Д. П. Лайл
Зад борда (38)

38

Такива сме ние, мъжете — обичаме да гледаме женски дупета. Нямам предвид стриптийз баровете, макар през годините да съм посетил не един и два от тях. Не, те определено не ми допадат. Най-вече заради отрепките, които се мъкнат там. Освен това музиката обикновено е прекалено силна, а питиетата прекалено слаби и прекалено евтини, нямам предвид цената, а марките алкохол, които предлагат. Какво да кажа за танцьорките? Повечето са привлекателни или най-малкото имат стегнати тела, но винаги съм изпитвал известно неудобство. Имам чувството, че ме правят свидетел на проваления си живот. Предполагам, че повечето от тях са попаднали на това място, защото не притежават уменията, късмета или просто амбицията да се захванат с нещо друго. Трябва да призная, разбира се, че парите са повече от добри.

Имам предвид събличането, което се извършва на четири очи. Обикновено като прелюдия към секс. Като снощи.

Има и още нещо, свързано с жените и дрехите — понякога мъжете обичат да гледат как жените се обличат. В това има нещо сексапилно. Много сексапилно. Като сцената, която наблюдавах в момента.

Никол излезе от банята, обута с черни бикини, по които нямаше достатъчно плат дори за един фишек за пушка. Дългите й крака изпълваха погледа ми. Нямаше сутиен. После се намъкна едва-едва — буквално — в чифт избелели джинси, облече черна тениска, събра косата си на опашка и я стегна с тъмнозелена шнола.

Аз се бях изтегнал на леглото по джинси, но без риза и обувки. Никол се обърна към мен и попита:

— Какво правиш?

— Гледам те.

— Обличай се по-бързо. Три и половина е. Трябва да тръгваме.

Предишната вечер решихме, че ако жената, която Хедър е видяла, е сериозна почитателка на джогинга, вероятно често тича по този маршрут. А тичането в четири сутринта говореше, че жената е направо вманиачена. И тъй като повечето бегачи бяха роби на своите навици, тя най-вероятно тичаше по едно и също време всеки ден. И ако наистина бе видяла нещо в онази сутрин, когато братята Уилбанкс бяха отишли на онази среща на брега, непременно трябваше да разберем какво е то. Надявах се само да не е решила точно днес да пропусне сутрешното си бягане.

Станах от леглото и обух сандалите си.

— Къде ми е ризата?

— В хола. Където ти я съблякох снощи — засмя се Никол.

— Как можах да го забравя?

— Лесно. Цялата ти кръв беше на друго място и мозъкът ти не функционираше както трябва.

Нямаше какво да й кажа.

Тъй като Никол пилотираше мерцедеса си, излязохме на магистралата само след петнадесет минути и продължихме към Форт Морган, където Хедър бе оставила Даръл и Дарнел и бе видяла жената. Никол паркира и слязохме от колата. Солената миризма на океана се усещаше сравнително силно, бризът бе лек и топъл, а тъмнината едва позволяваше да видя белите гребени на вълните, които се разбиваха в пясъка.

— Ами ако не дойде? — попита Никол.

— Мисли позитивистично.

— Позитивно.

— Какво?

— Казва се позитивно.

— Голяма си ми умница! — Плеснах я нежно отзад.

— Такива сме ние, сценаристите. Държим на литературния език.

— Може някой ден да поиграем на учителка и ученик.

Никол ме погледна.

— Става. Мога да измисля адекватно наказание, ако сгрешиш някоя дума. — Сега тя ме плесна. — Ще ти хареса.

— И ти няма да останеш разочарована.

— Предполагам.

Притеглих я в прегръдките си и я целунах. Когато се откъснахме един от друг, Никол попита:

— Не трябва ли да се оглеждаме за онова момиче?

— Това и правя. През рамото ти.

Този път плесницата по задника ми бе значително по-силна.

— Искаш да кажеш, че не се целувам достатъчно добре?

Сега тя ме целуна. Бавно, продължително… Беше великолепно. Но аз наистина надзъртах през рамото й и видях нечий силует да приближава към нас. Беше на стотина метра, движеше се по песъчливия банкет на пътя и подскачаше като бегач. Откъснах се от устните на Никол.

— Май че имаме компания.

Тя се обърна и погледна.

— Остави на мен.

— На теб? Защо?

— Чакай да помисля… Сама жена на затънтено шосе посред нощ. Към нея приближава някакъв перверзник. Не мисля, че ще й хареса.

— Значи съм перверзник?

— Едно от най-хубавите ти качества. Но аз те познавам. А тя не.

Мразя, когато е права. А това, в интерес на истината, се случва често.

Когато жената приближи, тя забави крачка и мина от другата страна, решила да прояви предпазливост. Никол й махна с ръка и пристъпи по средата на шосето. Жената спря, свали слушалките си и пъхна ръка в джоба на шортите си. Извади някакъв флакон. Вероятно сълзотворен газ.

— Спокойно — извика Никол. — Ние сме безобидни.

— Какво искате?

— Да ви зададем няколко въпроса.

— За какво?

— Преди два дни отново сте тичали тук, нали? — обадих се аз.

Тя пристъпи вляво.

— Кои сте вие?

— Аз съм Джейк Лонгли. Това е Никол. Ние сме частни детективи.

