Д. П. Лайл
Зад борда (4)

4

Спах до четири, след което станах, взех душ и се избръснах. Това ми помогна да си проясня главата, да отговоря на няколко имейла и да проведа два телефонни разговора. Един личен и един служебен. Първо беше личният. Въпрос на приоритети. Никол вдигна след първото позвъняване.

— Питие или вечеря? — попитах аз.

— Моля те, умирам от глад!

— Явно ти липсвам.

— Сигурно — засмя се тя. — Стига си се размотавал, ами идвай веднага тук.

— Ясно. Нямаш търпение да ме видиш.

— Не, просто съм гладна. Размърдай се.

После позвъних на Пенкейк. Уговорихме си среща в пет.

Двадесет минути по-късно спрях пред дома на Никол. Вратата на гаража се отвори с подрънкване. Тя стоеше до колата си. Беше обула джинси с отрязани крачоли, плътно прилепнали по хълбоците й, които разкриваха безкрайно дълги крака, и бе облякла тъмнозелено потниче. А слънчевите й очила бяха големи като чинийки за чай. Леле!

— Време беше — каза тя.

— Дойдох веднага.

— Ще трябва да те науча да караш по-бързо.

— Пак не бих могъл да се меря с теб.

— Затова ще карам аз.

Никол се настани зад волана на мерцедеса и излезе на задна от гаража.

Седнах се до нея. Гюрукът бе свален и късното следобедно слънце стопляше лицето ми. Никол продължи на задна по алеята, а когато стъпи на улицата, натисна педала на газта. Ускорението от няколко g ме залепи за седалката.

— Накъде? — попита тя.

— „Капитан Роки“.

— Онази долнопробна кръчма на Гълф Шорс?

— Точно така.

— Обожавам долнопробните кръчми.

— Аз също.

— Често ли ходиш там?

— Налага се. Аз съм собственикът.

Пълното име на заведението е „Капитан Роки — сърф и конни надбягвания“. Купих тази комбинация между плажен бар и ресторант преди пет години от самия Роки Мейсън, първия собственик. Това се случи благодарение на парите, които ми плащаха „Тексас Рейнджърс“ за умението ми да хвърлям топката със скорост от близо сто и петдесет километра в час. Не промених името, защото беше популярно сред местните, а и туристите го харесваха. Аз също харесвах „Капитан Роки“. Звучеше ми толкова… плажно.

Заведението бе сред малкото неща, които запазих след развода.

Тами да поиска дял от „Капитан Роки“? Не искаше дори да припари до този „вертеп, който предлага само секс и алкохол“. Не й възразих, макар че според мен в „Роки“ приготвят страхотни морски специалитети. А също ребърца и пържоли.

Никол подкара като на Формула 1. Гумите свиреха, а тя лавираше между колите, без да обръща внимание на клаксоните, с които я изпращаха шофьорите около нас, да не говорим за вбесените мотористи. Най-накрая пристигнахме на каменистия паркинг пред „Капитан Роки“ и спряхме точно до входа.

— Често ли летиш до тук? — попитах аз.

— Пъзльо.

Още с влизането видях Пенкейк. Нямаше как да го пропусна. Той беше огромният червенокос тип с луничаво лице, седнал на бара. Имах чувството, че столът — макар съвсем нов и солиден на вид — ще се разпадне всеки момент.

Зад бара стоеше Карла Мартинес, моята управителка, счетоводителка и всичко останало. Тя вдигна поглед, когато влязох, и процеди:

— Я се стегни, шефът дойде!

Пенкейк се изпъна на стола. А дървото под него простена като старец, нарамил торба цимент.

— Бре, бре, кой е дошъл?

Знаех си, че няма предвид мен.

Той се изправи и обви огромните си ръце около Никол.

— Добре дошла в офиса ми, скъпа.

Пенкейк наистина вършеше по-голямата част от работата си именно от тук. Защо не? Не плащаше наем, не плащаше за храна, нито за алкохол, а заведението изобилстваше от хора, с които да си поговори. Пенкейк обожаваше да говори с непознати.

Никол се засмя.

— Офисът ти е в бар? Звучи точно като за мен.

— Това е Пенкейк — представих го аз. — Работи за баща ми. Ако изобщо може да се каже, че работи…

Пенкейк пусна Никол от мечешката си прегръдка, побутна я крачка назад и я огледа от главата до петите.

— Много добре. Всъщност прекалено добре за стария Джейк.

— Извинете, че прекъсвам тази размяна на любезности — намеси се Карла, — но какво ще поръчате?

— Първо ще седнем на някоя маса — отвърнах аз. — Трябва да обсъдим някои неща.

Карла поклати глава.

— Работа, работа и пак работа. Вие, мъжете, само това знаете.

Понякога е доста хаплива, но истината е, че без нея заведението ще фалира. Тя върти целия бизнес. Грижи се за зареждането и за плащанията, поставя служителите на място само с един поглед, а понякога, ако е необходимо, с по-остра дума или направо уволнение. Никак не е лесно да намериш свястна работна ръка по тези места, но Карла се справя. Висока е едва метър и шестдесет и два, но е в отлична форма. Мускулите й са ясно очертани, наследство от годините като фитнес модел. Редовно тренира и обожава слънцето, а това е причината за толкова тъмния й тен. Има черна къдрава коса, прибрана назад в нещо като лъвска грива, а черните й очи могат да излъчват любов или заплаха в зависимост от случая.

Никол, Пенкейк и аз се настанихме на една ъглова маса, от която се откриваше изглед към терасата и плажа, който все още гъмжеше от хора, които се излежаваха под слънцето или плуваха, и от семейства, събрали се под големите жълти чадъри. Туристи, които се опитваха да прекарат на плажа колкото се може повече време.

