Д. П. Лайл
Зад борда (19)

19

Трудно можеше да се намерят двама души, които да са толкова различни, колкото братята Уилбанкс. Разликите обаче не се отнасяха до външния им вид. И двамата бяха високи около метър и осемдесет и пет, слаби като вейки, с кестеняви, вързани на опашка коси, които определено имаха нужда от шампоан. Мнозина подозираха, че са близнаци, но всъщност Даръл бе с две години по-голям от Дарнел, който пък имаше предимство по отношение на коефициента на интелигентност.

Най-големите различия се криеха в характерите им. Двадесет и четири годишният Даръл се държеше като четиринадесетгодишен. Умът и тялото му винаги бяха в режим на превъзбуда. Нервен. Избухлив. Животът му се състоеше от купони, които преливаха един в друг, а алкохолните му запои започваха обикновено в десет сутринта. Да не забравяме и слабостта му към метамфетамините. Вероятно те бяха основната причина да не го свърта на едно място и да не е в състояние да води нормален разговор, тъй като мислите му все се щураха насам-натам, а думите му така и не намираха пътя към езика му. Даръл не успя да завърши гимназия и не бе в състояние да се задържи на работа повече от няколко седмици, преди да напусне заради обида или спречкване, реални или въображаеми.

По същия начин се държеше и с жените, зарязваше ги с притеснително постоянство, сякаш се страхуваше, че ако се задържат край него, ще пуснат корени. Даръл рядко изпитваше страх от нещо най-вече защото рядко бе в състояние да осмисли ситуацията. Все се хвалеше, че никога не е бягал от конфликт, от улично сбиване. Нерядко го предпочиташе пред диалога. Никога не се съмняваше, че всичко ще се нареди. Най-вече за него. В интерес на истината, нещата обикновено се нареждаха. Даръл бе от хората, които се раждаха с ангел хранител да ги пази от хаоса, който сами създаваха.

Дарнел бе съвсем друг човек. Беше на двадесет и две, но изглеждаше с десет години по-възрастен. И не бе така безразсъден като брат си. Бе спокоен и мълчалив, говореше тихо и полагаше неимоверни усилия да озаптява брат си, невъзможна задача, която вършеше хладнокръвно и старателно.

Веднага щом получи дипломата си за завършено средно образование, Дарнел постъпи в кварталния магазин на AT&T и продължаваше да работи там и днес. В интерес на истината, там му харесваше. Излизаше с момичета, но нямаше постоянна приятелка и пиеше само след залез или през уикенда. Метамфетамините, които ползваше, бяха неизмеримо по-малко от тези на брат му. Дори Дарнел трябваше да признае, че ангел хранителят на брат му бе спасявал и него, при това неведнъж. В момента изпитваше лошо предчувствие, което се надяваше да не се сбъдне. Даръл бе стигнал по-далече от когато и да било, Дарнел се опасяваше, че са достигнали критичен етап от своя живот.

— Колко е часът? — попита Даръл.

— Четири и пет — отвърна Дарнел.

Автомобилът на Дарнел, шестгодишна сива хонда с китосан преден ляв калник, бе паркиран край магистрала 1–180, на стотина метра от мястото, където започваше отбивката към Форт Морган. Самият форт, построен веднага след приключването на войната от 1812 г., бе разположен на края на песъчлив нос. От другата страна на залива се намираше остров Дофин, който охраняваше подхода към залива на Мобайл откъм срещуположния бряг. Той обаче не се виждаше толкова рано сутринта. Зад хондата на Дарнел бе спрял жълт фолксваген „костенурка“, който принадлежеше на най-новото завоевание на Даръл, Хедър Маком, седемнадесетгодишна гимназистка, която се бе измъкнала тайно от дома си, за да „изпрати“ Даръл. Тримата се бяха покачили върху една от множеството ниски пясъчни дюни, които обграждаха пътя, и гледаха към брега, в който се разбиваха тъмните води на Мексиканския залив.

— Скоро трябва да дойдат — каза Даръл.

— Нищо не разбирам — заяви Хедър.

— Не се налага — погледна я Даръл.

— Стига глупости! С какви хора си уреждате среща тук? По това време?

— Големият бос избягва да привлича внимание. Щом казва да се срещнем тук, значи трябва да се срещнем тук.

Хедър поклати глава и дългата й черна коса, вързана на опашка, се залюля.

— И кой е той?

— Вече ти казах. Големият бос. Той няма име.

Хедър изрита пясъка.

— Това е глупаво. Всеки има име.

— Това е име, което не искаш да знаеш.

