Д. П. Лайл
Зад борда (51)

51

Първо бреговата линия, а след нея и светлините на Пенсакола се стопиха бързо в мрака, докато „Морска вещица“ плаваше към открито море. Борков изрече едва няколко думи, след което слезе долу и ни остави сами на масата. Доста грубо, но не бяхме в положение да недоволстваме от гостоприемството. Зума и Бойд стояха на кърмата и разговаряха прекалено тихо, за да ги чуя. От време на време обаче поглеждаха към нас.

— Това не ми харесва — казах аз.

— Така ли?

Свих рамене.

— Какво ли иска? — попита Никол.

— Нямам представа. Например да ни размени за Грейс. Нейните показания могат да го пратят зад решетките.

— Ние можем да направим същото. Нали тя ни разказа какво се е случило.

— Но не сме го видели с очите си. Тя е свидетел.

— Може би си прав — призна Никол. — Но въпреки това знаем прекалено много. — Тя ме погледна и добави: — Борков едва ли ще ни прости участието в тая каша.

— Може просто да иска да ни уплаши. Да разбере какво знаем. И след като се увери, че не знаем нищо, да ни размени за нея.

— Защо тогава плаваме към открито море? — попита Никол. — Защо не ни скрие някъде, докато уговори сделката?

Нямах отговор на този въпрос, затова погледнах първо към нея, а после към Зума и Бойд. Те стояха с гръб към нас и не откъсваха погледи от вълните, които яхтата оставяше след себе си. Какво да правя? Скритият в мен супергерой ми нашепваше, че трябва да се втурна към тях и да се опитам да ги хвърля зад борда. Нали така би направил Бонд, Джеймс Бонд? Това обаче нямаше да реши нашите проблеми. Ни най-малко. Дори да успеех да се справя с тези двамата, оставаха Борков и целият му екипаж, а ръцете ми бяха вързани. Да не говорим за вероятността — а тя не бе никак малка — като се нахвърля върху Зума, да се блъсна като в стена и да рикоширам от него. Той бе истинска канара.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Никол.

— Какво?

— Мисля, че ще ни пребият, за да им кажем къде е Грейс.

— Но ние не знаем.

— Точно затова Морган скри адреса й от нас.

— Което означава, че не сме в позиция да се пазарим.

— Има ли значение? — отвърна Никол. — В момента, в който разбере къде е Грейс или му стане ясно, че ние не знаем… няма да има никаква полза от нас.

Никол бе запазила изумително хладнокръвие предвид ситуацията, в която се бяхме озовали. Нали не смяташе, че това е филм или нещо подобно? Нали сърцето й биеше също толкова силно, колкото и моето? В този миг тя ме погледна и видях сълзите в очите й. Исках да я прегърна, да я уверя, че всичко ще бъде наред, дори да не го мислех. Ни най-малко.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ще протакаме, ще отричаме, докато можем. И ще се надяваме, че Рей ще разбере съобщението ми.

— Какво съобщение?

Казах й.

— Много умно.

— Да се надяваме.

Борков се качи на палубата. Седна срещу нас, а Зума и Бойд заеха позиции зад гърба ни. Борков кимна на Зума.

— Развържи ги. Няма къде да избягат.

Зума извади от джоба си автоматичен нож и го отвори. Разряза свинските опашки. Разтрих китките си.

Борков запали пура и се облегна на стола си.

— Имам един малък проблем — каза той.

— Отвличането ли имаш предвид? — попита Никол.

Борков сви рамене.

— Това е най-малкото, за което трябва да се притеснявате.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Грейс. Къде е тя?

— Мислех, че е тук.

Борков изтръска пепелта на палубата и стисна пурата между зъбите си.

— Стига глупости! Наясно си, че не е тук. И подозирам, че знаеш къде е.

— Не знам. — Погледнах Никол и уточних: — Не знаем.

— Защо ли не ви вярвам? — попита Борков.

Не очакваше отговор. Въпросът му бе чисто реторичен. Въпреки това се опитах да обясня:

— Защото, ако не знаем, това означава, че си направил огромна грешка.

— Означава и още нещо. Че сте загазили здравата.

— Ти също.

— Рей? Да не мислиш, че този некадърен частен детектив ще пристигне на бял кон и ще те спаси?

— Вероятно няма да е на бял кон — отвърнах аз. — Не и в морето.

— Много си забавен — каза Борков.

Но не се засмя. Дори не се усмихна.

— На твое място — продължи той — не бих разчитал на Рей да ми спаси задника.

Точно на това разчитах. Как иначе щях да се измъкна от тук? Моля те, моля те, Рей, дано да си разбрал съобщението ми!

— Хората, които го подценяват, обикновено съжаляват.

Борков сви рамене.

— А аз те съветвам да не подценяваш мен.

