Д. П. Лайл
Зад борда (18)

18

Пътуването до летището в Мобайл би трябвало да отнеме тридесет минути. Отне само петнадесет, но с Никол зад волана. Тя възприемаше магистралата като част от писта на НАСКАР. Разминаване на една боя разстояние и скоростомер, който не излиза от зоната на трицифрените стойности.

Шофирането й бе съпровождано неизменно от свирене на клаксони, размахани средни пръсти и присветване с дълги светлини. Тя обаче не им обръщаше никакво внимание.

— Някоя от стените у вас случайно да е облепена с глоби за превишена скорост? — попитах аз.

— Дори да имах такава стена, щеше да е празна.

— Никога ли не са те спирали?

— Разбира се, че са ме спирали. Но никога не са ме глобявали.

— Разбирам.

— Една усмивка и дълбоко деколте вършат чудеса.

— Ще го запомня.

Тя слаломира между камион за доставки и голям джип, като редуваше газта и спирачката.

— Не мисля, че ще се справиш.

— Че какво ми е на усмивката?

— Не съм убедена, че тя е важната част.

Трудно можех да оспоря логиката й.

Цялото тяло ме заболя от напрежението, с което стисках арматурното табло и дръжката на вратата. Най-накрая Никол стигна паркинга на летището, грабна билет от автомата и спря на третото ниво. После долепи колата до ниска бетонна стена, с предницата към пистата.

Един самолет на „Америкън“ се издигна във въздуха с вой на двигателите.

— На по-долните нива имаше доста свободни места — отбелязах аз.

— Но имаше и повече хора. А тук, горе, сме сами.

— И?

— И разполагаме с тридесет минути.

— Не искаш да изпуснем Хенри и да бъдеш уволнена, нали?

— Излез от колата.

Направих го. Огледах се. Третото ниво на паркинга бе слабо осветено, а коли почти не се виждаха. Едва ли бяха повече от десетина, като близо до нас имаше само една. Очукан червен пикап с огромни гуми, опръскани със засъхнала кал. На вратите му пишеше с големи бели букви „Офроуд“.

— И сега какво?

Никол застана до стената и проследи с поглед един самолет на „Юнайтед“, който се издигна във въздуха.

— Не е ли прекрасно?

Наистина беше прекрасно. Самолетът се издигна бавно, направи широк завой, застана с опашката към нас и двигателите му се превърнаха в яркочервени точки, които постепенно се стопиха в далечината.

— Яко.

— Искаш ли и ти да направиш нещо яко? — попита тя.

— Например?

Чух цип.

Никол дръпна надолу джинсите си и остави яркочервените си бикини да се смъкнат до коленете й. Наведе се и се опря на бетонната стена.

— Мисля, че оттук нататък можеш и сам да се сетиш какво да правиш.

— Смяташ ли, че идеята е добра? — попитах аз и се огледах, за да се уверя, че никой не ни наблюдава, скрит в сенките.

— Остават ни двадесет и пет минути. Идвай тук и си върши работата.

— Моята работа?

— Добре, моята работа.

Така и направих.

Друг самолет, този път на „Делта“, се отлепи от пистата и воят на двигателите му се сля с тихите стенания на Никол и моето насечено дишане. Нощта изведнъж стана много по-топла. Излетяха още четири самолета, преди да стигна финалната права. Аз си вдигнах ципа, а Никол си вдигна бикините и джинсите.

— По-добре ли се чувстваш? — попита тя.

— Тъкмо се канех да те питам същото.

— Много по-добре — усмихна се тя.

— И аз. Посрещането на клиент на летището придоби съвсем нов смисъл.

— Да вървим да посрещнем Хенри.

Открихме го край лентата за багаж. Стоеше до нея с телефон, долепен до ухото. Изглеждаше… ами съвсем нормално. Очаквах да го видя блед, със зачервени очи, уморен. Нищо подобно. По костюма и ризата му не се виждаше нито една гънка, възелът на вратовръзката му бе безупречен. Имаше вид на човек, който отива на делова среща. Кимна, когато приближихме, но продължи да говори по телефона.

