Д. П. Лайл
Зад борда (41)

41

Леле! Изумителен тоалет. Опипах брадичката си, за да избърша потеклите лиги, и останах изумен, когато открих, че е суха.

— Харесва ли ти?

Никол направи пирует. Слънчевата светлина, която се процеждаше през прозорците в дневната, озаряваше русата й коса и извивките на тялото й. Беше обула черни бикини. Микро версия. По тях нямаше достатъчно плат и за носна кърпичка. Оставяха много малко на въображението. Едва скриваха най-хубавите й части. Е, с изключение на лицето. И на очите. Те също бяха много хубави.

— Не мога да си поема дъх — казах аз.

— Радвам се. Това е ефектът, който целя.

— Не съм сигурен, че можеш да излезеш така на обществено място.

— Затова ще облека и това.

Имаше предвид тънка вълнена жилетка, в която имаше повече въздух, отколкото плат. И не скриваше нищо.

— Малко по-добре — отвърнах аз.

— Не ти ли харесва?

— Не съм казал подобно нещо.

Никол се засмя.

— Обзалагам се, че на онези от яхтата също ще им хареса.

— Трябва да са слепи, за да не им хареса.

Тя ме целуна по бузата.

— Много мило. — После разроши косата ми. — Да тръгваме.

И тъй като Никол шофираше, изминахме седемдесетте километра до Пенсакола за по-малко от час въпреки натовареното движение. Пристигнахме малко след дванадесет.

Главният кей се разклоняваше на четири по-малки, разположени под прав ъгъл спрямо него. На всеки от по-малките кейове бяха хвърлили котва по няколко рибарски корабчета, а големият продължаваше навътре и завиваше под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Яхтата на Борков бе привързана с дебели въжета именно към края на кея. В сравнение с нея всички останали яхти и корабчета изглеждаха толкова миниатюрни. Дори самото яхтено пристанище изглеждаше миниатюрно.

Никол паркира и двамата излязохме от колата. Тръгнахме по главния кей, застлан с неравни, напукани от времето дъски, напоени със соления мирис на Мексиканския залив.

— Еха — възкликна Никол, — прилича на круизен кораб.

— С тази разлика, че предлага повече лукс.

— Търсим „Морски заслон“ — казах аз.

— Имаш предвид онова? — Тя посочи едно корабче на няколко метра от нас. — С големите сини букви, които гласят „Морски заслон“?

Никол може да бъде доста жлъчна, когато поиска.

— Да, това трябва да е.

От трюма се появи Пенкейк и стъпи на задната палуба.

— Време беше да се появите. — Видя Никол и възкликна: — Еха! Ела тук, скъпа.

Никол се качи на борда. Пенкейк я удостои с мечешката си прегръдка.

— Мога да правя това цял ден — каза той.

— Стига си се разсейвал — скастри го Никол и го побутна назад. — Хващай се за работа.

— Жестока мацка е тя, Джейк.

— Представа си нямаш — отвърнах аз.

— Да вървим — подкани ни Пенкейк и се спусна в трюма.

Ние го последвахме. Заварихме Рей, седнал до масата в камбуза с лаптоп пред себе си. На екрана се виждаше съвсем ясно изображение на „Морска вещица“. На кухненския плот имаше два автомата „Мак-10“ и няколко пистолета. Рей бе дошъл подготвен. Не очаквах друго, разбира се.

— Дайте ми телефоните си — нареди Пенкейк.

— Защо? — попитах аз.

— Ще ги настроя да работят като микрофони. Така ще можем да ви чуваме и няма да се налага да ви слагаме предаватели. — Той погледна Никол и добави: — И бездруго не виждам къде мога да скрия предавател по тялото й.

— Седнете — подкани ни Рей.

Настанихме се срещу него. Баща ми завъртя лаптопа, за да виждаме екрана по-добре. После завъртя и изображението, насочи обектива към задната палуба и увеличи кадъра. Видяхме главите и раменете на двама души, седнали под сянката на чадър. Млада жена с големи кръгли слънчеви очила и мъж, стиснал пура между зъбите.

— Това са Борков и неизвестна млада дама.

Ъгълът ми се стори невъзможен, поне от мястото, на което седяхме.

— Къде е камерата? — попитах Рей.

— Пенкейк я монтира на върха на антената на радара — обясни ми той. — Това ни се стори най-подходящият вариант. Надявам се този ъгъл да ни свърши работа.