Аз се усмихнах.

— Никога не би ми хрумнало.

Той помълча в продължение на минута, като само пушеше пурата си, пускаше облачета дим и ги прогонваше с длан.

Далече зад него, почти на хоризонта зад носа на яхтата, видях светкавица да прорязва облаците. Огромни черни облаци. Нима се надигаше буря? Трябва по-често да гледам прогнозата на времето.

Борков се приведе напред и опря ръце на ръба на масата.

— Знам, че Морган я е скрил някъде.

— В такъв случай знаеш повече от нас — отвърнах аз. — Видяхме я за последен път в мола. Предположихме, че се е върнала тук с тези двамата — кимнах към Зума и Бойд, които бяха заели обичайните си места на кърмата.

— Какво ви каза тя? — попита Борков.

— Грейс? Какво да ни каже? За какво?

— За мен.

— Нищо не ни каза. — Погледнах към Никол. — Абсолютно нищо.

— И нито дума за Даръл и Дарнел?

— За кого?

— Двама братя, с които ще ви запозная.

— Обичам да се запознавам с нови приятели — казах аз.

— Симпатични ли са? — попита Никол. — Обичам готините мъже.

Борков въздъхна с досада.

— Така ли ще я караме?

— Не знам какво да кажем — отвърнах аз. — Не познаваме нито Даръл, нито Дарнел. И нямаме представа къде е Грейс.

Той се изправи и извади мобилния телефон от джоба си.

— Трябва да проведа няколко разговора. А вие останете на въздух и си помислете хубаво.

— Има ли сигнал тук? — попита Никол.

— Сателитите са нещо прекрасно — отвърна той и слезе долу.

Докато Борков се спускаше по стълбите, Никол попита:

— Какво ще правим?

— Не съм сигурен. Ще се молим Рей да пристигне с кавалерията.

— А ще дойде ли?

— Надявам се.

Огледах се с надеждата да намеря нещо, каквото и да е, което да използвам като оръжие. Стол, дръжка на чадър, тежък стъклен пепелник. В една купа, оставена на масичката зад стола на Борков, стояха двете бейзболни топки, с които се бе похвалил по време на предишното ни посещение на яхтата, а до нея лежеше бухалката. Едва ли щях да имам голяма полза от тях срещу добре въоръжените Зума и Бойд.

Погледнах Никол.

— Добре, ето какво ще направим… изчакай да ти дам знак.

— Да ми дадеш знак? — възкликна тя. — Говориш като Богарт.

— А ти приличаш на Бакол.

Тя се усмихна едва-едва.

— Добре, какъв знак?

— Не знам още.

— Няма значение. Ти и бездруго не си Богарт. Той би имал истински план.

Поклатих глава и присвих злобно очи.

— Знам само, че ако видим ролка тиксо и голям метален диск, ще сме наясно какво ни очаква.

— Имаш предвид съдбата на онези братя?

— Именно.

Тя едва овладя сълзите си.

— Страх ме е.

— И мен. Но кажа ли ти да скочиш, веднага скачай. Хвърли се през борда. Аз ще те последвам.

Никол ме погледна, сякаш си бях изгубил ума. Може и така да беше.

— Там? — възкликна тя. — Луд ли си?

— Кога предпочиташ да се озовеш във водата? Когато ръцете и краката ти са свободни или когато са вързани за някоя котва?

— А после какво? Ще се удавим ли?

— Възможно е, но не веднага. Можеш да плуваш, нали?

— Разбира се. В гимназията бях в отбора по плуване.

— Това е шансът ти. Може да спаси живота ти.

— Добре, ще скочим — съгласи се Никол. — А после?

— Ще плуваме и ще се молим.

Тя пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Идеята не ми харесва.

— Готов съм да изслушам всяко твое предложение.

Никол погледна морето и процеди:

— Водата е студена.

— Така е. Освен това ще скочим от високо.

— А те най-вероятно ще стрелят по нас.

— Ще се опитат, но точната стрелба, и то нощем от клатушкаща се яхта, не е толкова лесна, както изглежда по филмите.

— Голямо успокоение. — Никол поклати глава. — Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Да се надяваме. Но кажа ли ти да скачаш, не се колебай. Няма да имаме втори шанс.

— Може да нямаме и първи — отвърна тя.

— И още нещо. Когато скачаш — ако изобщо се наложи, — гледай да се гмурнеш колкото се може по-далече от този звяр. Засмуче ли те струята, витлата ще те направят на кайма.

— Едно нещо трябва да ти призная, Джейк Лонгли, с теб никога не е скучно.

Свих рамене. Нямаше какво да кажа. Погледнах към черните вълни около нас. Нова светкавица проряза облаците. Бурята като че ли приближаваше. Бризът се усилваше и носеше със себе си студ. А може би страх?

Къде си, Рей?