Д. П. Лайл
Зад борда (2)

2

След като милата Тами и деловият полицай Блейк Купър си тръгнаха, аз огледах щетите върху колата ми. Счупените прозорци бяха буквално незаменими. Най-малкото защото от „Форд“ не произвеждат прозорци за модели отпреди петдесет години. Не ги е срам! Започнах да почиствам назъбените останки от стъкло по рамките, да махам по-големите парчета от седалките и да ги хвърлям на пода. Стелките можеха да се сменят съвсем лесно, за разлика от кожения интериор.

Съдбата сякаш реши да ми покаже, че нещата могат да станат още по-зле, защото задуха вятър и донесе със себе си мирис на дъжд. Над залива се събираха мрачни облаци, озарени в сребристо от лунната светлина и прорязвани от ослепително бели светкавици. Не след дълго те се понесоха към брега.

Страхотно! Намирах се на тридесет километра от дома, а прозорците от дясната страна на колата бяха счупени. Коженият салон щеше да отиде по дяволите.

Обляха ме светлини от фарове. Вдигнах глава и огледах улицата. Сега пък какво? Да не би Купър да се бе върнал? Да не би да бе позвънил в участъка и шефът му да бе наредил да ме замъкне в ареста? За да умилостиви Рей, ако не за друго.

Вдигнах ръка и заслоних очи. До мен спря кола, чисто нов лъскав мерцедес кабриолет. Силно затъмненият прозорец се плъзна надолу, а зад него се показа млада жена.

Правата й руса коса се спускаше като копринена завеса върху раменете и обрамчваше лице, което спокойно би могло да се появи на корицата на „Вог“. Определено не очаквах това.

— Беше забавно — каза тя.

— Видяхте всичко, така ли?

Тя се засмя. С нежен мелодичен смях.

— Трудно е да пропуснеш подобна сцена, в която ядосана жена грабва стик за голф и прави на пух и прах класически мустанг.

Погледнах улицата в посоката, от която бе дошла.

— Наблизо ли живеете?

Тя отметна непокорен кичур от лицето си и отвърна:

— Точно зад завоя.

— Да не ви е свършила бирата по това време?

Последва нов нежен смях.

— Отивах да видя един приятел.

— Не е ли малко късно?

— Той е барман. Приключва работа след един. Но не е толкова интересен като това, което видях.

— Едва ли ще се зарадва да го чуе.

— Ще го преживее — сви рамене тя.

Преглътнах отговора, който пръв ми дойде наум — че една толкова красива жена едва ли се притеснява да не закъснее. Никой не би могъл да й се разсърди за подобно нещо. Вместо това се усмихнах.

— За какво беше всичко? — попита тя.

— Бившата ми жена. Тя е чисто луда.

— Очевидно.

— Аз съм Джейк.

— Никол.

Тя протегна ръка през прозореца и аз я поех. Нежна кожа, силно стискане. Първите капки дъжд опръскаха лицето ми.

— По-добре да прибереш тази красавица на сухо.

— И аз си мислех същото. Проблемът е, че живея на тридесет километра от тук.

Тя се поколеба, после ме огледа изпитателно, сякаш се опитваше да вземе някакво решение.

— А можеш да я скриеш от дъжда съвсем наблизо. У дома. Ще я приберем в гаража, докато дъждът спре.

— Ами твоят приятел?

— Шон? Барманът? Както вече казах, това е по-интересно.

Усмихна се. Съвършени зъби. Съвършена усмивка. Просто съвършена.

— Радвам се, че разнообразих вечерта ти — казах аз.

— Момиче като мен трябва да се забавлява винаги когато може.

— Странно определение за забавление.

— Често ми го казват.

Дъждът се усили, капките затрополиха по покрива и предното стъкло на мустанга.

— Карай след мен — каза Никол.

Тя потегли, без да дочака отговор, направи обратен завой и ускори рязко по улицата. Запалих мустанга и я последвах, но когато направих обратен завой, дамата вече се бе скрила зад ъгъла. Мина ми през ума, че всичко това е игра. Че се опитва да се отърве от мен. Че за нея е просто забавна история, която ще разкаже утре на своите приятелки.

Осъзнавам, че изказвам твърде неблагоприятно мнение за нежния пол, но предполагам, че ми е простено предвид обстоятелството, че дъждът се лееше в мустанга ми, тъй като една друга представителка на въпросния пол бе счупила прозорците му.

