Д. П. Лайл
Зад борда (49)

49

На Борков не му отне много време, преди да направи нещо глупаво. Или умно. Или страшно. Предполагам, че определението зависи от гледната точка. Ние с Никол несъмнено бихме избрали третия вариант.

След като напуснахме „Капитан Роки“, отидохме в Ориндж Бийч. Никол паркира мерцедеса си на самия бряг и свали покрива. Откъм морето долиташе хладен бриз. Добре че си бях взел якето. Никол нямаше горна дреха и когато го облякох, започна да ми се подиграва колко съм изнежен и дори предложи да ме загърне с одеяло. Понякога може да бъде ужасно заядлива.

Въпреки това вечерта беше прекрасна. Слънцето залязваше над водата, а ние седяхме безмълвно и го наблюдавахме как се спуска зад оранжевия хоризонт и се скрива от погледа ни.

Тогава Никол започна да става игрива. Или палава. И то на обществено място. Около нас беше пълно с хора. Жените нямат спирачки.

— Да тръгваме — предложи тя.

— Къде?

— При мен.

— Защо? — усмихнах се аз.

— Сериозно ли ме питаш?

— Ами ако искам да остана тук?

— Не, не искаш! — Тя ме хвана за слабините и стисна лекичко. — Той определено не иска.

Трудно можех да споря с нея, особено когато беше права.

Никол запали двигателя, даде на заден и потегли. Не след дълго летяхме по „Пердидо Бийч“ към Пепърмил Роуд и „Пойнт“. „Пердидо“ бе най-обикновено двулентово шосе, което трудно можеше да бъде наредено булевард. Пътят беше прав, но ту се издигаше, ту се спускаше, следвайки неравния терен. Тук-там от двете му страни се виждаха къщи, но като цяло местността бе пуста, почти необитаема, заета предимно от пясъчни дюни и морски овес. Облегнах се на седалката и вдигнах поглед към сумрачното небе. Бяха изгрели няколко звезди, а докато ги наблюдавах, се появиха още няколко. Имах чувството, че тази нощ ще бъде незабравима. Разбира се, всяка нощ с Никол беше незабравима. Всичко беше перфектно.

Не, не беше. И се случи толкова бързо. Нямах време дори да хлъцна, както се изразява Пенкейк.

Вдясно от мен изникна зловеща сянка, съпроводена от рев на мощен двигател. Извърнах глава навреме, за да видя как иззад една пясъчна дюна изскача черен джип. Линкълн. Ръководен от инстинкт, а не от каквато и да била мисъл, протегнах ръка, сякаш за да го спра, но след частица от секундата разумът надделя и се дръпнах назад.

Оказах се прав за едно: нощта наистина бе незабравима. Или поне сблъсъкът бе такъв. Джипът връхлетя мерцедеса, последваха остро стържене и експлозия от разкривен метал. Вратата се заби в ребрата ми, а главата ми се удари в огромната броня на линкълна. Бронята не бе заводско изпълнение. Това широко, здраво парче метал бе създадено специално за подобни случаи.

Ушите ми писнаха, а броят на звездите като че ли се удвои. Не става въпрос за онези на небето. Към тях се прибавиха онези малки светлинки, които съпътстват силните удари по главата. Първата ми мисъл бе, че това е ужасна злополука. Пияни тийнейджъри, взели нечий джип без разрешение и излезли да покарат сред дюните. Веднага след това обаче ми хрумна друга, по-зловеща мисъл. Горилите на Борков.

Нещата не приключиха дотук. Джипът нямаше намерение да отстъпи. Гумите му изсвириха, когато стъпиха на асфалта, след което той блъсна мерцедеса странично и го запрати към една пясъчна дюна.

Тогава всичко спря. Или по-скоро, продължи да се движи като на забавен каданс. Джипът изостана няколко метра, но продължи да блокира пътя, а предницата му бе насочена право към нас. Бяхме напълно безпомощни. Погледнах към Никол. Беше облещила очи от изумление, но не изглеждаше ранена. Поне не видях кръв или счупени кости.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Не знам.

Никол изглеждаше объркана. Аз също.

Очаквах джипа да ни атакува отново, но тогава вратите се отвориха и от него слязоха Зума и Бойд. Подозренията ми се потвърдиха. Извадих мобилния телефон от джоба си и бързо изпратих съобщение до Рей, съставено само от една дума: Борков. Тъкмо натиснах бутона за изпращане, и в главата ми опря студен метал.

— Пусни телефона — нареди Зума.

Подчиних се.

— Излез от колата.

Вратите не се отваряха. Моята бе изкривена от удара, а тази на Никол бе опряла в пясъчната дюна. Прехвърлихме се над вратите.

— Какво става, по дяволите? — извиках аз.

— Млъкни! — Зума размаха пистолета. — Обърнете се!

— Ами ако не се обърна? — попита Никол.

Споменах ли вече, че тази жена няма спирачки?

Зума се подсмихна.

— Ще те застрелям и ще отведа само Джейк.

— Къде? — попитах аз.

— Господин Борков иска да си поговорите.

— Можеше да звънне.

