Д. П. Лайл
Зад борда (10)

10

„Пристан“ бе от онези смесени комплекси с яхтено пристанище, популярни както сред рибарите, така и сред яхтсмените. Той включваше кафене, в което предлагаха сладкиши, салати, сандвичи и безплатен интернет, три оживени ресторанта, луксозни жилищни блокове и двуетажни офис сгради, в една от които се намираше „Хортън, Ливайн и Стийн“, адвокатската кантора, чийто основател и старши съдружник бе Уолтър Хортън.

Двамата с Никол изкачихме стълбите до втория етаж, минахме през двойната стъклена врата и се озовахме в света на Уолтър. Всичко беше много стилно. И много скъпо. Пастелни тонове, меки канапета, приятен джаз, който звучеше сякаш от стените. В чакалнята имаше двама души: млада жена, която работеше на лаптопа си, и по-възрастен елегантен мъж, който прелистваше риболовно списание с големоуст бибан на корицата. От устата му висеше блесна във формата на рибка с червено перце отзад. Зад рецепцията се бе разположила жена на средна възраст със строго изражение на лицето. Табелката с името й я идентифицираше като Констанс Стрилман, изпълнителен секретар. Бе облечена с бяла блуза и сиво сако, на златна верижка на врата й висяха очила, а намръщеното й изражение показваше, че днес не е най-добрият й ден. Когато вдигна поглед, дамата направи усилие да се усмихне. Не се справи особено добре. Усмивката й изглеждаше доста принудена.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Трябва да говоря с Уолтър — заявих аз.

— А вие сте?

— Джейк Лонгли.

Секретарката насочи погледа си към Никол, изгледа я неодобрително и продължи разговора си с мен.

— Нямате среща.

— Знам. Но мисля, че въпреки това Уолтър ще поиска да говори с мен.

— За какво става въпрос?

— Лично е.

— Съжалявам. Много е зает.

— Уведомете го, че съм тук. Мисля, че ще намери време.

Тя се поколеба, сякаш не знаеше какво точно трябва да направи, но накрая взе телефона. След като се свърза с Уолтър, обясни, че Джейк Лонгли „желае една минута“ — това бяха точните й думи — затвори и се изправи.

— Последвайте ме — нареди секретарката, която не изглеждаше никак доволна.

Кабинетът на Уолтър беше просторен, изискан и определено скъп. Той седеше зад огромно бюро, отрупано с хартия, а пред него лежеше разтворена дебела папка. Изправи се. Погледна Никол. Аз пък се настаних на единия от двата стола, обърнати с лице към бюрото. Никол се разположи на другия.

— Това е Никол — представих я аз.

— Приятно ми е — каза Уолтър и се обърна към мен. — Какво мога да направя за теб, Джейк?

— Барбара Плъмър. Познаваш ли я?

Изражението му подсказваше, че е очаквал всичко друго, но не и това. В ъгълчетата на очите му се появиха бръчки, които свидетелстваха за напрежение.

Лош издайнически знак за всеки играч на покер. Или адвокат. Но Уолтър си беше такъв. Имаше лице, което можех да чета като разтворена книга.

— Разбира се — отвърна той. — Двамата с Хенри са ни съседи. Защо?

— Колко добре?

Сега вече изглеждаше съвсем слисан.

— Колко добре я познавам?

Кимнах.

— Те са семейни приятели. Защо?

— Така ли? Само приятели?

Уолтър се облегна на стола си и попита:

— За какво става въпрос?

— Кога я видя за последен път?

— Не разбирам.

— Зададох ти съвсем простичък въпрос — разперих длани аз. — Кога за последен път видя Барбара Плъмър?

Той започна да размества някакви документи по бюрото, за да спечели време. Онези бръчици край очите му станаха още по-дълбоки.

— Не съм сигурен. Преди няколко дни.

Не ни погледна нито за миг, а продължи да реди папки.

Като адвокат, Уолтър бе свикнал да задава въпроси, а не да отговоря на тях. Затова предполагам, че бе изгубил форма. Или тези бръчици покрай присвитите очи издаваха страха му? В такъв случай следващият ни въпрос щеше да го накара да изгуби ума и дума.

— А не снощи?

Той вдигна рязко поглед и попита:

— Не. Защо?

— Била е убита снощи.

Той пребледня и се строполи на стола си, сякаш силен порив на вятъра го бе извадил от равновесие и съборил на земята. Зениците му се разшириха и скриха синьото на очите му. Това в резултат на искрена изненада от тъжната вест ли бе станало, или изразяваше учудване, че напредваме толкова бързо? Не можех да бъда сигурен.

— Барбара? Убита? — преглътна той с усилие.

Не отговорих. Реших да изчакам. Да постъпя умната.

— Кога? Къде?

— В дома й. Къде беше снощи?

— Опасявам се, че бъркаш нещо.

— Мога да ти покажа видеото.

— Видео? — По челото му избиха първите капчици пот. — За какво говориш?

— Двамата с Никол заснехме посещението ти при покойната Барбара Плъмър. Напусна дома й малко след полунощ.

Той погледна Никол. Тя кимна.

— Вярно. Изображението е изключително ясно. Звукът също.

— Господи!

Главата на Уолтър клюмна над бюрото и той впери поглед в компютъра.

— Разкажи ми, Уолтър.

Интеркомът иззвъня. Той се сепна и натисна бутона.

— Съпругата ви е на втора линия.

Тами. Бързо действаше. Но според очакванията. Не се съмнявах, че е излязла навън, за да открие причината за цялата тази полицейска суматоха. А това ни предостави достатъчно време, за да съобщим първи новината на Уолтър и да проверим реакцията му, преди жена му да се върне у дома и да му позвъни. Бързото каране на Никол си имаше своите предимства.

