Д. П. Лайл
Зад борда (21)

21

Уолтър се страхуваше от този разговор. Нямаше как да го избегне, трябваше да го проведе, но тежестта в гърдите му и болката в главата му сякаш го призоваваха: „Върни се, върни се… не отивай там в никакъв случай“. Той обаче не можеше да постъпи така. Беше се изложил. И то още как. Сега обаче трябваше да постъпи правилно. Да плати за греховете си.

Той застана пред дома на Хенри Плъмър и посегна към звънеца на входната врата. Пръстът му обаче замръзна на сантиметри от него. Сякаш нещо бе парализирало цялото му тяло. Уолтър бе обмислял думите си, бе репетирал речта си, бе обмислял как ще отговори Хенри на извиненията, които възнамеряваше да му поднесе. Почти цялата нощ бе прекарал буден в леглото в опит да предвиди всички възможни сценарии. А на сутринта, докато закусваше бъркани яйца и кафе, Уолтър бе продължил да разсъждава върху това. Тами го питаше къде се е отнесъл, защо е толкова мълчалив, а той отвръщаше, че си има грижи.

Сериозно?

Аферата с Барбара не бе единственият му проблем. Уолтър беше главен заподозрян в разследване на убийство. Беше го прочел в погледа на Морган.

Уолтър бе позвънил в офиса си, за да предупреди, че ще закъснее. И бе помолил Кони да отмени две срещи с клиенти. Рядко го правеше, а сега се случваше два дни поред. Но Уолтър нямаше никакво желание да седи в кабинета си да слуша оплакванията на някой нещастник, който се бе сблъскал със закона. Собствените му проблеми бяха по-важни дори от тези на богатите му клиенти.

Кони го бе уведомила, че някакъв журналист е идвал рано-рано. Всъщност заварила го да чака пред вратата, когато дошла първа, за да отключи кантората. Мъжът заявил, че иска да говори с Уолтър. Нещо повече, зарекъл се да чака отвън. Кони го отпратила доста категорично, но не помнеше нито името му, нито вестника. Нямала търпение да го разкара, преди да се появи Уолтър и онзи да го спипа неподготвен.

Кони си заслужаваше всеки цент, който й плащаха.

Пръстът му докосна бутона на звънеца, но така и не можа да го натисне. Уолтър погледна към дома си от другата страна на улицата. Това бе неговото убежище. Може би трябваше да се върне в леглото. И да отложи тревогите за по-късно. Не, не обичаше да отлага. Сложи край на колебанията и натисна бутона. Чу звънеца, последван от стъпки. Вратата се отвори.

Изумлението, изписано на лицето на Хенри, бе съвсем неподправено.

— Извинявай, че те притеснявам, Хенри — започна Уолтър, — но мисля, че трябва да поговорим.

Хенри бе облечен с памучен панталон и блуза за голф, а косата му бе още влажна от сутрешния душ. Той се поколеба, но отстъпи крачка встрани и каза:

— Влез.

Двамата седнаха до кухненската маса, а Хенри наля по чаша кафе.

— Съжалявам, Хенри — заяви Уолтър. — За всичко.

Хенри кимна и обгърна чашата с длани. Очите му останаха вперени в масата, сякаш не намираше сили да погледне Уолтър.

— Искам да знаеш, че нямам нищо общо със случилото се. С Барбара.

Хенри кимна отново.

— Никога не бих направил нещо подобно. Не бих могъл да го направя.

Хенри го погледна най-после.

— Знам — отвърна той.

Уолтър изпита огромно облекчение. Имаше чувството, че едва сега успява спокойно да си поеме дъх. Сякаш онази тежест в гърдите му бе изчезнала като с вълшебна пръчка.

— Казах същото и на полицаите — продължи Хенри. — Заявих, че не вярвам да си замесен. — Той въздъхна и уточни: — В убийството, имам предвид.

— Що се отнася до другото… до връзката ни, де… съжалявам и за това. Беше равносилно на предателство. Чисто и просто.

— Така е.

— Нямам представа как се случи. Не си го бях поставил за цел и определено не исках да те нараня. Знам, че Барбара изпитваше същото. Тя те обичаше.

— Странен начин да покаже любовта си, не смяташ ли?

— Да. Ако тя беше тук, щеше да се чувства също толкова неловко, колкото и аз.

— Ти ли ще ми кажеш как би се почувствала жена ми? Да не би да я познаваш по-добре от мен? — Хенри пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. — Съжалявам. Не биваше да се заяждам.

— Имаш пълно право да си ядосан.

— Не съм ядосан, Уолтър. Нито на теб, нито на нея. Просто съм разочарован.

— Не се съмнявам.

— В интерес на истината, разбирам поведението на Барбара. Не бях най-добрият съпруг. Работех прекалено много, пътувах прекалено много. Не й отделях вниманието, което заслужаваше.

— Не говори така. Вината не е твоя. Барбара беше щастлива с теб.

— Очевидно.

— Наистина. Тя те обичаше. Това, което направихме… нямам представа какво беше… Просто се случи.

Хенри изпи кафето си.

— Уолтър, ще ти кажа това, което казах и на Рей Лонгли. Изпитвам известно облекчение, че си бил ти.

Уолтър не повярва на ушите си.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Може да не знаеш, но Барбара ми бе изневерявала и преди. Имаше и други връзки.

— Нямах представа.

— Това е самата истина. Знам за три от тях. Опасявах се да не е срещнала някой младеж на плажа… Връзката й с теб обаче ми се струва логична в някаква степен. Двамата винаги сте били доста близки.

— Бяхме приятели. Предполагам, че така започна всичко.

— Така и става обикновено. — Хенри стана, доля чашата си и вдигна каната към Уолтър, който отказа. — Всичко е наред, Уолтър. Не те обвинявам за нищо.

— А би трябвало. Не се гордея с това, което направих.

— Всичко е в миналото. Не можем да върнем времето назад.

— Трябва да те попитам… имаш ли нещо общо с тази история? Със смъртта на Барбара.

Хенри присви очи.

— Знаеш, че нямам.

— Така е, но бях длъжен да попитам — въздъхна Уолтър. — Някаква представа кой би могъл да бъде?

— Никаква.

— Какво ще правим сега?

— Ще открием кой го е направил. И защо.

— Морган се занимава с това — отбеляза Уолтър.

— Както и Рей.

— Знам. Имаш ли нещо против да работи и за двама ни?

— Не ме интересува какво ще прави. Искам само да получа отговори на всички въпроси.

— Аз също.

Уолтър впери поглед в чашата си. Кафето му бе изстинало. Беше време да си тръгва, но не можеше да помръдне от мястото си. Сякаш трябваше да каже още нещо. Но какво? Не можеше да се сети. Новите извинения или самообвинения му се струваха неуместни. Явно самият Хенри не се нуждаеше от тях, след като приемаше така философски връзката между Уолтър и Барбара. И все пак имаше чувството, че трябва да каже нещо.

Хенри наруши неловкото мълчание.

— Сутринта ме е търсил някакъв журналист. В офиса. Хората ми са се отървали от него, но предполагам, че рано или късно ще ми се наложи да разговарям с медиите.

— Нищо чудно да е същият, който е идвал в кантората тази сутрин.

— Търсил е теб? Защо?

— Предполагам, че вече е разбрал за Барбара и мен.

— Но откъде? — учуди се Хенри.

— Някои репортери имат добри контакти в местното полицейско управление. Предполагам, че информацията е изтекла от там.

Хенри въздъхна тежко.

— Май ще се окаже, че този кошмар има много измерения — каза той и погледна Уолтър.

Уолтър кимна. Винаги става така, помисли си той.