Д. П. Лайл
Зад борда (29)

29

Щатският затвор „Холман“ се намираше в непосредствена близост до магистрала 1–65, на час път северно от Мобайл, близо до градчето Атмор, Алабама. Той бе дом на почти хиляда опасни престъпници, за едни временен, за други постоянен. Над сто и петдесет от неговите обитатели убиваха времето си в очакване да бъде изпълнена смъртната им присъда. „Холман“ определено бе неприятно място, в което насилието бе нещо обичайно за попадналите тук, сред които бе и Сантяго Гомес.

Този умник бе уговорил продажбата на значително количество дрога на паркинга пред универсален магазин. Две кила по пет бона едното, като Сантяго плащаше на химика — или „готвача“, както се наричаше на жаргон — приготвил дрогата, само по два бона на кило. Ръководен от предприемачески дух и солидна доза алчност, Сантяго не се бе задоволил с печалбата, която щеше да направи, а бе решил да си тръгне и с парите, и с наркотиците. За целта трябваше само да пусне два куршума в купувачите. Посред бял ден. Без да забележи тримата свидетели и охранителните камери, монтирани на стратегически места. Дори Уолтър не би могъл да го отърве след подобна глупост.

Аз шофирах, а Рей говореше по телефона по време на цялото пътуване. Предимно със стари приятели от Федералното бюро за разследване, Агенцията за борба с наркотиците, Агенцията за контрол над алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и останалия миш-маш от правителствени служби. Разпитваше ги за Виктор Борков, молеше ги да се поровят в живота му. Някои се колебаеха, тъй като не искаха да рискуват постовете си, но други се включиха с желание. В крайна сметка всички се съгласиха да положат усилия в тази насока и да видят какво могат да открият.

Преди да потеглим, Рей се свърза с надзирател в „Холман“, когото познаваше отпреди, за да си уреди среща със Сантяго. На входа ни посрещна сержант на име Уил Мофит. Запознах се с него под бдителния поглед на снайпериста на вишката вдясно от портала. Мофит ни съпроводи вътре. Беше следобед и дворът беше пълен със затворници, част от които вдигаха тежести, за да изпълнят с още повече мускули татуираните си тела, други играеха баскетбол, а трети просто седяха на групи, които строго следваха принципите на расовото разделение, разговаряха и пушеха. Всяка наша стъпка бе следена от безброй неприветливи погледи.

След като преминахме през ред тракащи метални врати с масивни ключалки, Мофит ни въведе в стая за разпити със сиви стени и без нито един прозорец, където заварихме Сантяго окован за метална маса, занитена в пода. Беше облечен с широк бял панталон и риза, а жилавите му ръце бяха покрити с черни затворнически татуировки, които се показваха изпод навитите му ръкави. Той вдигна поглед, когато влязохме, и попита:

— Кои сте вие, по дяволите?

Очите му бяха толкова черни, че чак плашеха, а погледът му сновеше непрекъснато между Рей и мен.

— Тези господа искат да ти зададат няколко въпроса — отвърна Мофит.

Сантяго не го удостои с поглед, сякаш, ако признаеше съществуването му, щяхме да приемем това за проява на слабост. Нищо чудно в света на Сантяго нещата да стояха именно по този начин. Вместо това той огледа двама ни с Рей.

— Ами ако не ми се говори? — попита Сантяго.

— Тогава продължавай да седиш с това глуповато изражение — каза Мофит, който също трябваше да изиграе своята роля в борбата на воля и надмощие между надзирател и затворник. Обърна се към нас и добави: — Ще чакам отвън. Потрябва ли ви нещо, извикайте ме.

После излезе, като не пропусна да заключи вратата след себе си.

Настанихме се на двата стола срещу Сантяго. Рей ни представи.

— Имената ви не означават нищо за мен.

— Искаме да поговорим за брат ти — каза Рей.

— Вие ли го убихте?

— Чул си за това?

— Имам си източници.

Интересно. Трупът на Раул още не бе изстинал, а Сантяго вече знаеше за смъртта му. Мина ми през ума, че престъпният свят разполага със собствена мрежа за мобилни комуникации. Но най-вероятно някой надзирател бе чул за убийството на Раул и бе използвал информацията, за да тормози Сантяго. Такъв беше животът в „Холман“.

Рей кимна.

— Не, нямаме нищо общо със смъртта му. Опитваме се да намерим убиеца.

— Ченгета ли сте?

— Частни.

— И защо се интересувате от Раул?

— Интересуваме се от съвсем друго нещо. Което Раул би могъл да знае.