Завих зад ъгъла и се озовах на един по-тих и спокоен участък от Пепърмил Роуд. От мерцедеса нямаше и следа. Къде беше отишла, по дяволите?

Тук, в „Пойнт“, къщите са разположени на голямо разстояние една от друга, разделени от поне тридесет-четиридесет метра, изпълнени с борови горички и пясъчни дюни, покрити с тревисти туфи морски овес. Местните жители не знаят какво означават термини от рода на „отстояние между сгради“. Точно в тази част на „Пойнт“ свободните пространства са още по-големи, а улиците — още по-мрачни.

Намалих. От мерцедеса все още нямаше и следа. Изведнъж вляво, през морето от треви, увенчало една пясъчна дюна, примигнаха червени стопове. Видях широка алея и мерцедеса, спрял пред врата на гараж, която бавно се вдигаше нагоре. Никол паркира вътре и аз наместих мустанга си до нейния кабриолет.

— Някой казвал ли ти е, че трудно се кара след теб? — попитах аз.

— Всички.

Масивната двуетажна къща бе построена от камък, дърво и стъкло. Първата дума, която ми дойде наум, бе внушителна. И скъпа.

Четири широки извити каменни стъпала водеха до покрита с резба двойна входна врата. Последвах Никол вътре.

Интериорът бе също толкова внушителен. И скъп. Дневната изглеждаше по-голяма от цялата ми къща. Меки канапета, в които потъваш, камина, иззидана от речни камъни, огромен телевизор, по-голям от екраните в някои киносалони, френски прозорци, от които излизаш на просторна веранда, а от нея се открива гледка към плажа и бурното в момента море. Дъждът биеше по прозорците. В далечината проблясваха светкавици, последвани от тихия тътен на бурята.

— Нещо за пиене? — попита Никол.

— С удоволствие.

Тя отиде до барплота, направен от огромно парче дялан дъб. Зад него няколко дузини бутилки бяха строени като войници, но не пред някой командир, а пред продълговато огледало. Никол носеше джинси, избелели на всички стратегически места, и тениска на „Ферари“. И двете бяха прилепнали плътно към тялото й. А какво тяло! Високо, стройно, с всички необходими извивки.

— Приличаш ми на човек, който си пада по бърбъна — каза тя.

— По какво се познават любителите на бърбън?

— Сурови, мъжествени…

— Правилно! Това съм аз!

Тя се засмя.

— В такъв случай бърбън?

— Каквото пиеш ти.

— Текила.

Тя взе бутилка „Патрон Силвър“ и две чаши, наля щедро количество текила и ми подаде едната. Чукна чашата си в моята и каза:

— Добре дошъл.

— Хубаво място. Много по-хубаво от моето.

— И от моето — отвърна Никол и отпи глътка. — Това е вилата на вуйчо ми.

Тя постави бутилката текила върху масичка за кафе, толкова дълга, че върху нея можеше да кацне Ф-18.

— Не мога да си представя как изглежда основното му жилище.

— Още по-голямо.

— С какво се занимава?

— С филми. Продуцира, режисира, пише сценарии… всичко, с което се занимава Холивуд.

Огледах стаята отново и отбелязах:

— Явно това носи добри пари.

— Особено на неговото ниво. Спечелил е две награди „Оскар“ и половин дузина „Еми“.

— Но защо му е вила тук? Защо не е избрал Малибу или нещо подобно?

Никол събу сандалите си.

— Тъкмо там прекарва по-голямата част от времето си. В Малибу, в един затворен тузарски комплекс, наречен „Колонията“. Но е роден в Пенсакола и тъй като не си пада много по онези типове в Холивуд, обича да идва и тук.

— А ти?

— Имам апартамент в Калифорния. В Ориндж Каунти. Нюпорт Бийч. Познаваш ли района?

— Бил съм там няколко пъти. Много хубаво място.

— Но е пренаселено. Тук е по-спокойно.

— Къде е сега? Вуйчо ти, имам предвид?

Мина ми през ума, че може да не сме сами. Че може би вуйчо Джо, или както там се казва, спи на горния етаж. Или зарежда пистолета си.

Тънките й пръсти притиснаха чашата текила към гърдите й и стъклото разкриви логото на „Ферари“.

