Д. П. Лайл
Зад борда (36)

36

Рей, Никол и аз лесно открихме евтиния жилищен блок в Гълф Шорс, в който живееха братята Уилбанкс. Той се намираше в тих квартал на километър-два по права линия от брега. Според домоуправителя, някой си Клифърд Ръкър, оплешивяващ мъж на средна възраст, чието покрито с бръчки лице носеше следите от твърде много алкохол и цигари, братята живеели в апартамент №22 в задната част на сградата. Той стоеше пред отворената врата на апартамента си. От ъгълчето на устата му стърчеше цигара с много пепел на върха, която подскачаше, докато той говореше. Пожълтелите му пръсти стискаха чаша с кехлибарено на цвят уиски и полуразтопени кубчета лед. Явно бе започнал от рано.

— Случайно да знаете дали са у дома? — попитах аз.

Ръкър изпиваше с поглед Никол за трети или четвърти път, преди да събере сили да откъсне очи от нея.

— Не си пъхам носа в работите на наемателите.

— Идеалният хазяин — отбеляза Рей.

Ръкър присви очи.

— На остроумен ли ми се правиш?

— Просто отбелязвам.

— Какво искате от тях? — попита Ръкър.

— Мислех, че не си пъхате носа в чужди работи.

— Виж какво, Джак…

— Рей. Казвам се Рей.

— Все тая. — Пепелта падна върху карираната му риза и той я изтръска с ръка. — Защо не се разкарате от тук?

— Непременно ще го направим, но след като поговорим с братята.

Ръкър явно не намери какво да каже. Отстъпи крачка назад и затвори вратата.

Заобиколихме сградата и се качихме по металните стълби. Номер 22 се оказа третата врата. Почуках, но никой не ми отговори.

Никол събра длани около очите си и надникна през процепа между завесите.

— Май няма никой — каза тя.

— Какво ще правим сега? — попитах аз.

Рей разтри врата си.

— Предполагам, че ще се наложи да се върнем по-късно.

Чух стъпки и се обърнах в посоката, от която идваха. Млада жена. Много красива млада жена. Спря на място, когато ни видя. На лицето й се изписа изненада.

— Добро утро — поздравих я аз.

Тя се поколеба, очевидно бе объркана.

— Кои сте вие?

— Аз съм Джейк. Това са Никол и Рей. А ти си…?

— Хедър.

— Познаваш ли братята Уилбанкс?

— Да.

— Имаш ли представа къде са?

— Защо се интересувате?

Рей пристъпи напред.

— Трябва да говорим с тях.

Тя извърна поглед, след което попита:

— За какво?

— Нищо особено.

— Да не сте ченгета? — попита Хедър.

— Не — отвърнах аз, — частни детективи.

Това като че ли я обърка допълнително.

— Искаме да им зададем няколко въпроса във връзка със случай, по който работим — каза Никол и се усмихна.

Това като че ли помогна на Хедър да се успокои.

— Е, аз също бих искала да задам няколко въпроса на Даръл.

— За какво? — попитах аз.

Последва ново колебание.

— Трябваше да посрещна и двамата на яхтеното пристанище тази сутрин. Те не дойдоха, затова реших, че може да са пристигнали по-рано и да са се прибрали.

— Откъде да са се прибрали? — попитах аз.

— От риболов. Излязоха вчера сутринта и трябваше да се приберат днес по изгрев.

— Коя си ти? — попита Рей. — Откъде ги познаваш?

— Аз съм приятелката на Даръл.

— Много е неприятно, когато гаджето ти върже тенекия — отбеляза Никол.

Тези думи, при това изречени от жена, като че ли успокоиха допълнително Хедър.

— Даръл много го бива в тези неща.

— Скъпа, всички мъже ги бива в тези неща.

— Така си е — засмя се Хедър.

— С кого отидоха на риболов? — попитах аз.

— Нямам представа. Някаква важна клечка с голяма яхта. Само това знам — присви очи тя.

— Какво има? — попита Никол. — Изглеждаш притеснена.

— Всичко е толкова странно — въздъхна Хедър.

— Кое е странно? — попитах аз.

— Всичко. Имам предвид… вчера отидох с тях на плажа. Рано. Много рано. В четири сутринта. Близо до стария форт. Появиха се двама души с моторница, за да ги отведат на голямата яхта.

— Каква голяма яхта?

— Нямам представа. Даръл наричаше собственика й „големия бос“.

— Защо? — учуди се Рей.

— Не знам. Всичко ми се стори толкова необичайно. Даръл ме накара да обещая, че няма да кажа на никого. — Хедър въздъхна. — А сега казвам на вас. — Тя поклати глава. — Трябва да се науча да си държа устата затворена.

— Ние умеем да пазим тайна — уверих я аз.

— И още нещо ми се стори странно… затова ги придружих. Даръл се канеше да остави колата си на някакъв тип, докато е на риба.

— Някаква представа защо?

Тя поклати глава.

