Д. П. Лайл
Зад борда (15)

15

В този момент претърсването на кабинета на Уолтър бе към своя край. Адвокатът се бе подпрял на стената — стената, на която бяха окачени всичките му дипломи, грамоти, снимки с политици и знаменитости — докато един полицай изнасяше компютъра му през вратата, следван по петите от друг, който мъкнеше три кашона с документи. Уолтър излезе след тях в коридора и проследи с поглед как се отправят към асансьора.

— Уолтър, какво става? — попита Кони, след като той затвори вратата.

— Не мога да говоря точно сега.

— Но…

— Ще ти кажа по-късно. Първо трябва да разговарям с Хауърд и Антъни. Тук ли са?

Тя, изглежда, се засегна. Уолтър искаше да я прегърне и да я увери да не се тревожи, но се опасяваше, че нервите му няма да издържат. Освен това имаше по-спешни въпроси за решаване.

— В конферентната зала са. Работят върху речите си за утрешния процес.

Уолтър се поколеба — разговорът нямаше да бъде приятен — но въпреки това продължи надолу по коридора.

Завари съдружниците си Хауърд Ливайн и Антъни Стийн надвесени над масивната заседателна маса, чиято повърхност бе осеяна с документи. Двамата вдигнаха погледи, когато той влезе. След като се извини за прекъсването, Уолтър седна срещу тях и им разказа всичко. Те се отпуснаха на столовете си и го зяпнаха с изумление. Уолтър не скри нищо от тях. Връзката си с Барбара. Нейното убийство. Цялата история от игла до конец. Изумлението им бе огромно, отстъпваше само на страха, смразил душата на Уолтър.

— Мисля, че вие трябва да поемете моята защита — каза Уолтър.

Ливайн повдигна вежди.

— Не смяташ ли, че е по-добре да потърсиш адвокат извън кантората?

Уолтър поклати глава.

— Нямам доверие на никой друг.

— Опасявам се, че трябва да се съглася с Хауърд — каза Стийн. — Това е все едно да се защитаваш сам.

— Е, и?

— Само глупак би решил да се защитава сам. Много добре го знаеш.

— Трябва да ограничим кръга от посветени. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. За фирмата. За мен.

Ливайн се приведе напред и опря лакти на коленете си.

— Смяташ, че тази история ще стигне до телевизиите, така ли? Ще попадне в новините?

— Можем да го забавим, докато Морган осъзнае, че съм невинен. В такъв случай, когато информацията стигне до медиите, аз отдавна ще съм отпаднал от кръга на заподозрените.

— Мислиш ли, че полицията ще направи това преди новините в шест вечерта? — попита Стийн.

Ливайн кимна в знак на съгласие.

— Убийство в „Пойнт“? Съпругата на Хенри Плъмър? Това е сензация.

— Ченгетата ще запазят в тайна имената на заподозрените колкото се може по-дълго. Сами го знаете. Става въпрос за текущо разследване. Морган няма да каже нито дума пред медиите. Винаги прави така, освен ако обстоятелствата не го принудят.

— Дано да си прав — сви рамене Ливайн.

Стийн погледна Ливайн и каза:

— Не съм сигурен, че е добра идея, но те уверявам, че ще го направим. Ако това е твоето желание.

— Да, това е — отвърна Уолтър и погледна първо Ливайн, после Стийн. — Нямам никаква вина. Вярно, срещахме се от време на време. И бях в дома й снощи. Но когато си тръгнах, тя беше жива и здрава.

— Вярваме ти — кимна Стийн.

— Благодаря — отвърна Уолтър. — В момента имам нужда от подкрепа.

Уолтър искаше да се надява, че е в състояние да държи медиите в неведение. Много искаше. Не харесваше Морган и не смяташе, че ченгетата ще решат случая бързо. Не и достатъчно бързо, за да го спасят от медиен линч. Морган никога не бързаше. Работеше бавно и методично. Не оставяше камък необърнат. Рядко допускаше грешка. За него времето не беше проблем. Не така стояха нещата с Уолтър. За него един ден, дори няколко часа можеха да имат огромно значение. Затова Уолтър бе намислил нещо друго.

Рей Лонгли.

Това бе следващата му спирка.