Д. П. Лайл
Зад борда (47)

47

Виктор Борков прояви обичайното си благородство и великодушие. Макар и не от самото начало. Когато тримата с Морган и Рей пристигнахме на кея до „Морска вещица“, бяхме посрещнати от Зума и Бойд. И двамата се мъчеха да изглеждат като истински бодигардове, които охраняват подножието на мостчето. Зума издуваше мускули и се правеше на страшен. Какъвто предполагам, че наистина беше. Също и Бойд. Морган показа полицейската си значка, но и това не постигна очаквания ефект. Най-накрая Борков се появи на борда и ни покани да се качим. Зума и Бойд се завъртяха като пумпали и ни позволиха да минем покрай тях, след което ни последваха. Не ми харесваше, че са зад гърба ми, но се чувствах по-добре в компанията на Рей и Морган. Особено на Рей. Баща ми също може да бъде страшен.

Настанихме се около масата на задната палуба, където по-рано двамата с Никол бяхме обядвали. Борков ни предложи напитки, които отказахме, след което ни попита какво може да направи за нас.

— Да отговорите на няколко въпроса — отвърна Морган.

— Винаги се радвам да помогна на представителите на закона — заяви Борков, запали пура и се облегна на стола си.

Изглеждаше спокоен и невъзмутим.

— Радвам се да го чуя, господин Борков — каза Морган.

— Моля ви, наричайте ме Виктор.

— Бих искал да разбера, господин Борков — продължи Морган, вперил поглед в Зума и Бойд, които стояха зад гърба на шефа си като добри войници, — къде бяха вашите хора този следобед?

— Тук-там — отговори Зума.

— Интересува ме повече там, отколкото тук — поясни Морган. — Къде отидохте, след като оставихте Грейс, Никол и Джейк в мола?

— Не помня — отвърна Зума и погледна Бойд. — А ти помниш ли?

Бойд сви рамене.

— Пазарувахме.

— Какво?

— Това-онова.

Морган кимна.

— Значи били сте тук-там и сте пазарували това-онова? Прав ли съм?

— Горе-долу — усмихна се Зума.

Борков дръпна от пурата си и прогони с ръка облачето дим.

— За какво става въпрос?

— Мисля, че знаете — обади се Рей.

— Аз ли? И какво мислите, че знам?

— Как едно семейство е намерило смъртта си.

— И кое е това семейство?

Трябва да призная, че Борков проявяваше невероятно хладнокръвие. Потърсих по лицето му признаци за напрежение, но не открих нито един. Той владееше положението. Той беше и съдия, и прокурор, и съдебни заседатели, и… всичко. Изобщо не се страхуваше от някакъв дребен държавен служител като Морган.

— Семейство Маком — казах аз. — Нали се сещате, приятелката на Даръл Уилбанкс и нейните родители.

— Не ги познавам.

Погледнах го право в очите.

— Но познавате… или по-точно, познавали сте Даръл и Дарнел.

— Не мисля.

Морган се приведе напред.

— Вижте какво, Борков, ще ви го кажа съвсем ясно. Една жена бе убита в „Пойнт“. Съпругата на човек, с когото сте се конкурирали за някакъв имот. После изчезнаха братята Уилбанкс. И то от тази яхта. — Борков понечи да възрази, но Морган го спря с ръка. — После един тип на име Раул Гомес получи куршум в главата. А сега загина цяло семейство.

— Това трябва ли да ми говори нещо? — попита украинецът сред облак тютюнев дим.

— Всички пътища водят към Рим — каза Морган. — И всички тези хора са били свързани с вас.

— Не мисля. Нямам представа за какво става въпрос.

— Разполагаме със свидетели, които твърдят друго.

Борков изтръска пепелта в пепелника, оставен до левия му лакът.

— Къде е Грейс?

— Мислех, че е тук — отвърнах аз.

Борков ме удостои със смразяващ поглед.

— Доколкото си спомням, тя излезе с теб.

— Изгубихме се в мола. Предположих, че се е върнала с тези двамата. Да не би да не се е прибрала?

Борков се изправи.

— Мисля, че приключихме.

— Имам още няколко въпроса — каза Морган.

— Не ми харесва тонът ви. Не ми харесва, че идвате тук и ме обвинявате.

— Не съм ви обвинил в нищо, господин Борков. Засега.

— Напротив. Затова ви моля да напуснете. Ако искате да разговаряте с мен или решите да душите около бизнеса ми, извадете си заповед за обиск.

— Ще го направим непременно — отвърна Морган и стана. — Ще се видим скоро, господин Борков. Много скоро.

Когато стигнах до мостчето, а Рей и Морган вече бяха изминали половината разстояние до кея, Борков пристъпи зад мен и каза тихо:

— Значи не работиш за баща си, а? Излъга ме и това ще се окаже най-голямата грешка в живота ти.

Обърнах се към него.

— Правил съм и по-лоши грешки. По едно време излизах с омъжена жена. Съпругът й разбра и се опита да ме прегази с колата си една нощ.

— Жалко, че не е успял.

— Надцени шофьорските си умения. И се озова в канавката — усмихнах се аз.

За разлика от Борков. Лицето бе като издялано от гранит. Студен гранит. Време беше да си тръгна.