— Знам само, че заминаха всъщност по работа. Даръл и Дарнел трябваше да обсъдят някаква голяма сделка, която да сключат със собственика на яхтата. Похвалиха се, че ще изкарат много пари.

— Момент, да видя дали съм те разбрал правилно — каза Рей. — Даръл и Дарнел се срещат с някакви хора на отдалечен плаж, и то посред нощ, след което отиват на риболовен излет, зад който всъщност се крият делови преговори с някакъв загадъчен тип, който притежава голяма яхта?

— Звучи странно, нали?

— И още как. А ти нямаш представа кой е този загадъчен тип, така ли?

Хедър поклати глава.

— Никаква.

— Видя ли яхтата? — попитах аз. — Онази, голямата?

— Не. Веднага щом чухме двигателя на моторната лодка, Даръл ме накара да си тръгна. Заяви, че ще имат проблеми, ако онези в лодката ме видят. Затова си тръгнах.

— А видя ли ги да се качват в моторницата?

— Не. Нали ви казах, че си тръгнах.

— А случайно да провери дали колата на Даръл е още там? На плажа? — попитах аз.

Хедър отново поклати глава.

— Не ми хрумна. Но Даръл спомена, че някой ще я вземе, за да свърши някаква работа. Даръл не споделя много с мен.

— Ще проверим — каза Рей. — Каква кола кара Даръл?

— „Хонда Акорд“. Сива, с ударен преден калник. Замазан е с… как се казваше онова нещо?

— Кит? — подсказах й аз.

— Да, точно така. Предният ляв калник. — Изражението й изведнъж стана угрижено. — Защо търсите Даръл и Дарнел? Да не би да са загазили?

— Не, доколкото знаем — отвърнах аз. — Работим по един случай и се надяваме да ни помогнат.

— Разбирам.

— Познаваш ли Раул Гомес? — попита Рей.

— Не съвсем. Срещали сме се веднъж или два пъти. Смятате ли, че може да са отишли някъде заедно?

— А ти какво мислиш?

Хедър сви рамене.

— Възможно е. Искам да кажа, че… те вършат някаква работа с Раул.

— Каква работа? — попитах аз.

Тя въздъхна.

— Нямам представа. Нали ви казах, че Даръл не споделя много с мен.

— Мисля, че имаме проблем — заяви Рей. — Работата е там, че Раул е мъртъв.

Хедър се олюля и отстъпи крачка назад.

— Какво? Мъртъв? — Очите й се напълниха със сълзи. — Нищо не разбирам.

— Ние също. Но някой е застрелял Раул.

Лицето й се разкриви в напразен опит да удържи сълзите си. Не се получи.

— Даръл в опасност ли е?

— Възможно е.

— Кой? Защо? — подсмръкна Хедър.

— Точно това се опитваме да открием — отвърна Рей. — Ще трябва да разкажеш на полицията всичко, което каза и на нас.

— Не, не мога да го направя.

— Нямаш избор. Разследването се води от полицай Боб Морган, който непременно ще почука на вратата ти.

— Няма да го направя.

— Ще го направиш — увери я Рей. — В противен случай ще бъдеш обвинена във възпрепятстване на правосъдието, а ти определено не би искала да се стигне дотам.

— Мамка му! — възкликна Хедър и подсмръкна отново в опита да удържи напиращите сълзи. — Родителите ми ще откачат!

— Съжалявам — отвърна Рей.

— Не можете ли да забравите за това? И да ме пуснете да се прибера у дома?

— Много съжалявам, но не е възможно. — Рей извади мобилния си телефон и каза: — Ще позвъня на Морган и ще го уведомя, че се прибираш у дома. Става ли?

— Окей — кимна Хедър.

— И ще го помоля да обяви колата на Даръл за издирване.

Рей се отдалечи с гръб към нас и започна да набира телефона на Морган.

— Добре ли си? — попита Никол.

Тя отиде при Хедър и постави ръка на рамото й. Момичето поклати глава.

— Не, не съм добре. Нямам представа какво, по дяволите, става. — Изтри сълзите си с две ръце. — Всичко е толкова абсурдно.

— Още един въпрос — каза аз. — Видя ли някого онази сутрин? На плажа.

— Не. — Тя поклати глава, но после се поколеба и вдигна поглед, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Всъщност видях някого. Когато се връщах по шосето, видях една жена да тича. Правеше сутрешен крос.

— Как изглеждаше?

— Беше тъмно, не можах да я разгледам добре. Зърнах я само за миг на светлината на фаровете.

— И?

— Имаше фигурата на жена, която бяга редовно. Слаба, стройна, стегната, с дълги крака… Само това си спомням. А, беше с бял потник и тъмни шорти.

— Колко висока?

— Може би колкото мен. Към метър и седемдесет. Мисля, че беше с къса черна коса. А, да, имаше слушалки и една от онези спортни ленти за айпод.

— Смяташ ли, че може да е видяла нещо? Мъжете от моторницата например?

— Предполагам, че е възможно. Разминахме се на почти два километра от мястото. Но се движеше с добро темпо, и то право натам.