— Любопитство? — попита униформеното ченге. — Знаете ли нещо за това?

— Кое това?

— Джейк Лонгли?

Гласът прокънтя откъм предната врата, където стоеше друг полицай, цивилен. Веднага го познах. Блейк Купър, който хич не си падаше по празните приказки. Страхотно.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Купър, докато крачеше към нас.

— Каза, че дошъл от любопитство — обясни униформеният служител.

Купър не му обърна внимание, а ме попита:

— Знаеш ли нещо за това?

— Както казах на полицай… — кимнах към първото ченге.

— Кофман. Чарли Кофман.

— Както казах на полицай Кофман, видяхме цялата тази суматоха и се отбихме да видим какво става.

— Става това, че вътре има една жена. Госпожа Барбара Плъмър. Била е убита.

— Наистина ли?

— Не, шегувам се. Разбира се, че е наистина.

Отношението му не бе така дружелюбно, както предишната нощ, когато Тами разби прозорците на колата ми. С няколко степени.

— Нямахме представа — отвърнах аз.

Купър ме измерва с поглед в продължение на няколко секунди, след което заяви:

— Май не разбираш проблема, а? Снощи те заварвам да душиш наоколо. В квартал, в който не живееш. А сега, хоп, появяваш се отново като с вълшебна пръчка.

— Снощи бях тук по работа. А тази сутрин просто минавам. Отивам да закуся.

— И къде по-точно прекара нощта?

— При мен — обади се Никол.

Изражението на Купър бе достатъчно красноречиво. Нямаше нужда да казва на глас: „Да бе, да!“. Разбирах объркването му. Аз самият не можех да разбера с какво съм спечелил жена като Никол. Някои неща нямат логично обяснение. Купър изгледа Никол от главата до петите, при което погледът му се спря тук-там, преди да попита:

— Цялата нощ?

— Не че ви влиза в работата, но, да, цялата нощ. Беше страхотен.

Биваше я. Много я биваше. Видях как посърна Купър.

— Вижте, госпожице…

— Никол. Живея малко по-нагоре.

— И минавате съвсем случайно?

— Както каза Джейк, отивахме да закусим и видяхме всичко това.

— И вие сте неговото алиби?

— Не че се нуждае от такова, но, да. — Тя сложи ръце на кръста и добави: — И той е моето. — След което се усмихна. — В случай че и аз съм заподозряна.

Казах ли, че я бива? Много я бива. Изрече всичко без колебание, без притеснение. Потвърди лъжата ми, доразви я и продължи в същия дух. Отлична актьорска работа.

— Не съм казал, че сте заподозрени — отстъпи Купър.

— На мен така ми прозвуча — отбеляза Никол.

Купър пъхна ръце в джобовете, залюля се напред-назад на пети и насочи интереса си към мен. Но от време на време хвърляше по някой поглед и към Никол.

— Разбираш ли какво ме притеснява? Това невероятно съвпадение. Снощи се натъквам на теб. Сега отново. На място, където е извършено убийство.

— Не знам какво да кажа — отвърнах аз.

Купър подрънка ключовете в джоба си.

— Аз не вярвам в съвпаденията. Най-вече защото те никога не са плод на чиста случайност. Обикновено има някаква връзка.

— Не го оспорвам.

— Затова обясни ми пак. Какво търсеше тук снощи?

— Наблюдавах.

— За детективска агенция „Лонгли“, нали така? Фирмата на баща ти?

Кимнах.

— Точно така.

— И кого шпионираше?

— Не мога да кажа.

— Госпожа Плъмър, нали? — попита Купър.

— Не мога да кажа.

— Мога да те принудя. Ярки лампи. Безмилостен разпит. И прочие.

— Отговорът ми няма да се промени. Не знам нищо за никакво убийство и не мога да говоря за клиент на фирмата.

— В такъв случай тя… убитата жена… госпожа Плъмър не е била обект на твоето наблюдение?

Предпочетох да не отговарям. Да не се усмихвам. Да не извръщам поглед. Да се държа умната. Мълчанието се проточи. Стана неловко.

Купър кимна, сякаш искаше да каже: „Така ли ще играем?“. След това заяви:

— Морган е вътре. Обзалагам се, че иска да ти зададе няколко въпроса.

