Д. П. Лайл
Зад борда (27)

27

Морган влетя на паркинга на „Бъдс Бъргърс“. В задната му част бяха спрели три патрулни автомобила точно до две тъмнозелени кофи за боклук и покрита с бръшлян ограда, която разделяше заведението от съседния търговски център. До тях стоеше Старкс в компанията на шестима униформени полицаи. Старкс вдигна поглед, когато Морган спря на едно празно място и излезе от колата. Морган познаваше един от униформените. Младок на име Джими Грийн. Постъпил в полицията преди две години. Морган бе работил с него и преди. Добро хлапе. Не знаеше имената на останалите, макар лицата на някои да му се сториха познати.

— Минах покрай дома на Раул на път за насам — каза Старкс. — Мястото изглеждаше тихо и спокойно.

Морган кимна.

— Добре, ето какво ще направим. Джими, ти и партньорът ти ще се качите при Старкс и мен. Останалите да разположат по една патрулка в двата края на улицата. Но зад ъгъла. Не бива да се виждат от къщата на Раул. Ясно ли е?

Полицаите кимнаха като добре синхронизирани роботи.

— Искам цялата операция да протече съвсем гладко — продължи Морган.

— Няма проблем, сър — отвърна един от полицаите.

— Предполагаме, че е въоръжен. Вероятно не е сам. Ще действаме спокойно и хладнокръвно като при рутинна проверка. Той не знае, че разполагаме с отпечатъци, затова няма причина да е нащрек, а ние не искаме да събуждаме подозренията му. Може да започне да стреля, а наоколо има прекалено много цивилни. Ясно ли е?

— Ясно, сър!

Полицаят, който каза това, имаше вид на човек, на когото нищо не му е ясно. Късо подстригана червеникавокафява коса с обръснати почти до голо бакенбарди, лунички по носа и болезнено невинно лице. Изглеждаше толкова млад и изпълнен с желание да се докаже. Опасна комбинация. Готов за действие, но лишен от опит, предпазливост, здрав разум… А в подобни ситуации предпазливостта можеше да бъде безценно качество. Морган се зачуди дали и той някога е изглеждал толкова наивен. Вероятно. Всички новобранци са такива. Нужни са поне две години, за да може работата да постави своя отпечатък и да направи всеки полицай предпазлив, недоверчив и циничен.

— Добре — кимна отсечено Морган. — Да тръгваме.

Морган се настани зад волана, Старкс — до него, а Грийн и партньорът му — отзад. След като двете патрулки заеха позиции, Морган мина покрай къщата на Раул.

— Изглежда все така спокойно — отбеляза Старкс.

Морган спря до бордюра от другата страна на улицата през три къщи от тази на Раул. Обърна се към Грийн и нареди:

— Вие двамата трябва да се промъкнете през двора на съседите и да наблюдавате задната врата. Не се приближавайте. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Старкс и аз ще минем отпред.

Четиримата слязоха от колата. Грийн и партньорът му прекосиха улицата и се скриха зад най-близката къща.

— Как ще подходим? — попита Старкс.

— Да опитаме с приятелски разговор.

Старкс повдигна вежда.

— Имам предвид, че никой не знае кои сме, никой не знае, че сме дошли да го арестуваме. Вероятно ще ни вземе за амбулантни търговци или…

— Свидетели на Йехова — допълни Старкс с усмивка.

— И това става.

Старкс извади револвера си „Смит & Уесън“ .357, отвори барабана и огледа гнездата с патроните. После го затвори и пъхна оръжието в кобура, който носеше отзад на кръста.

— Да действаме — каза той.

