Д. П. Лайл
Зад борда (26)

26

От великолепната веранда на великолепната къща на Хенри Плъмър се откриваше великолепен изглед. Верандата бе с размери шест на дванадесет метра и между нея и полуостров Юкатан нямаше нищо, освен пясък и вода.

Боб Морган стоеше до парапета и оглеждаше залива. Беше единадесет сутринта и температурата започваше да се покачва. Вляво се спускаше вълнист пясъчен склон, осеян с туфи морски овес. Той знаеше, че някъде сред тези туфи се бяха скрили Джейк Лонгли и последното му завоевание, Никол, за да заснемат Уолтър.

Днес водите на Мексиканския залив бяха много спокойни. Почти нямаше вятър. Шепа туристи се бяха излегнали на плажните си кърпи и се наслаждаваха на слънцето. Няколко едва проходили хлапета се опитваха да прегърнат вълните или да оставят бледи отпечатъци в по-твърдия мокър пясък. Две по-големи момчета с дъски за сърф се плискаха в плиткото и смехът им долиташе до Морган. Той знаеше, че бреговете на „Пойнт“ не са особено посещавани, тъй като повечето хора предпочитаха плажовете край курортите на изток.

Хенри излезе на верандата с две чаши кафе в ръка.

Двамата седнаха до кръглата маса от тиково дърво, разположена в сянката на голям жълт чадър.

— Съжалявам за загубата ви — каза Морган.

Хенри въздъхна.

— Много е трудно. Не съм очаквал да се случи такова нещо. — Той погледна към плажа. — Особено в квартал като този.

— За съжаление, никой не е застрахован срещу подобни трагедии.

Хенри погледна Морган и попита:

— Нещо ново?

— Не съвсем.

— Говорихте ли с Уолтър? — попита Хенри.

Полицаят кимна.

— Той има ли нещо общо със случилото се?

— Бил е тук. Доколкото знаем, Уолтър е последният човек, видял Барбара жива.

Хенри поклати глава.

— Не мога да си представа Уолтър да извърши нещо подобно.

— Вероятно сте прав, но съм виждал хора, за които бих могъл да кажа същото, затънали до ушите в престъпления. От опит съдя, че човешките същества са в състояние да направят какво ли не и обикновено нищо не подсказва на какво са способни. Или поне ние не забелязваме признаците.

Хенри кимна.

— Предполагам, че сте прав.

— Не сте имали представа, че Барбара си е намерила любовник, нали? Не сте я подозирали дори?

— Не. Или най-малкото не подозирах, че това е Уолтър. — Хенри се поколеба. — Вижте, Барбара ми е изневерявала и преди. Последния път бе преди две години. През изминалите няколко месеца забелязах някои признаци. Заподозрях нещо и наех Рей Лонгли.

— Какви признаци?

— Беше станала по-затворена. Отчуждена. По-рядко правехме секс. Водеше телефонни разговори, които на бърза ръка прекратяваше, щом влезех в стаята. Такива неща…

Морган отпи от кафето си, после стисна чашата в шепи и погледна Хенри.

— Заподозряхте ли някого?

— Не. Надявах се Лонгли да разбере кой е.

— Да оставим Уолтър настрана за момент — предложи Морган. — Възможно ли е някой конкурент да ви има зъб?

— Едва ли биха отишли толкова далече.

— И все пак?

— Вижте, занимавам се със софтуер и недвижими имоти. И в двете сфери има силна конкуренция. И в двете човек лесно може да си спечели врагове. Но това… — Хенри поклати глава. — Не мога да си представя.

— Как се преориентирахте от софтуера към недвижимите имоти?

— Софтуерът за управление на бизнеса преживя своя бум. Поне за нас, по-дребните играчи. Не можем да се мерим с компании с размерите на „Епъл“, „Майкрософт“, „Гугъл“ и прочие. Те разполагат с неограничени средства. Трудно е да играем в една лига с тях. Освен това голяма част от софтуерните компании се преориентираха към компютърни игри, а това не ме интересува. Реших, че е разумно да извърша диверсификация. Тук, по крайбрежието, недвижимите имоти носят големи пари. Затова използвах част от натрупания капитал и се включих в този бизнес.

— Доста успешно, доколкото виждам.

Хенри вдигна рамене.

— Справям се прилично.

Морган предположи, че неговото прилично и това на Хенри доста се различават. Знаеше, че портфолиото на Хенри включва две голф игрища, курортен комплекс в Панама Сити, два небостъргача, един в Мобайл и друг в Пенсакола, няколко търговски центъра…

— И така, да се върнем на първоначалния въпрос — каза Морган. — Можете ли да се сетите за някого, който би искал да ви навреди?

— Не съвсем.

— Не съвсем. Това отрицателен отговор ли е?