— Нямам представа с какво се е занимавал Раул.

— Не е ли идвал тук само преди седмица? — попита Рей.

— Е, и?

— В такъв случай може да е споменал, че се е захванал с нещо. И то да е причинило смъртта му.

Празен поглед и подигравателна усмивка.

— Какво? И очаквате да ви кажа?

— Зависи дали искаш да разбереш кой е убил брат ти — отвърнах аз.

— За момента това няма значение — усмихна се Сантяго. — Но като изляза от затвора…

— Предполагам, че този начин на мислене те е докарал до тук — отбеляза Рей.

— Ние се грижим за своите хора. Не се нуждаем от помощта нито на частни детективи, нито на полицаи.

Опрях лакти на масата.

— Само няколко въпроса, след което ние ще си тръгнем, а ти ще продължиш да се занимаваш с онова, което правиш по цял ден.

— Е, не е кой знае какво…

— Когато Раул беше тук, спомена ли за някакъв удар, който е замислил? — попитах аз.

— Не.

— Нищо?

— Тук не говорим по работа. Надзирателите подслушват през цялото време.

— Не спомена ли някакви сделки? — попита Рей. — Нови приятели? Нови доставчици? Каквото и да е?

— Доставчици на какво?

Рей се облегна на стола си и кръстоса ръце на гърдите.

— Виж какво, Сантяго, можем да си дрънкаме глупости колкото искаш, но само няколко отговора биха могли да разкрият убийството на брат ти. Не смяташ ли, че той би искал същото?

Сантяго се поколеба, а погледът му заснова между мен и Рей.

— Да. Спомена за нов удар, както се изразихте. Но не знам подробности. Очакваше да изкара големи пари.

— Наркотици?

— Нямам представа — сви рамене Сантяго.

— Може би Даръл и Дарнел Уилбанкс знаят? — попитах аз.

Никакъв отговор.

— Познаваш ли ги?

— Разбира се. Те ли убиха Раул?

— Възможно е — каза Рей.

Сантяго поклати глава.

— Не, тези двамата не биха могли да прецакат Раул. Прекалено глупави са.

— Глупавите хора вършат глупави неща — отбеляза Рей.

Сантяго отвърна с полуусмивка:

— Така си е. Това място е пълно с такива.

— Разкажи ни за братята Уилбанкс — подканих го аз.

— Бяха приятели на Раул, не мои. Но му казвах… много пъти му казвах, че с каквото и да се захванат, все го прецакват.

— Участваха ли в новата сделка на Раул?

— Нямам представа. Той спомена само, че ще изкара много пари и ще ми вземе по-добър адвокат. И дори може да се стигне до нов процес.

— Ти си имал добър адвокат — отбеляза Рей. — Може би най-добрия.

— Уолтър Хортън? Пълен загубеняк! Гледаше само да си прибере хонорара. Пет пари не даваше за мен.

— Било е необходимо истинско чудо, за да те отърве от решетките.

— Добрият адвокат може да направи чудо — присви очи Сантяго. — Познавате ли Хортън?

— Разбира се — отвърна Рей.

— Добре. Кажете му, че няма да остана вечно тук.

— Подозирам, че го знае.

Сантяго наклони глава на една страна.

— Хортън ли ви праща?

Не отговорих на въпроса му. Рей също. Постъпвахме умната.

— Познаваш ли някой си Виктор Борков? — попита Рей.

— Всички познават Борков.

— Как така?

— Не мога да кажа.

— Борков е замесен в търговията с наркотици, нали?

Сантяго сви рамене.

— Смяташ ли, че има нещо общо с новата сделка на Раул? — попитах го аз.

— Казах ви, нищо не знам.

— А това би ли те изненадало?

Той сви рамене.

— Нищо не може да ме изненада.

— Никога ли не е споменавал името на Борков в разговорите ви?

— Казах ви вече. Тук не говорим за такива неща. — Сантяго се приведе напред, за да се почеше по носа, при което веригите на ръцете му издрънчаха. — Спомена само, че става въпрос за някакъв „голям бос“.

— Спомена ли кога ще сключи голямата сделка? — попита Рей.

— Абе вие май не чувате какво ви говоря? Не обсъждаме никакви подробности. Можете да го кажете и на надзирателите. — Сантяго се прозя и заяви: — Омръзна ми вече. И бездруго нямам какво повече да ви кажа.

Следващите десет минути бяха изпълнени с въпроси, но не и е отговори. Сантяго твърдо бе решил да мълчи.