Онова, което чух, звучеше така:

— Донеси учредителния договор и останалите документи. Ще се видим в офиса в десет… Не, дотогава би трябвало да съм приключил с полицията… Да, адвокатите също трябва да присъстват… Не, това ще трябва да почака до издаването на смъртния акт… Как защо? Защото официално тя не е мъртва, докато не бъде обявена официално за мъртва.

Той приключи разговора и прибра телефона в джоба на сакото си. Ръкувахме се, представих му Никол и попитах:

— Всичко наред ли е?

— Барбара беше съдружник в компанията. Смъртта й води до куп бюрократични процедури.

Наистина ли? Това ли беше най-голямата му грижа в момента? Бях озадачен.

— Съжалявам за загубата ти.

— Благодаря — кимна Хенри.

Това беше странно. Не очаквах подобно поведение. Освен това Хенри ми се струваше разсеян. И определено не изглеждаше покрусен от смъртта на Барбара. Явно се опитваше да си върши работата както обикновено. В шок ли бе изпаднал, или просто му беше все едно? Да не би той да бе поръчал да я очистят?

Хенри като че ли долови объркването ми, защото въздъхна и каза:

— Съжалявам. Предполагам, че думите ми прозвучаха прекалено бездушно. Сякаш не ме е грижа. Или нещо подобно. — Той поклати глава. — Истината е, че в момента работим по куп важни сделки. И всички те могат да се провалят, ако инвеститорите решат, че компанията не е стабилна или се е забъркала в неприятности. — Погледна ме и добави: — В света на бизнеса няма почивен ден. Той никога не спи. Няма време дори да подремне.

— Разбирам — кимнах аз, макар да не бях сигурен, че е така.

— Хауърд Хюз починал в понеделник — продължи Хенри. — Случило се на борда на самолет, с който летял от Акапулко до Хюстън, където трябвало да постъпи в клиника. Имам приятел, лекар, който карал стажа си там по същото време. Той, както и целият персонал, знаел, че Хюз идва. Разбрали, че е мъртъв. Светът обаче не го знаел. Ръководството на „Сума Корпорейшън“ — компанията на Хюз — най-вероятно с помощта на федералното правителство, задържало информацията за смъртта му чак до затварянето на Нюйоркската фондова борса. Опасявали са се, че новината ще доведе до срив на котировките. Толкова голямо влияние упражнявал Хюз. Забавянето дало на шефовете на „Сума“ достатъчно време да се свържат с инвеститорите и да ги уверят, че смъртта на Хюз няма да се отрази на бизнеса. — Хенри сви рамене. — Не че моят бизнес може да се мери с този на Хюз, но принципът е същият. Изнервените инвеститори вземат погрешни решения. А ние не можем да си позволим това да се случи.

— Предполагам, че е така — отвърнах аз.

Взехме багажа на Хенри и се качихме в колата. Аз карах. Никол се опита да протестира, но възразих, че шофирането й може да докара на клиента ни сърдечен удар.

— Ти нали оцеля? — напомни ми тя.

— Извадих късмет.

Спуснах се по рампата на паркинга, платих на бариерата и се насочих към изхода на летището. Наблюдавах Хенри в огледалото. Стори ми се спокоен и отпуснат. Исках да му задам милиони въпроси, но той ме изпревари.

— Някакви улики за извършителя? — попита Хенри.

— Какво ти каза Рей?

— Разказа ми за Уолтър, спомена, че си го заснел на видео. Разбрах, че Уолтър си е тръгнал към полунощ.

— Точно така.

Хенри погледна през страничния прозорец, сякаш се наслаждаваше на пейзажа.

— Трябва да призная, че не го очаквах.

— А какво си очаквал?

— Не знам… но не и Уолтър. — Той въздъхна и се обърна напред, а погледите ни се срещнаха в огледалото. — Може да ти прозвучи странно, но всъщност изпитвам облекчение, че е бил Уолтър.

Този човек беше пълен с изненади.

— Защо?

