Д. П. Лайл
Зад борда (37)

37

Тами Хортън бе приключила с разходката си по плажа и едночасовата си тренировка по пилатес и стоеше в кухнята, ядеше ябълка и наблюдаваше Уолтър през големите френски прозорци. Той се бе излегнал на верандата с гръб към нея.

Предишната вечер бяха обсъдили надълго и нашироко Барбара, брака им, бъдещето и всичко останало. Получи се хубав разговор. Подейства им… как беше думата — пречистващо. В крайна сметка Тами заяви, че обича Уолтър, че му прощава и че проявява разбиране. Дори бе доволна, че е била Барбара, а не някоя млада фльорца. Все пак Барбара бе елегантна и изискана, освен това бе добър човек и самата Тами я харесваше.

Тази сутрин обаче Тами усети как гневът отново се надига в гърдите й. Бе спала на пресекулки и бе сънувала как Уолтър и Барбара се въргалят на спалнята, а това бе наляло масло в поугасналия огън на гнева й. Първата й мисъл, докато още лежеше в леглото, а Уолтър похъркваше тихо до нея, бе да ревизира снощното си решение. Да каже онова, което бе премълчала по време на разговора им. Думи, изпълнени с омраза, които щяха да нанесат непоправима вреда. Думи, които не можеше да вземе назад. Нима не заслужаваше подобно отмъщение?

Вместо да направи това, Тами реши, че най-доброто лекарство са физическите упражнения. Затова се измъкна от леглото, като внимаваше да не събуди Уолтър.

Започна разходката си ядосана, не, бясна на Уолтър. Продължи да търси най-обидни думи. Но когато преполови обичайния си трикилометров маршрут до плажа и обратно, гневът й започна да стихва, а след като направи и упражненията, ядът й спадна до съвсем поносимо ниво.

Тами хвърли остатъците от ябълката в мелачката за отпадъци и излезе на верандата. Уолтър очевидно не усети присъствието й, защото продължи да се излежава кротко, зареял поглед някъде над плажа. Стори й се странно той да си стои у дома, да лежи на шезлонга и да не прави нищо. Уолтър никога не бе имал свободно време. Непрекъснато трябваше да е в движение или да прави нещо. Където и да се намираше — у дома или в офиса — не се разделяше с куфарчето си и все четеше, пишеше, правеше онова, което адвокатите правят.

Точно в този момент обаче той изглеждаше съкрушен. Сякаш нямаше сили да се захване с каквото и да било. Или желание?

Да не би да изпитваше угризения, свързани със смъртта на Барбара? Или вина, че бе изневерил на своята съпруга? Или му тежеше бремето на подозрението? Но полицията като че ли не го смяташе за основен заподозрян. Нали вчера бе идвал Морган и го бе заявил в прав текст. Вярно, Уолтър не бе напълно оневинен, но уликите предполагаха, че извършителят е друг.

Единственото притеснително във визитата на Морган бяха въпросите, свързани с Раул Гомес. Дали Уолтър го е чувал или виждал напоследък? Разбира се, че Уолтър не би направил подобно нещо. Не и след като Раул го бе заплашил, защото не бе отървал брат му от затвора. Тогава бяха преживели няколко доста напрегнати месеца. Никак не е приятно да знаеш, че братът на хладнокръвен убиец ти има зъб. Тами спеше лошо, събуждаше се нощем, отиваше ту до един, ту до друг прозорец, отместваше предпазливо завесите, като внимаваше да не я забележи някой отвън, и оглеждаше улицата, плажа и всяко място, на което би могъл да се скрие Раул. Разбира се, не го видя нито веднъж. В крайна сметка Раул нито се свърза с тях, нито пък предприе каквото и да било, затова страхът им отшумя и животът им се върна постепенно в обичайното русло.

— Добре ли си? — попита Тами.

Уолтър не помръдна, но каза:

— Да, добре съм.

— Днес няма ли да ходиш в кантората?

— Отмених всички срещи. Не съм в настроение да изслушвам чужди проблеми.

Тя отиде до него и постави ръка на рамото му.

— Снощи бях напълно искрена. Прощавам ти всичко.

— Не съм сигурен, че аз мога да си простя — отвърна Уолтър. — Допуснах толкова много грешки.

Тами стисна леко рамото му.

— Не споря, но най-важното е, че всичко е вече в миналото.

— Дали? Нямам това чувство.

— Трябва ти време — каза Тами и отново стисна рамото му. — Искам да кажа, че… още съм ядосана… на теб, на Барбара, дори на мен самата, но то ще отмине с времето.

Уолтър вдигна поглед.

