Д. П. Лайл
Зад борда (45)

45

Грейс погледна мъжа, който стъпи на верандата. Изглеждаше много печен. Сериозен, делови. Дали не беше полицаят, на когото Рей бе позвънил? Как се казваше? Мартин? Морган? Нещо подобно.

Тя седеше на верандата на крайбрежната къща. Очевидно това бе офисът на Детективски услуги „Лонгли“, компанията на Рей. Подходът му не й се струваше особено професионален. Започнаха да се прокрадват съмнения. Коя фирма за детективски услуги използва за офис крайбрежна вила? Тези хора наистина ли бяха професионалисти? Нима бе допуснала невероятно глупавата грешка да се забърка с тях? Да се опълчи срещу Виктор? Той можеше да е всякакъв, но никой не можеше да отрече, че е професионалист, да не говорим колко упорит, решителен и безмилостен можеше да бъде. Никога не изпитваше колебание или съжаление.

Непознатият се представи като Боб Морган от отдел „Убийства“. Седна срещу нея и се усмихна леко. Явно се надяваше това да я успокои. Не се получи. Нищо не бе в състояние да я успокои в момента. Гърлото й бе стегнато, а дланите й покрити с пот. Признаци, които издаваха страха, който я бе обзел.

— Кажи ми — започна Морган направо.

Без „Здравей“ или „Как си?“. Направо на въпроса.

— Не знам — отвърна Грейс. — Може би е грешка…

Морган погледна Рей, поколеба се, после опря лакти на ръба на масата и се наведе напред.

— Разбирам, че си уплашена, а страхът разколебава човек. Но трябва да чуя лично от теб какво си видяла.

Грейс прокара пръсти през косата си, вдигна поглед към няколкото облачета, които се носеха по иначе лазурното небе, и въздъхна. Нямаше връщане назад. Затова разказа на Морган какво се бе случило. Той я изслуша. Слава Богу, не я прекъсваше с въпроси, а я остави да излее всичко. Оказа се много по-лесно, отколкото бе очаквала. Сякаш бе издишала, след като дълго време бе задържала дъха си.

Морган мълчеше, явно обмисляше това, което беше чул. Накрая попита:

— Борков ли даде заповедта? Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Беше там. Даде знак на Зума и Бойд.

— Какъв знак?

— Както обикновено. Леко кимване и махване с ръка. Много го бива в това. Да дава заповеди, имам предвид.

— Борков каза ли нещо?

— Не чух. Но онези двамата правят какво им каже Виктор. И не правят нищо, без той да им нареди.

— Някой друг видя ли какво стана? Някой от екипажа?

— Не мисля.

Морган кимна, бръчката на челото му стана още по-дълбока.

— Това проблем ли е? — попита Грейс.

— Възможно е — почеса се по ухото Морган. — Твоята дума срещу показанията на тримата.

— Казвам ви какво видях.

— Знам. Но преди това си пила и си вземала метамфетамини. Прав ли съм?

Очите й плувнаха в сълзи. Всичко пред погледа й се замъгли.

— Знаех си, че идеята е лоша. — Грейс се огледа. — Трябва да се върна. Да се престоря, че нищо не се е случило.

— Според мен това не е вариант — каза Джейк.

Тя го погледна.

— Защо?

— Първо, минава пет часът. Зума и Бойд са пристигнали в мола. Потърсили са ни, не са ни открили и са позвънили на Борков. Той вече знае, че нещо не е наред.

— Мога да кажа, че съм изгубила представа за времето. Че съм ги търсила, но не съм ги намерила. И че съм взела такси до пристанището.

— Без да позвъниш на Виктор? — попита Джейк. — Без да го попиташ къде са Зума и Бойд?

Тя стисна здраво очи в опит да сдържи сълзите си.

— Наистина ли смяташ, че Борков ще се върже? — продължи Джейк.

Той беше прав и Грейс го знаеше. Борков веднага щеше да разбере истината. И ако тя все пак бе успяла да го заблуди онази нощ на палубата, сега нямаше да има същия късмет. Господи, как бе успяла да се забърка в такова нещо? Знаеше какво ще каже майка й, дори чуваше гласа й в главата си: „Сами създаваме всичките си проблеми“. Което беше абсолютна истина. Защо не можеше да върне времето назад?

— Ти си в правото си да постъпиш както желаеш — отвърна Морган. — Но те съветвам да не се връщаш.

Тя го погледна, но не каза нищо.

— И още нещо, не можем да ти осигурим охрана, ако се намираш на борда на „Морска вещица“.

— А тук можете ли да ме защитите?

Морган сви рамене.

— Ако ни позволиш.