— А вие откъде знаете? — отвърна предизвикателно тя. — Никога не сте го виждали.

Даръл взе едно камъче и го запрати към брега. То падна съвсем близо до водата.

— Не е необходимо. Раул го познава. Раул ни уреди тази работа. Това е достатъчно.

— Добре де, как се казва?

Даръл я погледна.

— По-добре да не знаеш.

— Обзалагам се, че и вие не знаете — вирна брадичка момичето.

— О, знаем. Нали, братле? — Дарнел не отговори, затова Даръл продължи: — Но ти нямаш причина да го знаеш. А и той предпочита да стои в сянка.

Хедър очевидно не бе приключила да го предизвиква.

— Защо тогава този загадъчен бос ще се среща с вас тук посред нощ?

Даръл изтръска пясъка от ръцете си.

— Защото е предпазлив. Затова е шеф.

— Това не ми харесва — каза Хедър и го хвана за ръката. — Отивате на някаква яхта, уж на делова среща. Кой организира делови срещи на борда на яхта? Защо сте толкова потайни?

— Защото така ще станем богати — отвърна Даръл, притегли я към себе си и я прегърна. — Не се тревожи. Ще се върнем утре сутринта и ще носим достатъчно пари за онова пътуване до „Дисни“, за което говорихме.

Тя отстъпи крачка назад.

— Въпреки това не ми харесва — нацупи се Хедър.

— Вече ти липсвам, така ли? — засмя се Даръл.

— Родителите ми ще отсъстват два дни и исках да ги прекарам с теб.

— Така и ще направим. Но утре.

— Значи остава само една вечер. С този полицейски час, който са ми наложили, никога не сме прекарвали цяла вечер заедно.

— Знам. Но двамата с брат ми трябва да се погрижим първо за работата. Нали така?

Дарнел сви рамене.

Тримата се обърнаха към водата, привлечени от шума на моторна лодка. Беше далече, от другата страна на носа, но в плътния крайбрежен въздух шумът на двигателя й се чуваше съвсем ясно.

— Това са те — каза Даръл.

— Звучи като рибарско корабче — отбеляза Хедър. — Кой организира делови срещи на рибарско корабче?

Даръл се засмя.

— Приеми го като такси. Шефът има голяма яхта. Сигурно е от другата страна на носа, някъде навътре в залива.

— О!

— Предполагам, че е истински плаващ дворец.

— Наистина ли? — попита Хедър с грейнал поглед. — Много бих искала да го видя.

— Не може. В интерес на истината, не би трябвало да си тук. Никой не бива да знае къде сме.

Шумът от моторницата се усилваше с всяка секунда. Явно наближаваше носа. Скоро щяха да я видят.

— По-добре тръгвай — каза Даръл.

— Нещо не е наред — отвърна Хедър.

— Ще видиш. Няма да усетиш кога ще се озовем в „Дисни“. А сега тръгвай.

— Ами колата на Дарнел? — Хедър кимна към хондата. — Така ли ще я оставите?

— Някой от хората на боса ще я вземе. Трябва му за някаква работа.

— Каква работа?

— Нямам идея. И не ми пука. — Даръл се протегна и прозя. — Правим каквото ни кажат.

— Не ми звучи логично.

— И не би трябвало. А сега изчезвай! — потупа я той по задника.

— Как ще се приберете у дома? Когато се върнете от яхтата.

— Ти ще ни чакаш на пристанището — усмихна се Даръл.

— Ами ако съм заета?

Даръл присви очи.

— Да бе, да!

Хедър стисна зъби.

— Имам си работа. Важна работа. Също като теб.

— Като например да ни чакаш утре сутринта?

Тя въздъхна и раменете й увиснаха в знак на примирение.

— Добре. В колко часа?

— Рано, предполагам. Седем или осем.

— Ще бъда там.

Даръл я прегърна и целуна по челото.

— Ти си страхотна!

— Но си ми длъжник — нацупи се престорено тя.

— „Дисни“ ни очаква.

Той я изпрати до колата.

— И не казвай на никого.

— Знам, знам. Ще мълча. — Тя се намести зад волана и свали прозореца. — Внимавайте!

— Няма какво да внимаваме — отвърна Даръл и почука по покрива на колата й. — До утре!

Хедър включи на задна, направи обратен завой и потегли.

— Това не беше много умно — отбеляза Дарнел, когато стоповете на фолксвагена се скриха в далечината. — Да я водиш тук, имам предвид.

— Тя е готина. Няма да каже на никого. И никоя не може да се мери с нея в леглото.

— Пак се оставяш оная ти работа да те води за носа.