— На теб самата? Защо, по дяволите? Не си направила нищо!

— Явно е трябвало да направя нещо. Защо иначе ще потърсиш друга жена?

Уолтър се пресегна и постави ръка върху нейната.

— Не беше така… не е така. Знаеш, че те обичам. И ще ти се реванширам.

Никой не каза нищо в продължение на минута.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита Тами.

— Не сега.

— Кажи ми, когато огладнееш — каза Тами и издърпа ръката си. — Ще взема душ.

Така и не стигна до банята. Тъкмо прекосяваше фоайето и отиваше към витата стълба, която водеше към втория етаж, когато видя черен новинарски микробус на Канал 16, паркиран от другата страна на улицата. Страничната врата бе отворена и там стоеше операторът, който човъркаше нещо по оборудването си. Отпред в кабината седеше млада репортерка, която проверяваше грима си в огледалото. Тами не успя да се сети за името й, но я бе гледала много пъти по телевизията.

Нима възнамеряваха да ги снимат отдалече? Точно пред дома им? Как ли пък не!

Тами изфуча навън и се отправи енергично към тях. Операторът вдигна поглед, а репортерката излезе от кабината.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита Тами.

— Вие ли сте госпожа Хортън? — отвърна момичето.

— Да. А вие нарушавате личното ми пространство.

— Аз съм Шарън Морисън. Репортер от Канал шестнадесет — представи се журналистката и протегна ръка.

Тами не й обърна внимание.

— Пет пари не давам коя сте. Изчезвайте от тук!

Едва сега забеляза, че операторът намества камерата на рамото си и насочва обектива към нея. Едната й ръка машинално се вдигна към косата. Трябваше първо да вземе душ. И да си сложи някакъв грим. Не можеше да допусне да се появи по телевизията в този вид.

Шарън продължи:

— Госпожо Хортън, искам само да дам възможност на господин Хортън да изложи своята версия за случилото се.

— Неговата версия за случилото се е, че не е направил нищо нередно. И няма нищо общо със смъртта на Барбара Плъмър.

— Същото каза и Боб Морган, когато го интервюирах вчера — отвърна Шарън. — Но нима господин Хортън и госпожа Плъмър не са били любовници?

— Не. От години сме приятели със семейство Плъмър. Нищо повече.

Операторът бе уловил Тами в обектива, а Шарън бе протегнала микрофона си към нея.

— Моите източници твърдят съвсем друго — възрази репортерката.

— Вашите източници грешат. — Тами погледна първо нея, после оператора. — Предлагам да напуснете незабавно или ще повикам полиция. Това е частна собственост.

Тами не изчака отговор, завъртя се на пети и се отправи към дома си.

— Но, госпожо Хортън — извика след нея Шарън, — няколко отговора от господин Хортън биха ни помогнали да изясним ситуацията.

Тами вдигна ръка, показа среден пръст над рамото си и затръшна вратата. И се запита дали тази сцена ще се появи в новините в шест часа.

 

 

Мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах екрана. Беше Тами. Да вдигна или да не вдигна? Всяко нейно обаждане ме изправяше пред тази дилема. Вдигнех ли, очакваше ме тирада за нещо съвсем тривиално, дори глупаво. Не вдигнех ли, очакваше ме поредица от нови позвънявания, които нямаше да спрат, докато не се обадя и не изслушам въпросната тирада. Затова вдигнах.

— Джейк, ела тук!

— И защо да го правя?

— Отпред има новинарски микробус. Онова момиче от новините и оператор.

— Оправи си грима, преди да излезеш.

Двамата с Никол седяхме в „Капитан Роки“. Тя се усмихна. Как успяваше да познае така безпогрешно, че разговарям с Тами? Дали не бе заради скърцането на зъбите ми?

— По дяволите, Джейк, ела ти и ги разкарай! — Тами започваше да вдига децибелите.

— Мисля, че ще се справиш по-добре от мен.

— Опитах се, но те искат да говорят с Уолтър.

— Не им пречи тогава. Уолтър може да се справи и сам — въздъхнах аз. — Освен това в момента съм зает.

— Какво правиш?

— Имам си работа.

В крайна сметка нали бях в „Капитан Роки“. А аз съм собственик на това заведение. В интерес на истината, не бях дошъл по работа. А за да обядваме с Никол. Не виждах смисъл обаче да й го казвам.

— Но…

— Без но. Или Уолтър ще излезе и ще говори с тях, или — както ти казах миналия път — ще затвориш вратата и няма да влизаш в никакви разговори. — Тами не отговори веднага, затова побързах да се възползвам от възможността. — Ще се чуем по-късно… не се съмнявам.

И затворих.