Д. П. Лайл
Зад борда (12)

12

Полицай Боб Морган изгаряше от нетърпение. Трябваше да разговаря с Уолтър колкото се може по-скоро. Преди да е съчинил някоя правдоподобна история. Ако изобщо бе в състояние да скалъпи нещо убедително. От друга страна обаче, ако някой бе в състояние да го направи, това определено бе опитен адвокат като Уолтър. Затова, когато Старкс потегли от дома на Рей, Морган веднага позвъни в офиса на Уолтър само за да открие, че адвокатът е отишъл да снеме клетвени показания. Според секретарката щял да приключи след половин час. Морган се замисли дали да не отиде и да измъкне Уолтър навън, но реши, че да направи подобен цирк пред някой клиент и още неколцина адвокати не е най-доброто решение. Възможно бе това да се отрази неблагоприятно на репутацията на полицейското управление. И бездруго си имаха достатъчно проблеми заради престрелката отпреди три седмици. Фактът, че онази отрепка бе стреляла три пъти в предното стъкло на патрулния автомобил, преди на свой ред да поеме два куршума в гърдите, не бе в състояние да умилостиви местните медии.

Освен това Морган не искаше да ядосва Уолтър. Напротив, искаше адвокатът да прояви поне малко воля за сътрудничество по време на разпита.

Затова двамата със Старкс се облегнаха на дървения парапет по протежение на яхтеното пристанище и си взеха по една скрежина. Морган с череши, Старкс с ананас.

Морган проследи с поглед как една луксозна моторница „Крис Крафт“, дълга почти дванадесет метра, акостира край кея. Явно се връщаше от сутрешен риболов. От нея слязоха две двойки с розова кожа, които явно не бяха взели достатъчно слънцезащитни кремове. Служителите на реда застанаха до планшира и изчакаха тримата души от екипажа да свалят няколко големи сребристи риби, да ги поставят в оранжева хладилна кутия и да ги покрият с лед.

— Какво мислиш? — попита Старкс.

— Мисля, че Уолтър се е прецакал здравата.

— Може да е невинен.

— Въпреки това се е прецакал. Случилото се ще му се лепне като кучешко лайно на подметка. Дори да го изчисти, вонята ще остане.

Морган дояде скрежината си и хвърли салфетката в синьото пластмасово кошче за боклук.

— Той ще отрече — предположи Старкс.

— Всички отричат.

За двадесет години в полицията Морган бе чувал безброй заподозрени да отричат, че са замесени в едно или друго престъпление. Поне хиляда пъти. Дори най-големите престъпници отричаха. Разбира се, Морган не се трогваше от подобни приказки. Не беше негова работа да решава кой е виновен и кой не. Задачата му бе само да събере фактите. Дълбоко в себе си пет пари не даваше за глупости от рода на „невинен до доказване на противното“. Тъкмо обратното, той изхождаше от презумпцията, че човекът срещу него е виновен, и ръководеше разследването именно на тази база. В края на краищата, ако тези типове бяха невинни, нямаше да попаднат в полицията, нали така? И все пак трябваше да признае, че не може да си представи Уолтър като хладнокръвен убиец. Той беше прекалено… как беше думата… прекалено мек. Не беше мачо, нямаше достатъчно тестостерон. Но това се отнасяше и за Гладис Маккомър. Преди две години. Учителка по заместване, доброволка в библиотеката. Дребна, слаба, мълчалива — с една дума, сива мишка — тя бе премазала черепа на съпруга си с бейзболна бухалка. Докато той спял. После се бе опитала да разтвори трупа му с киселина, като за целта бе използвала стара метална вана в задния двор. Не се бе получило. Киселината бе разяла метала, а изпаренията бяха привлекли вниманието на един съсед. Понякога и най-добрите планове се провалят. Възможно ли бе Уолтър да е убил Барбара? Напълно.

— Смяташ ли, че всичко това е работа на Хенри? — попита Старкс, който продължаваше да яде своята скрежина.

— Възможно е. Някои хора не си падат по разводите. Помниш ли случая „Петерсен“? Онзи в Калифорния. Или в Чикаго.

Нямаше значение. Ако Хенри бе разбрал за връзката на жена си с Уолтър — а той сигурно бе подозирал нещо, за да наеме Рей — нищо чудно да бе поръчал на някого да ликвидира и двамата.

— Смяташ, че убийците може да са пропуснали Уолтър? Да са влезли в къщата прекалено късно? Нещо подобно?

Морган кимна бавно.

— А може задачата им да е била да убият Барбара и да натопят Уолтър. Така пак елиминират и двамата.

— Както предположи онова момиче… Никол?

Морган поклати глава.

— Попадал съм и на по-необикновени сценарии.

— Звучи дяволски хитро и гадно.

— Точно така.

— Но не знаем дали Хенри наистина е наел Рей — отбеляза Старкс.

— Наел го е. Нищо друго не се връзва.

Морган проследи с поглед двамата изгорели от слънцето мъже, които мъкнеха тежката хладилна кутия, пълна с риба. Едва ходеха. Зад тях пристъпяха съпругите им, които разговаряха оживено и ръкомахаха. Мъжете натовариха хладилната кутия в багажника на голям син джип с номера от Мисури и лепенка с логото на „Канзас Сити Чийфс“ на задното стъкло.

— Някаква информация кога се връща Хенри? — попита Старкс.

— Доколкото чух, още се опитва да намери билет за полет от Ню Йорк. Предполагам, че ще пристигне тази вечер. Или най-късно утре сутрин. Обеща да се обади веднага щом разбере.

Старкс дояде скрежината си и хвърли хартийката в кошчето. Извади две салфетки от джоба на сакото си и изтри ръце.

— Готина мацка — отбеляза той.

— За кого говориш?

— За Никол.

— Така е — кимна Морган.

— Все пак това е Джейк Лонгли. Винаги получава най-готините мацки. Той също е хубавец.

Това беше самата истина. Джейк бе висок… може би метър и деветдесет, стегнат, мускулест, в отлична форма. Изглеждаше така, сякаш още утре може да заиграе при професионалистите. И излъчваше онази типична за спортистите самоувереност, която дразнеше Морган.

Той изсумтя.

— Проблемът му не е във външния му вид. А че се оставя жените да го водят за оная му работа.

— Не бих имах нищо против момиче като Никол да води и мен по същия начин.

— Точно това имах предвид — каза Морган и погледна часовника си. — Време е да проверим дали Уолтър се е освободил.