— В Европа. Ще остане там няколко месеца. Снима новия си филм.

— А ти си тук на почивка?

— Нещо подобно. Работя върху един сценарий.

— Всички в Калифорния работят върху някой сценарий.

Никол се засмя отново.

— Така изглежда. Но по два от моите вече заснеха филми.

— Впечатлен съм.

— Недей. — Тя разбърка текилата с пръст, който облиза след това. — Бяха късометражни. Макар че показаха единия на фестивала в Сънданс.

— Поздравления.

— Да, бе… Не изкарах дори за едно кафе в „Старбъкс“. — Никол седна на канапето и потупа възглавницата до себе си. — Ела. Седни.

Не можах да се сетя за причина да не го направя, а дори да се бях сетил, нямаше да й обърна никакво внимание. Затова седнах. Никол се завъртя към мен, подви крака под себе си и опря колене в бедрото ми.

Дъждът блъскаше в прозорците на талази. Ослепителна мощна светкавица озари стаята, последвана от силен тътен.

Никол потрепери.

— Навън е ужасно.

— Силният вятър ще прогони дъжда.

— А дотогава ще трябва да те забавлявам — усмихна се тя. — Но след като и бездруго разполагаме с достатъчно време, защо не ми разкажеш историята?

Никол доля чашите ни и върна бутилката текила на масата.

— Коя история?

— Онази със стика за голф.

— Нищо особено. Брак, развод, луда жена. Нали живееш в Калифорния? Не се съмнявам, че си го виждала и преди.

— Вярно е.

Никол отметна косата на рамото си. Дори вратът й беше красив. Както и изумрудът, който висеше на златна верижка.

— Да не би да я следеше или нещо подобно?

— Не, но тя реши така. От друга страна обаче, в нейния свят всичко се върти около нея.

— Какво правеше тогава в квартала посред нощ?

— Следях някого. Но не и нея.

Очите й бяха толкова наситено сини, че сякаш бяха бездънни. Като спокойна тропическа лагуна. Или син айсберг. Но не студен. Определено не студен.

— Баща ми е частен детектив — обясних аз. — Работех за него.

— Историята става все по-добра. Определено съм заинтригувана.

— Става въпрос за нещо съвсем банално. Някакъв човек подозира, че жена му се среща с друг мъж, докато е извън града. Иска да я проследим. Да разберем с кого му изневерява.

— Звучи по-скучно, отколкото се надявах.

Самата Никол бе всичко друго, но не и скучна. Болезнено красива, но несъмнено интелигентна. Не приличаше на онези блондинки с вакуум в главата, които обикновено срещах по плажовете в района или в моя бар.

— Работата на частния детектив е доста банална — обясних аз. — И скучна. Голяма част от времето минава в ядене на бургери и прочие боклуци в очакване нещо да стане.

— Като например някой да направи на сол прозорците на колата ти.

— За пръв път ми се случва.

— Предполагам, че в реалния свят работата на частните детективи няма нищо общо с киното. Със Сам Спейд и всички останали.

— Абсолютно. Предполагам, че вуйчо ти би казал същото.

— Вероятно.

Тя се протегна и се прозя.

— Сигурно ти се спи? И аз ти преча да си легнеш?

— Открадна ми репликата — отвърна тя с дяволита усмивка.

Поклатих глава.

— Забавно.

— Точно това обичам най-много. Забавленията.

— Как се казва? — попитах аз. — Вуйчо ти.

— Чарлс Балфур.

— Наистина ли? Чувал съм го.

— Че кой не го е чувал? Той е брат на майка ми. Родителите ми също работят в киноиндустрията. Мама е художник на костюми, а татко е монтажист. И двамата са печелили награди.

— А ти си сценаристка. Много талантливо семейство.

Тя наклони чашата си към мен и сви рамене.

— Трябвало е да станеш актриса — отбелязах аз. — Имаш всички данни.

— Например? Празноглава съм и вземам наркотици?

— Мислех си за определения като красива и фотогенична.

— Аз пък си мислех, че имам прекалено големи очи.

Вгледах се в тези сини очи.

— Не са големи. По-скоро дълбоки.

Тя отвърна на погледа ми, после протегна ръка и я постави върху моята.