— Не съм сигурен. Предполагам, защото Уолтър е приятел. Двамата с Барбара винаги са били близки. Нямах представа, че са били чак толкова близки…

— Предполагам, че това звучи логично — отбеляза Никол. — В известен смисъл.

— Мога да разбера приятел, който се възползва от ситуацията. Опасявах се, че става въпрос за някой млад жребец от плажа.

— Някакви основания за подобни подозрения? — попитах аз.

— Да речем, че Барбара винаги е била прекалено дружелюбна.

Никол се извърна на седалката си и погледна Хенри.

— Какво точно означава това?

Той въздъхна отново.

— Това не е първата й забежка. Знам за поне още три. Последната е отпреди няколко години. Реших, че вече е преодоляла тези неща. — Хенри отново зарея поглед през прозореца. — Но явно съм сгрешил.

— Смятате ли, че Уолтър я е убил? — попита Никол.

— Не изключвам нито една възможност, но точно тази би ме изненадала. Не мисля, че Уолтър е способен на подобно нещо.

— Понякога убийците изненадват дори самите себе си — отбелязах аз.

— Така е. Но за Уолтър това би било прекалено.

— Той е последният, който я е видял жива.

— Възможно е — отвърна Хенри. — А може престъпникът да е дошъл след него. Забелязахте ли някой друг? Когато снимахте видеото?

— Не.

— Онази вечер плажът беше доста пуст.

— Но вие бяхте там?

— Имахме нещо като среща… шпионска среща.

— Шпионска среща?

Никол сви рамене.

— Не исках да оставям Джейк сам.

— За Рей ли работите?

— Разбира се. Така да се каже. Обикновено движа с Джейк.

Хенри кимна.

— Въпреки това не си представям Уолтър като убиец.

— Само като прелюбодеец? — подметнах аз.

— Пътят от прелюбодейството до убийството е много дълъг.

— Не бива да изключваме страстта като мотив. Може да е възникнал спор. Може Барбара да е решила да сложи край на връзката им. Някои мъже не понасят добре подобни решения. Нищо чудно нещата да са ескалирали.

— Възможно е.

— Ами ти, Хенри?

— Какво аз? Аз бях в Ню Йорк.

— Човек с твоите възможности спокойно би могъл да наеме някого.

Хенри отново ме погледна в огледалото и присви очи.

— Не ми харесва накъде поема този разговор. Обвиняваш ли ме?

— Просто задавам въпросите, които полицията ще ти зададе. Обзалагам се, че Морган няма да пропусне да те попита това.

— Така е — поотпусна се Хенри. — Ще му кажа същото, което ще кажа и на теб. Абсурд! Двамата с Барбара имахме известни различия. Тя имаше извънбрачни връзки. Аз работех прекалено много. Не й обръщах достатъчно внимание. Но в крайна сметка двамата се обичахме.

— И тя е била съдружник в твоята компания.

— От самото начало — кимна Хенри.

— Какво ще стане с дяловете й? — попитах аз.

— Ще преминат у мен.

— Ето един възможен мотив.

— Джейк, не говори глупости. Те и досега си бяха мои. Нали бяхме женени.

Звучеше логично. И ако всички печалби, дивиденти и прочие отиваха в общия семеен бюджет, Хенри наистина не би имал никаква причина да убива Барбара. Поне финансова. Освен ако тя не бе поискала развод.

— Някой да ви е имал зъб? — попита Никол. — На вас или на жена ви?

— Определено не и на Барбара. Тя не беше конфликтна личност. Обикновено. Вярно, понякога избухваше. Друг път издребняваше. Но в живота й нямаше нищо, която да я превърне в мишена. Аз? Настъпил съм не един и двама души по мазолите. Измъкнал съм някоя и друга сделка под носа на конкуренцията. Софтуерът е голям бизнес. Недвижимите имоти също. В тях се въртят много пари. И двете сфери са силно конкурентни. Понякога се стига до… как беше думата… конфронтация.

— Точно това имах предвид — каза Никол. — Парите и конкуренцията могат да бъдат опасна комбинация.

— И сериозен мотив за убийство — добавих аз.