— Благодаря, Кони.

Уолтър си пое дълбоко дъх и взе слушалката, но не каза нищо, само слушаше. Дочувах гласа на Тами, не можех да различа думите, но тя говореше бързо с висок, почти истеричен тон. Като Мини, която се кара на Мики. Онази половина от разговора, която можех да чуя, звучеше така:

— Знам. Джейк е тук… Така ли? — Поглед към мен. — Знам. И аз не мога да повярвам… Успокой се. Ще видя какво мога да науча… Да, имам тази възможност… Не, не мога да я отменя. Вече я пренасрочвах два пъти… Ще се прибера рано.

Накрая той затвори.

Последва ново разместване на папки. Ново печелене на време. Събира си мислите, предположих аз. Накрая Уолтър вдигна поглед и попита:

— Какво сте правили снощи пред дома на Барбара?

— Не можем да ти кажем. Знаеш много добре.

— Хенри? Той ли ви нае?

Изгледах го безмълвно.

Уолтър разхлаби вратовръзката си. Забелязах, че пръстите му треперят, лицето му е пребледняло още повече, а капчиците пот по челото му са се увеличили.

— Виж… с Барбара се срещахме от известно време — започна Уолтър с тих дрезгав глас. — От няколко месеца. — Поколеба се и уточни: — Всъщност… почти от година.

— И снощи бе поредната секс визита? — попитах аз.

Уолтър присви очи в мимолетен изблик на гняв, но се успокои.

— Да.

— Чакай да отгатна, била е жива, когато си си тръгнал?

— Всъщност заспала.

Това обясняваше защо не го бе изпратила. Замълчах. Предпочитах да оставя Уолтър да се попържи още малко.

— Заклевам се — каза той.

— Това не изглежда никак добре, Уолтър. Измъкваш се тайно от дома си, отиваш при нея, а на сутринта я намират мъртва.

— Полицията знае ли? За мен и Барбара? За видеото?

Поклатих глава.

— Не, но ще разбере.

Уолтър въздъхна и разтри слепоочията си.

— Това е същински кошмар!

Изправих се с думите:

— Ще те оставим да си вършиш работата.

Уолтър ме спря, преди да стигна до вратата:

— Джейк? Две думи? — Погледна Никол и уточни: — Насаме.

— Ще изчакам отвън — каза Никол.

Когато тя излезе, Уолтър каза:

— Две неща. Първо, не можеш ли да потулиш това видео?

— Как да го направя? Ти си адвокат. Какво би посъветвал клиента си при тези обстоятелства?

— Да предаде всичко на полицията — отвърна той унило.

— Сам си отговори на въпроса.

— Кога ще им го дадеш?

— Когато го поискат. Но предполагам, че ще стане скоро.

— Защо?

— Защото бях в квартала предишната вечер. Работех по случай, който ми бе възложил Рей. Очарователната ти съпруга потроши колата ми със стик за голф. Дойде едно ченге. А тази сутрин го видях отново, когато се отбих, за да проверя какво става у Плъмър. Полицаят несъмнено знае кой съм аз, което ще привлече вниманието им към моята особа.

Уолтър кимна.

— И когато дойдат при теб, ще трябва да им разкажеш всичко.

— Предполагам. Но кога ще се случи това, зависи от Рей. Работя за него.

Уолтър разтри врата си.

— Не мога да повярвам.

— Ти ли я уби, Уолтър?

— Господи, не! Аз…

— Ти какво?

Очите му блеснаха.

— Аз я обичах.

Това определено не беше отговорът, който очаквах. Предполагах, че Барбара е кратка забежка. Едно от онези неща, които просто се случват понякога. А може би грешка. Но любов? Беше толкова изненадващо!

— О, Боже! — възкликнах аз. — Тами знае ли? Подозира ли?

— Не.

— Не ти завиждам. Бил съм в твоето положение. Това, което те очаква… няма да ти хареса.

Уолтър кимна, зареял поглед в далечината. Понякога светлината в тунела се оказва влак. Виновен или не, Уолтър щеше да попадне в лапите на системата. Почти го съжалих. Почти. Нищо не беше в състояние да компенсира онова, което ми бе причинил по време на развода. Стара история. Обикновена история. Жената подава молба за развод, обира съпруга си до шушка, след което се омъжва за адвоката.

— А второто? — попитах аз.

— Това момиче… — кимна той към вратата.

— Никол. Името й е Никол.

— Да. Не ми е приятно, че стана свидетел на този разговор.

— Всичко е наред. Тя е готина. Освен това не забравяй, че тя беше там.

— Знам какво представлява. Поредното Барби, с което се забавляваш. Не мисля, че ще изкарате дълго, в резултат на което тя ще се ядоса на теб, но ще си го изкара на мен.

— Уолтър, не мисля, че се намираш в положение, което ти позволява да раздаваш подобни присъди. Да не споменавам, че се опитваш да ядосаш човека с видеото, който може да превърне живота ти в същински ад.

— Но…

— Никакво но. В момента имаш нужда от всичките си приятели.

— А ти, Джейк, приятел ли си ми?

— Уолтър, не съм сигурен дали можем да бъдем приятели. Най-вече заради миналото. Но не искам да те видя зад решетките заради нещо, което не си извършил.

— Така е, не съм.

— Може да ти прозвучи странно, но ти вярвам.

Имах чувството, че ще се разплаче, затова побързах да си тръгна. Няма нищо по-неприятно от това да гледаш как рони сълзи някой мъж. Особено когато години наред си мечтал да го спукаш от бой.