— Имах проблеми с двама души. Единият крадеше материали от софтуерната компания, а другият се опита да ни съди с твърдението, че използваме негови разработки — започна Хенри и разказа на Морган за Илай Томпсън и Джейсън Хюз.

— Смятате ли, че някой от тях може да е замесен?

Хенри поклати глава.

— Едва ли.

— Някой друг? Може да е в търговията с недвижими имоти.

Хенри отново поклати глава, но после се поколеба и впери поглед във водата.

— Може би един. Виктор Борков. Познавате ли го?

— Чувал съм за него.

Всеки служител на правоохранителните органи бе чувал това име. Виктор Борков. Украинец. Заподозрян в търговия с наркотици. Метамфетамини, кокаин, марихуана. Вероятно свързан с картелите. Полицаите обаче не успяваха да открият никакви доказателства.

— Мисля, че е престъпник — продължи Хенри. — Наркобарон, предполагам. Напоследък се опитва да легализира бизнеса си. Купува недвижими имоти. — Той изпи кафето си и остави чашата на масата. — Обзалагам се, че така пере мръсните си пари. Поне на това ми мирише.

— Защо смятате така?

— Разполага с много средства, но не разбира от недвижими имоти. Прави рискови инвестиции. Чувал съм, че колкото пари изкара от някоя сделка, толкова губи от следващата. Трудно е да въртиш успешен бизнес, ако в края на годината теглиш чертата и не излизаш на плюс.

Сега Морган изпи последната си глътка кафе и остави чашата си на масата.

— Освен ако не разполагаш с излишни пари.

— Може да не са излишни, но определено са лесно изкарани.

— Каква е връзката ви с Борков? — попита Морган.

— От около година се опитваме да купим един чудесен парцел в Панама Сити. Долепен до курорта, който притежавам там. Компанията ми имаше добри позиции, преди да се намеси той. Оттогава ни създава куп главоболия. Първо покачи цената, а после въздейства на двама от моите инвеститори.

— Въздействал им е?

— Отказаха се. Явно ги е заплашил. Така действат хората като Борков.

— Разполагате ли с доказателства, или това е просто догадка?

Хенри разпери ръце.

— Догадка. Но добре обоснована догадка.

Морган кимна. Много добре го разбираше. През целия си живот бе следвал една или друга догадка. Те са част от работата на всеки служител от отдел „Убийства“. Разбира се, догадките нерядко се превръщаха във факти, стига човек да поровеше по-дълбоко.

— Предполагам, че сте се срещали? — попита Морган.

— Да, засякохме се веднъж или два пъти.

— И?

— Виктор Борков е опасен тип. От онези, на които не бива да се изпречваш на пътя. Държи се любезно, усмихва се много, говори малко. Но знаеш, знаеш извън всяко съмнение, че под лустрото се крие нещо съвсем различно. Това е човек, който може да те разпори и да извади черния ти дроб, без да спре да се усмихва, докато го прави.

Думите му се връзваха със слуховете, които Морган бе чул. Нещо повече, мнозина смятаха, че Борков възнамерява да се конкурира с картелите. А човек не предприема подобна стъпка, ако не се чувства достатъчно силен.

— Достатъчно опасен, за да прибегне до убийство?

— Възможно е. Чух, че е поръчвал убийства в миналото.

Морган не се съмняваше, че е истина. Онзи съдия в Корал Гейбълс например. Който гледаше наказателно дело срещу един от хората на Борков. Един ден съдията просто изчезна и делото бе прекратено най-неочаквано. Говореше се, че Борков е отвлякъл съдията и е изхвърли тялото му в Атлантика. Полицията така и не откри трупа и съответно не успя да докаже нищо, но подозираше именно Борков.

— Все пак са само слухове — каза Морган.

— Но защо Барбара? Ако е имал зъб на мен.

— Възможно е да очаквал убиецът да завари и вас у дома.

Хенри пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— В такъв случай смятате ли, че ще го изпрати отново? За мен.

— Не бива да изключваме подобна възможност — сви рамене Морган.

Хенри се приведе напред и зарови лице в шепите си.

— Какъв кошмар!

— Ще наредя два патрулни автомобила да се навъртат из квартала, но ви съветвам да обмислите възможността да се преместите другаде, поне за известно време.

Хенри вдигна поглед.

— Къде?

— В друг град. Друг щат.

— Не. — Хенри поклати енергично глава. — Няма да напусна дома си. Никога в живота си не съм бягал от нищо.

— Но…

— Но нищо. Избягам ли сега, ще продължа да бягам до края на дните си. Ако Борков наистина е свързан с това.

— Разбирам — въздъхна Морган. Вероятността е малка, но възможно ли е Уолтър да е бил мишената?

— Искате да кажете, че убиецът би могъл да го проследи до тук? — Хенри сбърчи чело. — Защо тук? Защо не в дома му?

— Възможно е да е знаел за връзката му с Барбара. И да е решил да го натопи за убийството й.