— Защо такъв човек… ако изобщо съществува… ще иска да убие Барбара? — попита Хенри.

— Може мишената да си бил ти — отвърнах му. — Може да е очаквал да си у дома.

— Господи, надявам се да не е това! Не бих могъл да живея с тази мисъл… че нещо, което аз съм направил, е довело до смъртта й.

— И така, да се върнем на първоначалния въпрос. Сещаш ли се за някого, който би могъл да иска да ти навреди?

— Не съвсем…

— Но?

— Има двама души… Единият работеше в софтуерната компания. Казва се Илай Томпсън. Хванахме го да краде поверителни документи. Възнамеряваше да започне собствен бизнес. Уволних го. Но това беше преди няколко години.

— Може да го е прихванало нещо едва сега — отбелязах аз. — Някои хора не забравят обидите.

— Така е. Но чух, че има проблеми със здравето. Сърцето или… Доколкото знам, е напуснал града. Чух, че заминал за Орландо.

— А другият? — попита Никол.

— Джейсън Хюз. Двадесетинагодишно хлапе. Заведе дело срещу нас преди… две години може би. Твърдеше, че сме нарушили авторските му права. Става въпрос за програма, която следи медицински записи и плащания. По-добра от всичко друго на пазара.

— И?

— Той разработи нещо подобно. Независимо. Представихме пред съда цялата документация около създаването на нашата програма. Доказахме, че сме работили върху нея повече от две години. Съдията отхвърли обвиненията. Хюз не остана доволен. — Хенри разтри слепоочията си. — Иронията е, че Хюз беше много умно хлапе. С удоволствие бихме го наели да работи за нас.

— Ще трябва да говорим и с двамата.

— Още утре ще ти дам цялата информация за тях.

Спрях на алеята пред дома на Хенри и му помогнах да пренесе багажа си до входната врата.

— Господи! Страх ме е! — възкликна той. — Къщата ще бъде толкова празна.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш тук? Мога да те закарам до някой хотел.

— В такъв случай ще ми се наложи да дойда тук утре. По-добре да го направя още сега. — Той отключи вратата и ме погледна. — Нямам нищо общо с убийството. Нищо.

Аз кимнах, а Хенри продължи:

— Искам да продължите да работите за мен. Да откриете кой е виновен.

— Това не е ли работа на полицията?

— Вярно, но знам, че Рей умее да прави неща, които полицията не може — отвърна Хенри и бутна вратата. — Ще му позвъня още утре.

Качих се в колата и потеглих към „Пойнт“.

— Жал ми е за него — каза Никол. — Изглежда толкова тъжен. Объркан.

— На мен не ми се стори чак толкова съкрушен.

— Трябваше да обърнеш внимание на детайлите. На очите, на гласа. Той страда искрено.

— А може и да е наел някого да очисти жена му.

— Не го е направил — заяви Никол.

— Добре, Шерлок, откъде знаеш?

— Интуиция.

Господ да ми е на помощ.

Когато се върнахме у Никол, позвъних на Рей и му предадох разговора с Хенри, както и двете имена, които той бе споменал. Не пропуснах и желанието на клиента ни да продължим да работим по случая. Не трябваше да го разочароваме.

— Очаквах го.

— Какво ще правим?

— Ще звънна на Хенри, а на сутринта ще поговоря и с Уолтър. Ще видим какво ще излезе — отвърна Рей с изпълнен с енергия глас.

— Ще дойда в офиса утре сутринта.

— Какво правиш в момента?

— Гледам една много красива млада жена, която се разхожда гола с бутилка текила в ръка.

Самата истина. Никол бе отишла в спалнята си и се бе върнала както майка я е родила, само с кърпа в едната ръка и бутилка „Патрон“ и две чаши в другата.

Тя отвори вратата и излезе на верандата. Откъм залива полъхна топъл бриз.

— Късметлия си.

— Така си е, късметлия съм. Май че е време за джакузи.

— Не искам да ти преча.

— И аз не бих искал никой да ми пречи. Ще се видим утре към осем.