— Това беше много мило. — Стисна леко дланта ми и добави: — Всъщност бях актриса. Снимах се в два филма. Дребни роли. Момичето по бикини. Или с изрязани джинси. Радост за очите. И все на заден план.

— Обзалагам се, че всички са гледали само теб.

— Сваляш ли ме? — попита тя.

— Не, просто изразявам мнение.

— Жалко. Не бих имала нищо против някой да се опита да ме сваля.

— Не мога да си представя, че минава и един ден от живота ти, без някой мъж да се опита да флиртува с теб.

— Много мило — усмихна се Никол. — За съжаление, изглежда, че привличам само неудачници.

— Нима това не се отнася за всички ни?

Тя взе бутилката текила и отново напълни чашите ни. Бутилката вече бе преполовена. Имах чувството, че главата ми започва да се замайва. Трябваше да вечерям нещо по-солидно от вафла с шоколад.

— Защо реши да станеш сценаристка вместо актриса? — попитах аз.

— Бил ли си някога на снимачната площадка?

— Не. Давал съм интервюта по телевизията.

— Няма нищо общо. Снимането на филм е много досадна работа. Скучна и еднообразна. Около теб е пълно с хора, които през по-голямата част от времето не правят абсолютно нищо.

— На колко години си?

Никол се намръщи.

— Не са ли те учили, че не бива да питаш една дама за възрастта й? — После се засмя и в сините й очи засияха искрици. — Шегувам се. На двадесет и седем. Защо?

— Изглеждаш по-млада, но се държиш като по-възрастна.

— Предполагам, че това е нещо като комплимент.

— Така е.

— А ти?

— Тридесет и две.

— Защо се разведохте?

— Както вече споменах, тя е луда.

— Лудостта може да има и положителни страни.

— Съгласен съм, че невинаги е лошо да си малко луд — кимнах аз. — Стига да не преминава в клинично състояние.

— И?

— Какво и?

Никол отново отметна косата си назад.

— Обзалагам, че това не е всичко.

Свих рамене.

— Не бях особено дискретен.

— Изчукал си някоя блондинка по бикини? — повдигна вежди тя. — Или няколко?

Отново свих рамене. Не исках да навлизам в тази тема.

— Признаваш, че си бил лошо момче? — попита Никол.

— Звучиш като нея.

Иззвъня телефон.

— Трябва да вдигна — каза Никол. — Шон сигурно се чуди къде съм.

Тя се изправи и отиде до бара, където бе оставила дамската си чанта. Извади мобилния си телефон и го поднесе към ухото си.

Чух само половината от разговора, която звучеше така:

— Съжалявам, заспах… Не съм чула телефона. Бях го оставила в другата стая… Не, прекалено късно е. Утре?… Ще ти звънна.

Тя затвори и се усмихна.

— Извинявай.

— Надявам се, че не е ядосан.

— Ще го преживее — каза Никол и се върна на канапето. — Или пък не.

През следващия час дъждът така и не отслабна, макар светкавиците да не изглеждаха толкова ярки, а гръмотевиците да не отекваха толкова близо. Изпихме бутилката текила и продължихме да си разказваме истории.

Никол бе родена в Бевърли Хилс. Аз пък съм местно момче, което — като се изключат годините, когато играх при професионалистите — бе прекарало целия си живот край залива. Тя бе завършила литература в Калифорнийския университет в Ел Ей и бе защитила магистратура по киноизкуство в Южнокалифорнийския университет. Аз изкарах две години в Университета на Южна Алабама с бейзболна стипендия, поиграх в професионалната лига, върнах се в университета и взех диплома по бизнес администрация. Тя се движила сред холивудския елит, но така и не могла да направи големия пробив, затова се преместила в Ориндж Каунти, където се надявала да избяга от лудницата, в която се е превърнал Ел Ей. Аз пък си купих бар на плажа и от време на време работех за баща ми. Като снощи.

Не след дълго Никол остави празната си чаша на масичката за кафе и се излегна на канапето, като положи глава в скута ми.

— Приятно ми е да си бъбря с теб, Джейк Лонгли — заяви тя.

— И на мен с теб.

Никол се намести по-удобно. А аз опрях глава на възглавницата и вперих поглед в тавана, покрит с релефни медни плочки. Тя взе ръката ми, вплете пръсти в моите и не след дълго дишането й стана плитко и равномерно. Клепачите ми натежаха. Това е последното, което си спомням.