— Стига си се заяждал. Правиш го само защото не можеш да свалиш мацка…

— Ти също не можеш да свалиш никоя над осемнадесет.

— Повярвай ми — отвърна Даръл, — Хедър е стопроцентова жена.

Дарнел поклати глава.

— Няма значение. Раул нареди да не казваме на никого. Сигурен съм, че това включва и седемнадесетгодишното ти Барби.

Даръл извади от джоба си малко стъклено шишенце.

— Трябва ти нещо ободряващо.

Той отсипа дозата мет в малка метална лъжичка и смръкна шумно. После протегна шишенцето към брат си.

— Не искам. Искам да запазя мисълта си ясна.

— Както искаш. — Даръл напълни и другата си ноздра, подсмръкна и поклати глава, после разтри нос с опакото на дланта си. — Стоката е отлична. Сигурен ли си, че не искаш?

— Абсолютно.

Даръл прибра шишенцето в джоба си. Лодката приближаваше, но все още се забелязваше само като бяло петно в мрака. Носът й се насочи право към брега. Двамата братя грабнаха саковете си, спуснаха се по пясъчните дюни и се отправиха към плажа.

— Знаеш ли, Хедър е права — каза Дарнел. — И на мен не ми харесва това.

— Прекалено много се притесняваш.

— Дори не познаваме този тип.

— Не е необходимо. Важното е, че той плаща. И че Раул гарантира за него. Каза, че имал още поръчки за нас. Поръчки, които ще ни донесат големи пари.

— Възможно е — отвърна Дарнел. — Не бива да разбира, че Хедър е била тук.

— Никога няма да разбере. Кой ще му каже?

— Подозирам, че може да открие всичко, което го интересува.

Моторницата вече се намираше на стотина метра от тях и приближаваше.

— Така е. Нали откри нас? И ни нае. Той ще бъде нашата ракета към върха.

— Кой ти го каза? — изсумтя Дарнел.

— Раул.

— Нямам му доверие.

— Стига, братле! — възкликна Даръл и потупа Дарнел по гърба. — Всичко прецакваш!

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че ни очакват големи пари. Свършихме работата, която той ни поръча. Време е да си получим дължимото.

Двигателят на лодката заглъхна леко и тя подходи бавно към брега.

Даръл поклати глава.

— Ти се притесняваш дори когато няма за какво да се притесняваш. Същият си като мама, когато още живееше с нас.

— Не започвай пак.

— Казвам само, че тя се тревожеше за щяло и нещяло. А после се тревожеше заради това, че се тревожи.

Което бе самата истина. Тя като че ли се бе появила на този свят с някакво вродено чувство на тревога. Разбира се, страстта й към метамфетамините — която в крайна сметка й струва живота — само подсилваше присъщата й параноя.

Носът на моторницата заора тихо в пясъка. От нея слязоха трима мъже.

— Здрасти — каза Даръл.

Тримата се представиха.

Джо Зума, нисък, набит, мургав, латиноамериканец по произход, с намазана с гел черна коса, мускулести ръце, покрити целите с татуировки, и суичър с откъснати ръкави и емблемата на Флоридския университет отпред.

Франк Бойд, висок, слаб, с рошава руса коса, джинси и черна тениска.

Карлос, също латиноамериканец на вид, не съобщи фамилията си. Той стоеше настрани с наведена глава и не ги поглеждаше в очите, сякаш се опитваше да остане незабележим.

— Къде е колата ви? — попита Зума.

— Ей там, на пътя — посочи Дарнел.

Зума го изгледа мрачно.

— А другата кола? Кой беше в нея?

— Каква друга кола?

— Онази, която потегли току-що.

— А! — засмя се Даръл. — Някаква мацка объркала пътя. Питаше за посоката.

— По това време на нощта?

Даръл го погледна, но не каза нищо.

— Познавате ли я? — продължи да разпитва Зума.

Дарнел не харесваше насоката, която поемаше разговорът. Даръл обаче изглеждаше напълно невъзмутим.

— Не. Никога не сме я виждали преди.

Зума кимна и погледна Бойд, който каза:

— Дайте ключовете. — Дарнел му ги връчи, а той ги подхвърли на Карлос. — Всичко ли взе?

Карлос кимна.

— Тръгвай.

Карлос изкачи пясъчните дюни, които разделяха брега от пътя, а четиримата мъже се настаниха в моторницата. Зад щурвала застана Бойд. Той включи на задна, отдалечи лодката от брега, обърна я към морето и извика: „Дръжте се!“. Огромният двигател оживя и моторницата полетя напред.