Морган натисна бутона на звънеца. Никакъв отговор. Почука на вратата. Нищо. Надзърна през процепа между завесите на предния прозорец, но видя само мрачна, обзаведена с евтини мебели стая — канапе, два стола и правоъгълна масичка за кафе с кутия от пица върху нея, малка библиотека с три рафта и телевизор. Книги не се виждаха никъде. Къщата изглеждаше празна. Заобиколиха вляво и минаха отзад, но отново не забелязаха следи от Раул. Когато Морган излезе на тясната веранда от напукан бетон, където имаше само един стол с алуминиева рамка и зелена плетена седалка, забеляза, че задната врата е открехната. Той спря на място и смушка с лакът Старкс.

— Какво мислиш? — попита Старкс.

— Мисля, че Раул е прекалено нехаен.

— Или е решил да се проветри.

— Няма никакъв вятър — погледна го Морган.

— Може да е излязъл набързо — отвърна Старкс.

— Или е вътре и ни наблюдава.

— Смяташ, че е разбрал за посещението ни ли?

— Не виждам как.

Морган заслони очите си с длан и се огледа. Видя Грийн коленичил зад живия плет, който ограждаше задния двор на Раул. Направи му знак да не мърда от там.

— Има само един начин да разберем.

Морган извади служебното си оръжие и притисна цевта му до дясното си бедро. Почука на рамката на задната врата и отново не получи отговор. Използва дулото на пистолета, за да побутне вратата, след което влезе в къщата.

— Господин Гомес?

Гласът му отекна в къщата, но Морган не получи отговор, нито забеляза някакво движение вътре.

— Господин Гомес? У дома ли сте?

Сякаш говореше на стените.

В кухнята всичко беше наред. В трапезарията и дневната — също. Единственото нещо, което изглеждаше не на място, бе кутията от пица. Не се забелязваха следи от борба или кражба. Всичко бе тихо и подредено.

С изключение на спалнята.

Морган разделяше убийствата, извършени в спалня, на няколко категории. Мъже, убили жените си в изблик на гняв, или обратното. Обири, при които нещо се е объркало, например собственикът се е прибрал у дома. Изнасилвания, ескалирали в убийства. Такива неща… Досега не бе попадал на подобна сцена.

Младият мъж с латиноамерикански черти седеше на земята, леко превит, но опрян на леглото. В челото му имаше чиста, ясно очертана входна рана. Но завивките на леглото, таблата и стената зад него бяха опръскани с кръв, мозък и парченца кости.

— Ама че гадост! — възкликна Старкс.

Морган огледа трупа.

— Някой го е застрелял, докато двамата са стояли един срещу друг.

— Значи е познавал убиеца.

— Така изглежда.

— Къде са нещата му? — попита Старкс и посочи празния гардероб.

Морган проследи погледа му.

— Добър въпрос. — Той коленичи и прерови джобовете на Раул. — Нито портфейл, нито ключове. Нищо.

— Убиецът ги е взел — каза Старкс. — Може би с намерението да забави идентифицирането на трупа.

— В такъв случай е трябвало да се отърве от тялото.

— Предполагам, че не е имал време да го направи.

Морган се изправи и заобиколи леглото, като внимаваше да не докосне капките кръв.

— Кръвта е съвсем прясна. Още не е засъхнала.

— Смяташ ли, че Раул е убил Барбара Плъмър, а след това някой е очистил него?

— Предполагам. Елиминират всяка улика, която води към тях — въздъхна Морган. — Което означава, че са професионалисти.

— По дяволите! — възкликна Старкс. — Това променя всичко.

— И още как.

— Ще освободя момчетата от патрула и ще повикам криминалистите.

Морган кимна.

Тридесет минути по-късно мястото гъмжеше от полицаи, съдебни лекари и прочие. Морган стоеше в дневната и разговаряше с един от криминалистите, когато Джими Грийн се появи на входа.

— Полицай Морган — извика той.

— Да, Джими.

— Съседката може би е видяла стрелците.

— Стрелците?

— Твърди, че двама мъже са търсили Раул.

— Къде е тя?

— На верандата пред дома си. Казах й да не мърда от там.

— Браво.