— Заповядайте. — Пенкейк ни върна мобилните телефони. — Прехвърлих ви едно приложение. Сега мога да се свържа чрез компютъра и да чуя всяка ваша дума.

— Страхотно — възкликна Никол. — Като истинска шпионка. — Тя пъхна телефона в джоба на жилетката си.

— Това си ти — потвърди Пенкейк, — същинска Мата Хари.

— Сега остава само да се качите на яхтата — каза Рей и ме погледна. — Двамата с Пенкейк няма да се показваме. Вие излезте на палубата и се дръжте, все едно всичко това е ваше.

— И как да го направя?

— Измий палубата. Или седни на кърмата с бира в ръка. И двете ще свършат работа.

— Предпочитам бирата.

Носех сандали, торбести бански и тениска с логото на „Джак Даниълс“, която ми бе поне няколко номера по-голяма. Взех бира и списание „Спортс Илюстрейтид“ отпреди два месеца, излегнах се на кърмата и се престорих, че чета, но всъщност държах под око Никол, която се канеше да изиграе ролята си.

— Готова ли си? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна тя и слезе на кея.

— Умната!

— Както винаги.

Тя разкопча жилетката, разкри… ами… всичко и тръгна по кея към яхтата на Борков.

Когато приближи, един мъж се облегна на фалшборда и впери поглед в нея. Латиноамериканец, с тъмна коса и мускули, много мускули.

Време бе шоуто да започне.

— Това е Джо Зума — прозвуча гласът на Рей откъм трюма. — Един от главорезите на Борков.

Никол се бе отдалечила на петнадесетина метра, но чух, като извика на Зума:

— Това вашата яхта ли е?

— Не, на шефа е.

Никол се засмя с онзи неин очарователен смях.

— Искам вашата работа.

Сега беше ред на Зума да се засмее.

— Определено си има предимства.

— Ето го и Борков — заяви Рей.

Борков се появи до фалшборда. Стори ми се, че го чувам как поема рязко дъх, когато видя Никол.

— Значи харесвате „Морска вещица“? — попита той.

— Харесвам е меко казано. Невероятна яхта.

— Приятна е.

— Подозирам, че е много повече от приятна.

— Заповядайте на борда. Разгледайте я.

Оказа се много лесно. За Никол поне. Сексът определено продава.

— Тук съм с приятеля ми — обясни тя.

— Вземете и него — предложи Борков. — Ако желае.

— Много мило, но не искаме да ви притесняваме.

— Няма проблем. Тъкмо се каним да обядваме;. Ще се радваме, ако се присъедините към нас.

— Ще питам Джейк.

Борков кимна.

— Добре, а ние през това време ще сложим масата и ще предвидим места и за вас.

Пет минути по-късно се срещнахме с Борков, Джо Зума и Франк Бойд, горилите на украинеца, и Грейс, явно негова любовница. Красива млада жена. Борков определено имаше добър вкус.

Следващите тридесет минути прекарахме в обиколка на яхтата. Не приличаше на нито една друга, която бях виждал, а повярвайте ми, виждал съм много прекрасни яхти. Нито една от тях обаче не бе толкова голяма или толкова скъпа.

Върнахме се на задната палуба и се разположихме край масата в компанията на Борков и Грейс, а Зума и Бойд изчезнаха в трюма. Спомних си думите на Хенри за онези две горили, които подплашили инвеститорите му. Единият бил висок, с рошава руса коса, а другият — мускулест латиноамериканец. Бойд и Зума определено отговаряха на това описание.

— Яхтата ви е удивителна! — възкликна Никол. — Бих могла да живея тук.

— Точно това правим — отвърна Грейс и погледна Борков. — С Виктор прекарваме тук толкова време, колкото и у дома, в Нейпълс.

— Нейпълс също е приятно място — отбелязах аз.

Грейс кимна.

— Виктор има къща там. На самия бряг.

Появиха се двама млади сервитьори, които донесоха купа със салата, друга с пресни плодове, плато с рибни такоси и кана студена маргарита.

— Надявам се да ви хареса — каза Борков.

— Със сигурност — отвърна Никол. — Умирам от глад.

Борков се засмя. Съвсем искрено и сърдечно. Определено имаше чар.

— Хапвайте тогава.

Докато се хранехме, разговорът се въртеше предимно около яхтата и корабчето, което ползвахме. Обясних, че то принадлежи на приятел и ние просто сме го заели за няколко дни. Борков като че ли прие обяснението ни.