— Това е абсурдно!

— Искаме само да разберем дали не сте видели нещо необичайно.

— Например?

— Разполагаме със свидетелка, която е минавала оттук и е видяла вас. Или друга жена, която прилича на вас. Минавала е с оттук с колата.

— Спомням си. Никога не съм срещала жива душа тук, затова възприех колата като нещо необичайно. Движеше се в тази посока… — Жената посочи зад гърба си. — Зави на шестия ми километър.

— На шестия ви километър? — попита Никол.

Жената се поотпусна. Най-малкото очите й не бяха така отворени, както преди.

— Тичам тук всеки ден. От години насам. Маршрутът ми е дълъг петнадесет километра и познавам всеки сантиметър от него.

Знаех, че това е типично за повечето бегачи на дълги разстояния. Те могат да се похвалят с най-точен усет за разстояние и време сред всички спортисти. Умеят го, защото отмерват всяка своя крачка. Тази жена не се различаваше от останалите. Носеше голям черен часовник, който определено имаше функции на хронометър, старт/стоп и прочие. Любимата играчка на всеки бегач.

— И така, появата на кола е наистина необичайно — казах аз. — Забелязахте ли и други странни неща онази сутрин?

Тя кимна.

— Всъщност случи се нещо много странно. — Тя се огледа. — Ей там! — Жената погледна вдясно от себе си към няколкото туфи морски овес, покрили ниските пясъчни дюни. — Точно там.

— Какво беше то? — попитах аз.

— Чух моторна лодка. Приближаваше се към брега. Рядко се случва толкова рано. Бях на петдесет метра от тук. Когато двигателят угасна, чух гласове. Мъжки гласове. Няколко. Беше тъмно и се уплаших.

— Какво направихте? — попита Никол.

— Веднага слязох от шосето. За да не ме видят. — Последва ново махване с ръка. — Скрих се зад онези дюни, за да видя какво става. Бяха петима.

— Как изглеждаха? — попитах аз.

— Бяха прекалено далече, за да различа лицата им. Но трима бяха доста високи. Единият имаше дълга руса коса. Другите двама бяха по-ниски. Единият слаб, другият мускулест. Много мускулест. Като културист.

— Какво правеха?

— Стояха прави и разговаряха. Първоначалната ми реакция бе да се обърна и да хукна обратно към вкъщи, но реших, че така ще изляза на открито…

— На открито?

— Да, на пътя.

— Заплашиха ли ви по някакъв начин? — попита Никол.

— Не. Искам да кажа, че те изобщо не разбраха, че ги наблюдавам. Но видях кола, паркирана на мястото, на което сте спрели вашата. Предположих, че хората от колата са си уредили среща с тези от лодката. Кой би могъл да направи това тук в този час? — Тя сви рамене. — Сигурно са дошли заради наркосделка или нещо подобно. В такъв случай не бих искала да ме видят.

— Умно — отбелязах аз.

Тя изтри потта от лицето си с длан.

— За това ли става въпроса? За наркосделка?

— Не знаем засега. Какво се случи после?

— Четиримата мъже се качиха в моторницата и потеглиха. Петият се качи в колата и тръгна натам. — Тя посочи с ръка. — Към Гълф Шорс.

— И никой не ви видя? — попита Никол.

— Не, макар да ме уплашиха до смърт. Лежах по корем в пясъка. Сърцето ми биеше толкова силно, че се уплаших да не го чуят.

— А колата? — попитах я. — Успяхте ли да я огледате?

— Само за миг. Мисля, че беше тъмносива. Друго не можах да видя. И беше малка — тойота или хонда. Нещо подобно. А когато шофьорът направи обратен завой, видях, че единият калник е замазван с кит. — Тя се поколеба, сякаш се опитваше да си спомни. — Предният ляв.

— И видяхте всичко това в тъмнината? — учуди се Никол.

— Бях се скрила на три-четири метра от пътя. Колата мина покрай мен.

— А успяхте ли да огледате шофьора?

— Не съвсем. Видя ми се по-дребен от онези двамата, ниските. Но може и да греша.

— Видяхте ли нещо друго? След като си тръгнаха.

— Всъщност маршрутът ми обикаля около форта и продължава от другата страна. Когато се върнах, видях, че моторницата се отправя към голяма яхта, която чакаше на не повече от километър от брега.

— Колко голяма?

— Огромна. Поне тридесет метра. Модерна, елегантна, бяла. От онези, които струват повече от луксозна къща. И дори от цял квартал.

Засмях се.

— Яхта?

— О, да!

— Как се казвате?

— Предпочитам да не казвам.

— Разбирам. Проблемът е, че полицията също разследва този случай и ченгетата ще поискат да говорят с вас.

— Господи!

— Не се притеснявайте. Всичко ще остане поверително.

— За известно време, може би.

Не можех да отрека.

— Ако полицаите пожелаят да говорят с вас, непременно ще ви намерят, не мислите ли?

— По дяволите! — Тя сложи ръце на кръста и погледна към брега. — Май нямам голям избор.

— Никакъв.

Жената въздъхна.

— Казвам се Рейчъл Уебър. Живея в Ориндж Бийч.

— Телефонен номер?

Тя го продиктува, а Никол го записа в телефона си.