Карла донесе поръчките ни: бира и пържени скариди с картофки, колело и бухтички от царевично тесто. Манна небесна!

— Защо те наричат Пенкейк? Палачинка? — попита Никол.

— Джейк, позволявам ти да й кажеш. Отивам да източа бойлера — ухили се той. — Бирата е виновна.

След като ни остави сами, Никол ме подкани:

— Е, разкажи ми.

И аз й разказах.

Истинското име на Пенкейк е Томи Джеферс. Повечето хора смятат, че прякорът му е резултат от способността му да унищожава купища палачинки. След което да продължи с яйца, бекон и царевична каша. Истината е, че той може да унищожи всяка храна, която сложите пред него.

Силата и енергията, с които се отличаваше като състезател по американски футбол, бяха легендарни. В гимназията играеше защитник, който трябваше да отнема топката от противника, и бе специалист в един блок, известен като „палачинка“. От онези, при които буквално премазваш някой по-дребен противников нападател, на когото вече си взел страха. Хората по крайбрежието на Мексиканския залив още разказват истории за Пенкейк, някои истински, други измислени, но във всички става въпрос за това как е премазал някого като валяк.

Впоследствие той постъпи в отбора на Университета на Алабама, където изкара три славни години, преди да скъса коленни връзки. Това сложи край на кариерата му и унищожи и най-малкия шанс да се придвижи нагоре по хранителната верига и да се озове в Националната футболна лига. Томи се прехвърли от Тускалуса в Университета на Южна Алабама в Мобайл, където завърши наказателно право и започна работа при Рей.

Пенкейк се върна тъкмо когато довършвах историята.

— И бездруго нямаше да ми хареса в НФЛ — заяви той. — Там всичко е бизнес. Никакво забавление. А спортът трябва да бъде преди всичко забавление.

Той допи бирата си и размаха празната бутилка, така че Карла да я види.

— Истината е, че се намирам точно където трябва да бъда, и се занимавам с това, с което трябва да се занимавам.

— Това е чудесно — отбеляза Никол.

— Такъв си е Пенкейк — заяви Карла, докато слагаше нова бутилка бира на масата и вземаше празната. — Голям сладур!

Тя разроши рижавата му коса.

— Точно така, скъпа!

Карла завъртя театрално очи и се върна на бара.

— Като стана въпрос за работа — започнах аз, — Рей каза, че разполагаш с нова информация за обекта.

Пенкейк погледна Никол.

— Всичко е наред. Тя знае. Поне част от нещата.

— А Рей наясно ли е с това?

Свих рамене.

— Не още. Но ще му кажа.

— По-добре ти, отколкото аз.

— Ако има проблем, ще отида да седна там — каза Никол, посочи съседната маса, която бе празна, и понечи да се изправи.

Сложих ръка върху дланта й.

— Остани. Всичко е наред.

Пенкейк отпи от бирата си.

— Изглежда, че жената ще ходи на някакво благотворително събитие тази вечер. Ще вечеря в „София“.

„София“ е баровски ресторант, който се намира на километър по-надолу по брега и няма нищо общо с „Капитан Роки“. Кристални чаши, ленени покривки, френски деликатеси… Само виненият им лист надхвърля двадесет страници. Моето заведение обаче предлага по-добра гледка и студена бира. Да не забравяме и царевичните бухтички.

— Според източника ми мероприятието трябва да приключи до девет — продължи Пенкейк. — Подозирам, че ще се прибере у дома към десет и ще очаква посетител — ухили се той.

— Не е ли прекалено късно? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Очевидно едно от нещата, навели съпруга й на мисълта, че Барбара кръшка, е свързано с подобни вечери.

— Да разбирам ли, че тя често посещава разни благотворителни изяви?

— Да. Тя е богата и отегчена. Какво друго да прави? — Пенкейк разпери огромните си ръце и вдигна рамене. — Явно си пада по светския живот.

Той отпи от бирата си и продължи:

— Хенри се върнал от командировка един ден след поредното й благотворително мероприятие. Не можа да посочи конкретна улика, но заяви, че се държала странно, била гузна, а и нещо в къщата не било наред, каквото и да означава това. Усетил странна миризма в спалнята.

— Вероятно е подушил някой алфа-мъжкар — каза Никол.

Двамата с Пенкейк я погледнахме.

— Знаете какво искам да кажа — засмя се тя. — И двамата сте алфа-мъжкари.

— Тук си абсолютно права — отвърна Пенкейк.

— Хенри смята, че тя е свалила някого по време на благотворителната вечеря, така ли? — попитах аз. — Или нещо подобно?

— Именно.

— Кога се връща той?

— Вдругиден.

— Това означава, че тази вечер…

Пенкейк отново разпери ръце и сви рамене.

— Добре, ще се включим — кимнах аз.

— В какво? — попита Никол.

— Ще трябва да наблюдаваме къщата.

— Страхотно! Никога не съм го правила.

— Ще трябва да прикриеш част от това — каза Пенкейк.

— Кое? — не разбра Никол.

Той махна с ръка.

— Ами тази чудесна външност. Привлича твърде много внимание.

— Харесвам този мъж — засмя Никол.

— Както и повечето жени — отвърна Пенкейк.

Никол наклони бутилката си бира към него.

— Изобщо не се съмнявам. — После ме погледна изпитателно. — Това наблюдение… Нали не мислиш да паркираш пак на улицата? Не искам да бъда пребита със стик за голф.

— Говориш като Рей — казах аз.

— Но не изглеждаш като него — отбеляза Пенкейк.

Ни най-малко.