Хенри отново пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— О, Господи!

— Какво?

— Уолтър участваше в тази сделка. Бях му възложил цялата юридическа работа около покупката на онзи парцел в Панама Сити.

— Шегувате ли се?

Хенри се изправи, отиде до парапета, опря изтръпнали ръце на него и впери поглед във водата. Дишането му стана дълбоко и насечено. След малко се обърна към Морган.

— Ако наистина е бил Борков и целта му е била да убие мен и Барбара, а да натопи Уолтър… това би му разчистило пътя към сделката. Така би получил парцела без никакви усилия.

— Което придава съвсем нова насока на разследването.

— Не мога да повярвам. Заради някакво парче пясък? Барбара е мъртва заради някакъв парцел? — Очите му блестяха.

— Парите карат хората да вършат отвратителни неща — отвърна Морган. — Особено големите пари. Като тези в случая. Но това не означава, че Борков е замесен. Възможно е да си имаме работа с нещо съвсем друго. Уолтър има доста опасни клиенти.

— Така е. Веднъж говорихме на тази тема. Попитах го защо поема наказателни дела. И то при положение че не му се налага да го прави.

— А той какво ви отвърна?

— Призна, че съм прав. Всъщност преди няколко месеца спомена, че обмисля възможността да се откаже от тази част от адвокатската си практика. Мисля, че онзи тип, който подпали колата му, го подтикна към размисъл.

— Но онова беше бракоразводно дело.

— Вярно. И все пак го извади от равновесие за известно време. — Хенри изтри овлажнелите си очи.

— Трябва да ви попитам за алармената система — продължи Морган. — Използвате ли я?

— Разбира се. Непрекъснато.

— А Барбара?

— Особено тя.

Морган кимна.

— По всичко изглежда, че онази нощ алармената система е била изключена. А задната врата е била отворена.

— Това е нетипично за Барбара. Тя беше толкова предпазлива.

— Възможно ли е да е била разсеяна? Заради Уолтър.

— Предполагам, че е възможно — сведе поглед Хенри в опит да овладее напиращите сълзи.

— Или лошите са я изключили — предположи Морган.

Хенри избърса очи.

— Без кода?

— Някои престъпници се справят без проблем с всякакви аларми — отбеляза Морган и разтри врата си. — Разбира се, това не обяснява отключената задна врата.

— Освен ако не са влезли с взлом.

— Няма следи от подобно нещо.

Хенри впери поглед в него. Морган се надигна от мястото си.

— Трябва да тръгвам. По-късно ще поговорим отново.

Хенри го изпрати до вратата. Двамата си стиснаха ръцете.

— Още веднъж, искрените ми съболезнования — каза Морган.

— Ще бъде трудно…

— Отново ви съветвам да обмислите възможността да отседнете другаде.

— В никакъв случай.

Полицаят се поколеба, после кимна.

— Изборът си е ваш. Както казах, ще изпратя допълнителни полицейски патрули. А вие заключвайте вратите и не забравяйте да включвате алармената система.

— Със сигурност.

Морган се качи в колата, но постоя вътре минута-две, докато оглеждаше къщата. Дали ако Барбара бе заключила задната врата и бе пуснала алармата, това нямаше да се случи? Възможно бе. Но ако мишената бе тя или Хенри, лошите щяха да намерят друг начин. Не се съмняваше. Той запали двигателя, но преди да включи на скорост, телефонът му иззвъня. Морган погледна дисплея. Обаждаше се Старкс. Натисна зеления бутон и поднесе телефона до ухото си.

— Морган.

— Имаме съвпадение.

— На отпечатъка?

— Точно така — отвърна Старкс и заобяснява с трескав от вълнение глас.

Криминалистите открили, че кутията на алармената система, разположена на една от външните стени на къщата, е отворена. Нямало следа някой да е рязал кабели или да я е увреждал по какъвто и да било начин. Нещо повече, самата кутия изглеждала много чиста, сякаш някой я е избърсал с кърпа. По вратичката обаче имало размазани следи от прах и мръсотия. Криминалистите проверили за отпечатъци и открили един от вътрешната страна на вратичката. В долната част. Където някой би посегнал, за да я отвори.

— Установихте ли самоличността? — попита Морган.

— Да — отвърна Старкс. — Раул Гомес.

— Трябва ли да ми говори нещо?

— Едва ли си забравил брат му. Сантяго Гомес. — Онзи, който гръмна наркодилърите посред бял ден?

— Същият.

— Къде живее? — попита Морган.

Старкс му даде адреса и заяви, че вече е повикал два патрула и сам пътува към мястото.

— Заемете позиции до десет минути — нареди Морган. — Но не предприемайте нищо, докато не дойда.

— Сборният ни пункт е „Бъдс Бъргър“. На няколко преки от мястото.

— Ще се видим там — отвърна Морган, включи на скорост и потегли с пълна газ.