Морган я видя веднага щом излезе навън. Възрастна жена, която седеше на верандата и го гледаше изпод оръфаната си слънчева шапка.

— Това е тя — каза Грийн. — Хети Шоу.

Морган отиде при нея. Пред старицата седеше полупразна чаша чай. Тя свали шапката и я остави на пода.

— Как сте? — попита Морган.

— Била съм и по-добре.

— Предполагам.

— Чух, че са застреляли Раул.

— Точно така, госпожо.

— Беше симпатичен младеж.

— Добре ли го познавахте?

— Достатъчно добре. — Тя погледна към дома на Раул. — Живееше там от известно време. Може би две години… или малко повече. Забравих откога точно. Брат му Сантяго живееше с него. Тогава при него се мъкнеха какви ли не типове. Откакто Сантяго влезе в затвора, Раул се кротна.

— Никой ли не е идвал после?

— Не. Той беше добър съсед. Мил и възпитан. А не като брат си.

— И никакви посетители?

— Много рядко. Беше приятел с онези двама братя, които се мотаят наоколо. Мисля, че са близнаци. Във всеки случай, много си приличат. Даръл и Дарнел Уилбанкс.

— Видяхте ли ги днес?

Възрастната жена поклати глава.

— Не съм ги виждала от няколко дни. Чакайте да помисля… — Тя вдигна поглед към лазурносиньото небе. — Видях ги за последен път миналата събота. Излязоха към десет вечерта.

— Чухте ли нещо? Днес?

— Не.

— Но сте видели някого?

— Да, видях. И дори разговарях с тях. — Тя отпи глътка чай и продължи: — Но не приличаха на убийци.

— Разкажете ми по-подробно.

— Бяха двама. Казаха, че търсят Раул. Той не си беше вкъщи и те си тръгнаха.

— И?

— Нищо. Това е всичко.

— Да разбирам ли, че не сте ги видели да влизат в къщата? Или нещо подобно?

— Обясних ви, Раул го нямаше и те си тръгнаха. Но казаха, че ще се върнат.

— А върнаха ли се?

— Очевидно са се върнали.

— Но не сте ги видели?

— Реших да подремна. — Жената вдигна шапката си от пода и започна да си вее с нея като с ветрило. — Работих в двора цяла сутрин. Стана ми прекалено горещо, затова реших да си направя студен чай и да дремна.

— В такъв случай не сте ги видели да се връщат, така ли?

— Нали ви казах?

Морган се усмихна. Започваше да харесва Хети. И подозираше, че старицата ще се окаже костелив орех. Тя не обичаше глупаците и току-що го бе класифицирала като такъв.

— Разкажете ми за тях.

— Вече ви обясних, търсеха Раул, но той не си беше у дома и те си тръгнаха, като заявиха, че ще се върнат. — Тя погледна към съседната къща. — Странно… помолиха ме да не му казвам, че са го търсили.

— А споменаха ли защо?

— Искали да му зададат няколко въпроса.

— А представиха ли се?

— По-възрастният, който ми се стори сериозен човек, се представи като Рей. Другият бе едър, рижав. Каза, че името му било Пенкейк. Мога ли да забравя такова име?

Рей Лонгли и помощникът му. Страхотно.

— И казаха, че ще се върнат? — попита Морган.

— Точно така.

— Но не сте ги видели? Да се връщат, имам предвид.

— А бе ти проблеми със слуха ли имаш? Не чу ли какво казах? И то два пъти.

— Да, госпожо. Просто исках да се уверя, че съм ви разбрал правилно.

— Е, сега вече можеш да си сигурен — отвърна Хети Шоу и стана от стола си. — Уморих се. Отивам да си легна. Нали може? Освен ако не искаш да повториш някои от въпросите, които току-що зададе?

— Не, госпожо. Благодаря ви за отделеното време.

Тя махна с ръка, влезе в къщата и затвори вратата.