В главата ми прозвуча предупреждението на Рей да избягвам Морган. Планът бе да си побъбря с някой по-надолу в хранителната верига. Като Купър или Кофман. Да науча каквото мога и да си тръгна. Разбира се, не изключвах възможността да се натъкна на Морган. В края на краищата той разследваше това престъпление. Но Морган не беше Купър. Ни най-малко. Беше кораво ченге и не приемаше откази. Бяхме научили това, което ни интересуваше — извършено е убийство и жертвата е Барбара Плъмър. Затова реших, че е време да си тръгваме.

— Разбира се — отвърнах аз. — Предайте му да ми се обади по всяко време.

Купър кимна на един от униформените, който тръгна към къщата.

— Ще дойде след минута.

— Съжалявам, че не мога да му отделя време, но трябва да тръгвам.

Купър изправи гръб в опит да си придаде по-авторитетен вид и да покаже, че владее положението.

— Закуската може да почака.

— Не съвсем. Разбирате ли, Никол има хипогликемия, кръвната й захар пада много бързо — казах аз и без да дочакам отговор, хванах Никол за ръката и я поведох към мерцедеса.

— Съветвам те да почакаш — извика Купър. — Морган няма да остане доволен, ако не те завари.

— Лесно ще ме намери — отвърнах му през рамо.

— Някои хора сами си търсят белята — каза Купър.

Видях Морган, докато се качвахме в колата на Никол.

Излизаше от предната врата и разговаряше с един от криминалистите.

— Тръгвай — подканих я аз. — Да изчезваме от тук.

Тя запали двигателя, направи обратен завой, при което гумите изсвириха, а след това полетяхме по улицата.

— За какво беше всичко това? — попита Никол.

— Морган. Гадно копеле. Предпочитам Рей да се оправя с него. Те са горе-долу на едно ниво по скалата на гадните копелета.

— А ти не си? Горкичкият!

— Ще ми се подиграваш ли?

— От време на време.

— Подмини завоя и спри.

Тя се подчини. Звъннах на Рей.

— Жертвата е Барбара Плъмър.

— Така си и мислех — въздъхна Рей.

— Успях да се измъкна от Морган, но очаквам скоро да те потърси.

— Не се и съмнявам. Ела тук и ще съставим план за действие.

— Мисля първо да се отбия при Уолтър и да си поговоря с него.

— Добра идея — отвърна Рей.

Аз? Добра идея? Това наистина ли беше Рей?

Той продължи:

— Иди при него и провери нивото му на стрес. Възползвай се от шока. Виж какво знае и какво не знае.

— Преди Морган да се добере до него?

— Именно.

— Познавам Уолтър — казах аз. — Той е отличен адвокат, но не го бива да играе покер. Не умее да прикрива мислите си. Ще разбера, ако не знае за убийството на Барбара.

— Ами ако знае?

— И това ще разбера. — Рей не отговори, затова продължих: — Да му кажа ли, че знаем за връзката им? Че сме заснели всичко на видео?

— По-добре да го научи от теб вместо от полицията. — Чух Рей да въздиша. — Няма да навреди, ако го уведомиш, че ще трябва да предадем записа на Морган. Сигурен съм, че ще оцени факта, че го уведомяваме предварително.

— Кога ще се случи това?

— Веднага щом Морган поиска записа. А той ще го направи в мига, в който разбере, че сме наблюдавали Барбара Плъмър. Не ми е приятно да причинявам това на Уолтър, но не мога да скрия записа. Освен това той не е наш клиент. Работим за Хенри Плъмър.

— Добре. Отивам при него.

— И… умната!

— Както винаги — отвърнах аз и сложих край на разговора.

— А сега какво? — попита Никол.

— Ще изчакаме няколко минути. После ще отидем у Уолтър и Тами и ще проверим дали той си е у дома.

— Защо просто не му се обадиш?

— Трябва да наблюдавам лицето му, докато разговаряме. Да следя емоциите му.

— Звучи логично.

— Този немски космически кораб може ли да лети по-бавно? Не е нужно да караш изтребител.

Тя ми се изплези. Хубав език. Розов и съвършен. Като всичко у Никол.