Това беше. Грейс се намираше в безизходица. Как бе позволила да се стигне дотук? Да избира между Виктор и ченге, което изобщо не познава? На което не знае дали може да се довери? И няма представа дали може да изпълни обещанието си, или само й хвърля прах в очите, за да улови едра риба като Виктор. Да направи кариера.

А Виктор можеше да се добере до всекиго. Само преди два месеца Грейс бе обядвала с него и някакъв мъж, когото виждаше за пръв път. Много неприятен човек. Висок, слаб, с надупчено от акне лице и толкова черни очи… по-черни от въглен. Като на акула. Пронизваше я с поглед, който сякаш разкъсваше бикините и тънкото парео, което носеше. Виктор се преструваше, че не забелязва, но напротив. Не пропускаше нищо. Тогава той не каза нищо. Защо? Защото такава бе ролята й. Залъгалка за очите. Лъскава играчка, която раздвояваше вниманието на онзи, когото Виктор манипулираше в момента. Грейс бе играла тази роля десетки пъти.

След като екипажът разчисти масата и двамата мъже запалиха пури, Виктор й даде знак да ги остави сами. Едва забележимо движение с китката. Грейс знаеше какво означава това. Време за бизнес. Време да си тръгне.

Грейс помоли да я извинят и се качи на горната палуба. През цялото време чувстваше как погледът на непознатия я следи. Свали пареото и се излегна на шезлонга. Морето бе спокойно, не се долавяше и най-слабия порив на бриз. Виктор очевидно не подозираше, че гласовете им могат да стигнат до горната палуба. Грейс не чу всичко, което си казаха, особено думите на непознатия, който говореше с тих дрезгав глас, но бе очевидно, че той е притеснен от нещо. Беше загазил. Виктор го успокои, че всичко ще бъде наред, че никога няма да получи обвинение, тъй като има приятели в главната прокуратура на щата и дори в кабинета на губернатора, който също ще се намеси в случай на необходимост.

След като Виктор бе в състояние да направи това, за него щеше да бъде детска игра да открие и Грейс, в колкото и дълбока дупка да се свреше.

Морган я върна към настоящето с думите:

— Виж какво, Грейс, започваме сериозно да разследваме Борков. Ще положим всички усилия това да не се разчуе, но предполагам, че той ще разбере. Виктор Борков е доста хлъзгав тип. Пипалата му стигат навсякъде. Ще разбере, че е обект на полицейско разследване. Ще събере две и две. Хвърлил е двама души в океана, ти си била на борда, а сега си изчезнала… или най-малкото си започнала да се държиш странно… — Морган сви рамене. — Предполагам, че Борков те държи изкъсо и обстоятелството, че си пропуснала срещата с горилите му, ще го накара да застане нащрек. Какво мислиш?

— Че съм прецакана — отвърна Грейс.

— Или спасена — каза Джейк.

— Да бе, да. Ти не познаваш Виктор.

— Ще те настаня в тайна квартира — каза Морган. — Под полицейска охрана.

— Това няма да го спре.

— Справяме се доста добре в подобни случаи — отвърна Морган.

— Но не достатъчно добре. — Грейс поклати глава. — А майка ми?

— Ще уредим и нейната охрана, ако е необходимо.

Грейс се приведе напред, зарови лице в шепи и заплака. Джейк постави ръка на рамото й, при което тя трепна за миг.

— Всичко ще бъде наред — каза той.

Тя изправи рамене.

— Не мисля. Вие с Никол също сте загазили. — Грейс погледна първо него, после Никол. — Виктор винаги разчиства докрай. Никога не оставя нищо на случайността.

— Повярвай ми — обади се Морган. — Всичко ще се нареди.

Луд ли беше този човек? Наистина ли не разбираше с кого си има работа? Изглеждаше силен и компетентен, но дали не се лъжеше? Или просто бе поредното тъпо ченге, което си въобразяваше, че може да се справи с всеки проблем?

— Но след като свидетелите ще бъдат трима срещу един, каква полза от мен? — попита Грейс.

— Разполагаме с още един свидетел — обясни Морган.

— Кой? Някой от екипажа?

Полицаят поклати глава.

— Не. Нямаме такъв късмет. Но приятелката на Даръл ги е откарала на брега онази сутрин. Чула е лодката, която е дошла да ги вземе. Не е видяла хората на борда, но една жена, която излязла да потича рано, зърнала братята в компанията на двама души, които — ако съдим по описанието й — са Зума и Бойд. Четиримата са се качили на моторница, която ги е откарала на много голяма яхта.

— Освен това имаме точните координати на „Морска вещица“ по това време — обади се Рей.

— Откъде?

Той сви рамене.

— Достатъчно е да знаеш, че разполагаме с тази информация.

