Д. П. Лайл
Зад борда (22)

22

— Не смятате ли опожаряването на колата му за малко прекалено? — попитах аз.

Двамата с Никол пресрещнахме Сатиндер Сингх на паркинга пред фирмата му за недвижими имоти, която се намираше близо до плажа на Гълф Шорс. Сингх беше дребничък, облечен със сив костюм, бяла риза, тъмночервена вратовръзка и тюрбан в същия цвят. Покани ни в офиса си и ние с удоволствие го последвахме.

— Разбира се. — Сингх говореше отличен английски с лек британски акцент. — Но тогава бях изпълнен с гняв. Онова копеле излъга в съдебната зала. Бившата ми жена — също. А това ми струваше цяло състояние.

— Доколкото виждам, отново сте стъпили на краката си — подхвърлих аз.

Кабинетът му носеше всички белези на успеха. Скъпи кожени мебели, картини по стените и прочие.

— Така изглежда отстрани — отвърна Сингх. — Но през онези петнадесет месеца, които прекарах зад решетките, бизнесът ми пострада значително. Сега просто се опитвам да го възстановя.

— И?

— Какво и?

— Запазили ли сте остатъчна неприязън към Уолтър?

— Разбира се! Ще мразя този мръсник до края на дните си!

— Достатъчно, за да му навредите отново?

Сингх сбърчи чело. В гласа му се прокрадна нотка на предпазливост.

— За какво става въпрос?

— Не гледате ли новини?

— Не — поклати глава той. — Намирам ги за прекалено потискащи.

— И не знаете за убийството, извършено в „Пойнт“ онази вечер?

Сингх изглеждаше объркан.

— Разбира се, чух за това. Но какво общо има то с Уолтър? Или с мен?

— Може би нищо. Но жертвата е живеела точно срещу Уолтър.

— Смятате, че той е замесен?

— А може някой да се е опитал да създаде подобно впечатление.

Сингх облещи очи.

— Искате да кажете, някой като мен?

Свих рамене.

Сингх скочи от стола си.

— Вие луди ли сте? Аз? Никога не бих могъл…

— Какво? — попитах го. — Да подпалите автомобил? Да убиете човек? Да наемете убиец, който да свърши това вместо вас? Или да натопите човек, когото мразите?

Сингх се надвеси над бюрото си. Черните му очи ме пронизваха като кинжали.

— Как смеете да идвате в моя офис и да ми задавате подобни въпроси? Да отправяте подобни обвинения? Смятам, че трябва да напуснете! И двамата!

Не помръднах от стола си. Никол също.

— Само задавам въпросите, които полицията ще зададе — отвърнах аз.

— Полицията?

Кимнах.

— Ченгетата знаят толкова, колкото и ние. Или скоро ще научат. Не се съмнявам, че ще погледнат на ситуацията и от този ъгъл. Ще обмислят възможността някой да се опитва да натопи Уолтър. И когато го направят, ще почукат на вратата ви.

Сингх се отпусна на стола си като спукан балон.

— Разбира се — каза той и събра длани като за молитва. Като че ли щеше да заплаче всеки момент. — Вижте какво, имах проблеми с Уолтър. Опитах се да ги реша по неподходящ начин. Платих си за погрешната преценка и безотговорната постъпка. — Той преглътна с усилие. — Но това? Не, нямам нищо общо!

Повярвах му. И тъй като не можах да се сетя какво друго да го питам, станах. И си тръгнахме.

Докато вървяхме към колата на Никол, телефонът ми иззвъня. Беше Тами. Понечих инстинктивно да я прехвърля на гласова поща, но после реших да чуя какво има да каже. Дали пък нямаше новини, свързани с Уолтър? Затова вдигнах.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — изкрещя тя.

Понякога Тами беше като развалена плоча. Задаваше един и същ въпрос в началото и края на всеки разговор, който бяхме водили през годините. Поне в повечето разговори.

— Никакъв. Благодаря, че попита.

Стандартният ми отговор в подобни ситуации.

— Ти ли се обади на журналистите? Ти ли ги изпрати тук?

— Не.

— Тогава защо седят отпред и ми задават въпроси за Уолтър и Барбара?

— Защото подобни истории вдигат тиражите.

— Виж какво, глупако — просъска тя, — много добре знам това! Както и че журналистите са най-долната измет, която се храни само с помия. Не знам само откъде са получили информация. Как изобщо им е хрумнало да потърсят Уолтър? Ще ме осветлиш ли, смотаняко?

Вече съжалявах, че не бях изпратил медиите пред дома й. Искам да кажа, че след като така и така ще бъда обвинен в това престъпление, защо наистина да не го извърша? Вместо това отвърнах:

— Повечето репортери имат добри контакти в полицейското управление. Не ти ли мина през ума?

Тишина. Явно бе пропуснала тази възможност. Много по-лесно беше да обвини мен.

— Виж — продължих аз, — не съм казал на никого, освен на полицията.

— И какво да правя сега?

— Кажи им: „Без коментар“, и затръшни вратата в лицата им.

Дочух тежка въздишка. Още беше ядосана.

— Не можеш ли да дойдеш и да ги прогониш?

— Не, не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Все тая.

— Но…?

— Няма но. Позвъни на Уолтър — отвърнах аз и затворих.

Никол повдигна вежда.

— Не искаш да знаеш.

— Мисля, че добих достатъчно ясна представа.

Качихме се в колата й и потеглихме. Следваща спирка: домът на Джейсън Хюз.

Който се оказа на петия етаж на луксозна жилищна кооперация на брега на Дестин. Джейсън отговаряше на всички стереотипи, които свързваме с компютърните маниаци. Висок, слаб, блед, младежът сякаш никога не излизаше навън, макар да живееше буквално на плажа. Очевидно бе нощна птица, тъй като появата ни пред вратата му го бе вдигнала от леглото. Посрещна ни, облечен със сив памучен панталон, който връзваше с въженце, тъмносиня тениска, боси крака и разчорлена коса. Извинихме се, но той обясни най-любезно, че обикновено работел до четири сутринта, след което лягал да спи и не ставал преди десет-единадесет.

Предложи ни сок и кафе, но ние отказахме, затова, след като той си направи чаша нес кафе, седнахме около кухненската маса. Хюз отговори на всичките ни въпроси без колебание, макар да не откъсваше поглед от Никол. Заяви, че нямал зъб на Хенри Плъмър и дори научил много по време на съдебния процес, който не му струвал почти нищо, тъй като се споразумял с адвоката да му плати, като поддържа компютърните системи в дома и офиса му. Впоследствие се преориентирал към компютърни игри и новата му компания „Медия Меджик“ всеки момент щяла да „изплува“, както се изрази. Не бе чувал нищо за убийството на Барбара, тъй като не гледал телевизия и не четял вестници. Не, нямал нищо общо със случая.

Повярвах и на него.

Още една задънена улица.