— Откъде взе обувките? — обърна се Никол към Грейс и посочи дизайнерските й сандали.

— Не си спомням. — Тя погледна Виктор. — От Насау ли ги купихме?

— Ние? — попита той с усмивка. — Стане ли въпрос за покупки, Грейс говори за себе си като за кралска особа. — Той изпи маргаритата си до дъно и добави: — Което, предполагам, е вярно. Тя пазарува, аз плащам.

Пресегна се и стисна нежно ръката й.

— Чудя се дали бих могла да намеря нещо подобно тук? — каза Никол.

— Възможно е. — Грейс погледна първо Виктор, после Никол. — Трябва да отида до Кордова Мол по някое време. Защо не дойдеш с мен? Обзалагам се, че ще намерим, ако не същите, то подобни обувки. Освен това Виктор мрази да пазарува, аз пък мразя да обикалям магазините сама.

— Не познавам мъж, който да обича да пазарува — каза Никол и когато улови погледа на Борков, се усмихна. — Предполагам, че днес ще ти отпусне свободен ден.

— Е, няма да е съвсем свободен, но щом няма да ходя на пазар, действай.

— Чудесно! — възкликна Грейс. — Значи се разбрахме. Кога искаш да тръгнем?

— Когато кажеш.

Грейс погледна Борков, сякаш очакваше неговото разрешение или благословия.

— Джо и Франк имат работа на брега — каза той. — Ще тръгнат към три. Ще ги помоля да ви оставят в мола и да ви вземат, когато приключат. Ще се върнете навреме за следобедните коктейли.

— Идеално — отвърна Никол.

Исках да възразя, да предложа аз да ги закарам или да кажа, че колата на Никол е на пристанището. Защо да притесняваме Зума и Бойд? Истината е, че не исках тя да се качва в една кола с тези двамата. Никол обаче вече бе дала своето съгласие и моите възражения можеха да направят Борков подозрителен. Беше по-добре да си замълча. Засега.

Един от младежите, които ни поднесоха обяда, отсервира чиниите и напълни чашите ни с маргарита, а другият се появи с голяма кутия с пури, която отвори пред Борков. Той си избра една и я вдигна.

— Имаш ли нещо против? — обърна се той към Никол.

Истински джентълмен.

— Няма проблем — отвърна тя. — Забавлявайте се.

— Джейк? — Борков кимна към кутията.

— С удоволствие. Предполагам, че не обичаш да пушиш сам.

След като запалихме пурите, Борков се облегна на стола си и се отпусна. Държеше се като кралска особа в двореца си. Или най-малкото като церемониалмайстор.

— Джейк Лонгли? — попита Борков. — Бейзболистът?

Свих рамене.

— Бях. Но преди години.

— Беше доста добър.

— Имах своите добри моменти. Явно гледаш бейзбол.

— Голям фен е — отвърна Грейс. — Аз го намирам за скучен, но Виктор го обожава.

— Бейзболът е спорт в най-чист вид — отбеляза Борков, обърна се към помощната масичка зад себе си, взе телефона и натисна едно копче. После каза: — Донесете ми две от моите бейзболни топки и бухалка. — Затвори и се обърна към мен. — Ще ти хареса.

Един от младежите се появи с две топки в едната ръка и бухалка в другата. Подаде ги на Борков.

Той ми подхвърли едната топка.

— Това са топки, с които е отбелязван хоумрън. С тази — от Хенри Арън, а с тази — от Уили Мейс. — Подаде ми бухалката и каза: — Тази бата е на Мик. С нея запрати една топка в най-горната трибуна на Янки Стейдиъм.

Бухалката не само носеше подписа на Мики Мантъл, но имаше и посвещение.

На Виктор Борков.

Изправих се, хванах я и се отдалечих от масата. Замахнах няколко пъти.

— Не мога да повярвам, че държа в ръцете си една от батите на Мик.

— Усещането е приятно, нали? — попита Борков.

— Определено.

— Но ти, разбира се, беше питчър. А не батър.

Седнах отново и върнах батата на Борков. Той я подпря на масата вляво от себе си.

— Като млад бях добър и с батата — отвърнах аз. — А когато не хвърлях топката, играех между втора и трета база.

Борков се усмихна.

— И аз играех на същата позиция. — Той въздъхна и уточни: — Преди много време.

— Впечатляващи сувенири — кимнах аз към бейзболните топки на масата.