Зума пристъпи напред и притисна цевта в гърдите ми.

— Не ми давай повод. И бездруго не те харесвам.

— Но въпреки това няма да ме застреляш.

— Защо не, умнико?

— Защото Борков иска да си поговорим. А вие, глупаци, нямате право на самостоятелна мисъл или действие.

Тези думи като че ли го объркаха. Не беше очаквал да окажа каквато и да било съпротива. Но бързо се съвзе.

— Винаги мога да обясня, че си оказал съпротива.

— Сигурен съм, че шефът ти няма да го приеме добре.

Бойд мина зад гърба ми.

— Протегни ръце назад.

Поколебах се, затова той хвана едната ми ръка и я изви. Мина ми през ума да окажа съпротива. В края на краищата би било смело и мъжествено. Не умно, а само смело и мъжествено. Но тъй като не видях реалистичен начин да се справя и с двамата, реших да се откажа и да им позволя да стегнат ръцете ми със свински опашки. Бойд направи същото с Никол, след което ни побутна към джипа. Настаниха ни на задната седалка. Бойд седна зад волана, а Зума до него, но леко извърнат назад, за да ни държи под око. Пистолетът му бе опрян на ръба на седалката, насочен право към Никол.

Пищенето в ушите ми заглъхна леко, заменено от досадно жужене, но онази пулсираща болка зад очите ми не намаляваше. Погледнах към Никол. За моя най-голяма изненада, тя изобщо не изглеждаше уплашена. По-скоро ядосана. Бе стиснала зъби и бе вперила поглед в тила на Бойд.

Скоро излязохме на магистралата и потеглихме към Пенсакола. Зума позвъни по мобилния си телефон и след минута каза само: „Готово. Скоро идваме“. Затвори и прибра телефона в джоба си.

— Не мислите, че ще ви се размине, нали? — попитах аз.

Бойд ме погледна в огледалото.

— Вече ни се размина, хубавецо.

— Дотук. Но подозирам, че ситуацията ще се промени.

— Не и за вас двамата — отвърна Зума.

— Вижте какво… — започнах аз.

— Затваряй си устата! — нареди Зума.

И аз си я затворих. В края на краищата пистолетът бе у него.

Никол обаче имаше друга идея.

— Трябва да пишкам — каза тя.

— Давай — засмя се Зума.

— Ами хубавият ви кожен салон?

Той сви рамене.

— Пет пари не давам за него.

Погледът й можеше да пробие дупка във въпросния кожен салон, но не оказа никакво въздействие върху Зума. Той само се усмихна и поклати глава.

— На твое място бих се държал прилично. И определено не бих искал да ядосам някого — каза Зума. — Шефът иска само Джейк. Ти си без значение за него. По всяка вероятност ще остави на Бойд и мен да решим какво да правим с теб. А ние можем да бъдем добри или лоши. От теб зависи.

— Не ме е страх от вас — заяви Никол.

Това момиче определено имаше топки. Образно казано, разбира се.

Усмивката на Зума се стопи, очите му се присвиха.

— А би трябвало. Може да решим да се позабавляваме с теб, преди да изпълним заповедта на шефа.

Бойд се засмя.

— Шефът винаги ни глези, когато се справим добре.

— И смятате, че сега сте се справили добре? — попитах аз.

Зума се извъртя още малко на седалката си и ме погледна право в очите.

— Така ми се струва.

— Според мен тази ваша мила постъпка ще доведе до избухването на истинска война.

— Така ли? — попита саркастично Зума.

— Нямате представа на какво е способен Рей.

— Ще се оправим с него по-късно.

— Или той ще се оправи с вас.

— Трябва ли да ме е страх от него?

— И още как. Но от теб зависи дали да ми повярваш или не.

Зума изсумтя и отново насочи вниманието си към пътя пред нас.

Нямаше почти никакво движение, в резултат на което пристигнахме на пристанището само след тридесетина минути. Бойд спря джипа в далечния край на паркинга, близо до мястото, където бе акостирала „Морска вещица“. Борков лично ни посрещна на палубата.

— Добре дошли — каза той. — Радвам се, че успяхте.

— Нямахме избор — отвърнах аз.

Настанихме се около масата на задната палуба, където бяхме обядвали. Не се съмнявах, че новата ни среща ще протече далеч по-неприятно. Къде, по дяволите, беше Рей? Получил ли бе съобщението ми? Разбрал ли го бе?

Съжалявах, че не бях имал време да опиша по-подробно случилото се. Да му изпратя нещо от рода на: „Загазихме здравата. Ела да ни измъкнеш“. Трябваше да призная, че извадих голям късмет, като успях да изпратя дори една дума.

— Е, какво искаш? — попитах аз.

— Всяко нещо с времето си — усмихна се Борков.

От трюма излязоха двама членове на екипажа. Единият се насочи към носа, другият към кърмата. После чух и усетих зловещ звук. Тихото боботене на двигатели. Не можех да видя онзи, който бе отишъл на носа, но другият отвърза въжето, прибра го на борда и яхтата потегли.

Очакваше ни съдбата на Даръл и Дарнел Уилбанкс.