— Разбираш ли — обясни й Морган, — няколко свидетели могат да потвърдят, че Даръл и Дарнел са били на „Морска вещица“, което ще придаде повече достоверност на твоя разказ.

— В такъв случай арестувайте Виктор — каза Грейс. — А също Зума и Бойд.

— Всяко нещо с времето си. Трябва да съберем още информация, ако искаме обвиненията да издържат в съда.

— Каква например? — попита Грейс.

Морган се усмихна.

— Ще разберем, когато се поровим в делата на Виктор. Винаги откриваме достатъчно улики.

— А какво ще правя аз? Ще се включа в Програмата за защита на свидетели? Страхотно.

— Съмнявам се, че ще се стигне дотам — отвърна Морган. — Но това също може да бъде уредено, ако се налага.

— И да зарежа живота си? Приятелите? Семейството?

В интерес на истината, тя нямаше никакви приятели. Поне не и такива, които можеше да нарече истински. Беше скъсала с тях, когато бе тръгнала е Виктор. Не беше чувала приятелките си от гимназията поне от една година. Щеше ли да липсва на някоя от тях, ако изчезнеше внезапно? А единственият й роднина бе майка й. Щеше ли тя да се включи в Програмата за защита на свидетели и да последва дъщеря си? Щеше ли да е справедливо да го поиска от нея? Грейс сама си беше виновна. Тя бе направила грешен избор. Имаше ли право да съсипе живота на майка си заради своя грешка? Какво друго й оставаше обаче…

— Както казах — отговори Морган, — едва ли ще се стигне дотам.

— Защо не?

— Борков може да е опасен тип, но все пак не е глава на някоя мафиотска фамилия. Ръцете му не са толкова дълги.

— Наистина ли? Не мога да го докажа, но мисля, че е свързан с наркотрафика от Мексико. С един от картелите.

— Вярно е — съгласи се Рей, — но по техните стандарти той е съвсем дребен играч. Във всеки случай, не е достатъчно голям, за да поемат каквито и да било рискове.

— Откъде знаете?

— Имам си източници.

— А възможно ли е те да грешат? — попита Грейс.

— Не — отвърна Рей. — Истината е, че ако картелите сметнат Борков за проблем, сами ще се погрижат за решаването му. Такива като Борков с лопата да ги ринеш.

— Може би това е най-доброто решение — каза Грейс. Едната група престъпници да избие другата.

— Не бих имал нищо против — заяви Морган. — Междувременно ще потърся къде да те настаним. А дотогава може ли да остане тук? — обърна се той към Рей.

— Няма проблем.

Грейс въздъхна.

— Не издържам повече. Продължавам да мисля, че е най-добре да се върна. И да се престоря, че всичко е наред.

Рей кимна на Пенкейк, който отвори една папка и прелисти документите в нея. Извади снимка двадесет на двадесет и пет и я плъзна по масата към Грейс. Тя я взе и се взря в лицето на много красива блондинка с очарователна усмивка и светлосини очи.

— Познаваш ли я? — попита Пенкейк.

— Не. Никога не съм я виждала. Коя е тя?

— Бившата Грейс.

— Какво?

— Казва се Мариан Бътлър. Готвила е магистратура във Флоридския университет, преди да се запознае с Борков. Тръгнала с него и зарязала магистратурата. Случило се преди две години. Шест месеца по-късно изчезнала. Оттогава никой не я е виждал.

— Какво е станало с нея?

— Нямам представа — отвърна Пенкейк. — Но предполагам, че плува в компанията на Даръл и Дарнел.

Грейс поклати глава и очите отново се навлажниха.

— Било е само шест месеца преди да напусна работата си заради Виктор.

— Забелязваш ли нещо да се повтаря? — попита Пенкейк.

Възможно ли бе да е истина? Възможно ли бе Виктор да е убил предишната си приятелка? Или Рей и останалите си бяха измислили всичко, за да си гарантират сътрудничеството й? Грейс обаче си спомни една снимка. Поставена в малка рамка на нощното шкафче в спалнята на Виктор в Нейпълс. Случи се само няколко седмици след като се нанесе там. Грейс попита Виктор за снимката. А той отвърна, че е купил рамката с нея, след което я извади и накъса на парчета. Това момиче ли бе на снимката? Грейс си спомняше, русата коса, но нищо друго.

Телефонът на Морган иззвъня и той вдигна. Изслуша онова, което му казаха, и затвори. Стана и обяви:

— Имаме един свидетел по-малко.

— О! — възкликна Джейк.

— Беше Старкс. Някой е застрелял Хедър Маком. И родителите й.

— Коя е тя? — попита Грейс.

— Приятелката на Даръл. Момичето, което е било с тях на онзи плаж.