— Имам поне двеста топки, а батите дори не съм ги броил. — Борков вдигна топката на Мей. — Покажи ми как хвърляше онези бързи топки.

Хванах тази на Арън.

— Използвах захват, който се нарича „кръстат бод“. Изглежда ей така.

Вдигнах ръка, за да може да види. Той повтори захвата ми.

— Това ли е всичко?

Усмихнах се.

— Това и умението да хвърлиш топката със сто и петдесет километра в час.

— Да, така е — засмя се Борков.

Той остави топката на масата и се облегна отново. Впери в мен пронизващите си сини очи и попита:

— Ти си момчето на Рей Лонгли, нали?

— Точно така.

Усетих по тила ми да избиват капчици пот. Разговорът приемаше неочаквана посока.

— Той държи фирма за детективски услуги, доколкото знам.

— И това е така.

— За него ли работиш?

— Никакъв шанс.

Борков вдигна вежди.

— Двамата с Рей не се разбираме добре — обясних аз.

— Война между баща и син?

— Може да не е точно война, но той си гледа своята работа, аз си гледам моята.

— Която е?

Борков приличаше на добър адвокат. Не задаваше въпроси, чийто отговор не знаеше предварително. А това означаваше, че не мога да го заблудя толкова лесно.

— Държа един бар в Гълф Шорс. „Капитан Роки“. Чувал ли си го?

— Не, не съм.

— Малък е. И клиентите са предимно местни. Но върви добре. Отбий се някой път и ще ти върна гостоприемството.

— Може и да се възползвам. — Борков изтръска пурата си в пепелника на масата. — Преди време и аз имах ресторант. Но изискваше прекалено много работа, затова го продадох.

— Така си е, работата е много. Времето никога не стига.

Борков кимна.

— Значи не работиш за баща си?

— Не. Не че не се е опитвал да ме подмами в своя свят.

Борков дръпна два пъти от пурата, изпусна дима нагоре и го разсея с ръка.

— Чух, че разследва убийството в „Пойнт“. На онази жена… Плъмър.

— Нямам представа. Както казах, двамата с Рей не се движим в едни и същи среди.

— А онази нощ? На Пепърмил Роуд? Твоята кола ли остана без два прозореца? Точно пред къщата на Плъмър.

Определено не го очаквах. Какво всъщност знаеше Борков? Че го следим? Или че двамата с Никол не сме обикновени туристи? Откъде, по дяволите, бе научил за скандала с Тами? И защо се бе интересувал? Очевидно имаше свои хора в полицията на Гълф Шорс, но беше ли наясно, че работим в тандем с Морган? Това би променило всичко.

Дали лицето ми бе така зачервено и потно, както го чувствах?

Погледнах към кея. Очаквах да видя всеки момент как Рей и Пенкейк щурмуват Бастилията.

— Беше бившата ми жена — обясних аз. — Бях паркирал пред дома й и тя го прие като обида.

— Мръсник! — възкликна Никол и ме удари по рамото. — Какво си правил в дома на онази откачалка?

— Не бях вътре! Бях отвън!

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Обеща ми да не се срещаш повече с нея! — Тя погледна Виктор и се оплака: — Изглежда, е пристрастен към нея. Не може да се откачи от кукичката. Всеки път, когато реша, че имаме бъдеще заедно, той прави подобна глупост.

Тя се изправи и захвърли салфетката си на масата. Страхотна актриса! Изпълнението й май щеше да ни измъкне живи от кашата, в която бяхме попаднали.

— Не беше така — заоправдавах се аз и тръгнах след нея.

— Наистина ли? А как беше? — погледна ме гневно Никол. — Понякога ми идва да те удуша — добави тя и се насочи към носа на яхтата.

Грейс се изправи.

— Ще се погрижа за нея.

Борков се приведе напред, наведе глава и заговори тихо:

— Съжалявам. Ако знаех, изобщо нямаше да повдигам темата.

— Вината не е твоя, а само моя — въздъхнах тежко аз и се постарах да звуча искрено. — Не ми е лесно да забравя Тами… бившата.

Борков се усмихна.

— Предполагам, че много я бива в леглото.

Кимнах и погледна към Никол, сякаш се опасявах, че може да ме чуе.

— Най-добрата.

— Гледай Никол да не чуе това.

— Чуе ли, ще ме убие. Гаранция!

Борков кимна.

— Значи не знаеш нищо за бизнеса на баща ти, така ли?

— Абсолютно. И не искам да знам.

Надявах се да ми е повярвал.