Д. П. Лайл
Зад борда (17)

17

Рей ме остави пред сервиза на Алберто с обяснението, че имал работа на компютъра, но към осем вечерта щял да ни чака с Пенкейк в „Капитан Роки“. Когато Алберто ме въведе в сервиза, видях, че отново е направил невъзможното. Бе открил прозорците, от които се нуждаех, в някаква автоморга край Феърхоуп. Единствените два прозореца, останали здрави, след като друг мустанг от 65-а се превърнал в скрап след челен сблъсък на шосе 1–10. Добър късмет за мен, лош за собственика на мустанга.

Момчетата на Алберто бяха измили и полирали колата толкова добре, че докато карах по булевард „Пердидо Бийч“, залязващото оранжевочервено слънце се отразяваше по предния капак и караше бургундското да изглежда още по-тъмно. Струваше ми се, че колата върви по-добре. Едно измиване, малко паста и два нови прозореца сякаш я бяха преобразили. Знаех, че съм подранил с цял час спрямо уговорката ни с Никол, но нямах какво друго да правя, така че защо не?

— Подранил си — каза Никол, когато отвори входната врата.

Беше облечена с бели шорти и късо оранжево потниче. Голият й корем бе покрит с капчици пот. Босите й крака също. Имаше страхотни крака.

— Какво правиш?

— Тичах по плажа.

— Съжалявам, че се натрапвам, но умирам от глад.

— За мен? — усмихна се тя.

— И за теб.

— Нетърпелив. Обичам това качество у мъжете. — Никол отстъпи крачка назад и ме пусна да вляза. — Налей по едно питие. Във фризера има „Патрон“. Аз ще си взема душ.

— Не искаш ли да ти изтрия гърба?

Тя повдигна вежди.

— Това може да забави вечерята.

— Ще оцелея — усмихнах се аз.

— Вземи питиетата с теб — засмя се Никол.

Обърна се, съблече потничето през глава и се отправи към стаята си. Господи, колко беше красива!

Тридесет минути по-късно се подсуших, облякох се и седнах на края на леглото, за да обуя сандалите си. Никол, вече с джинси и тъмнозелен пуловер, разреса още влажната си коса, след което я хвана на опашка и я стегна с черен ластик.

— Сега и аз съм гладна — обяви тя.

— Така става след хубав секс.

— Кой казва, че е бил хубав?

— Ти — отвърнах аз. — И то няколко пъти, доколкото си спомням.

— Отворко — ощипа ме тя палаво по ръката.

— Държа на точността.

Излязохме навън. Тя видя мустанга ми.

— Оправили са ти колата. — Протегна ръка и заяви: — Аз ще карам.

— Не мисля, че идеята е добра. Това е петдесетгодишен мустанг. Не се държи на пътя като твоя „Хилядолетен сокол“.

Никол вдигна длан и присви пръсти.

— Дай!

Подчиних се. Нямаше смисъл да споря с нея. Имам предвид, че Никол притежаваше всички онези женски аргументи, които карат мъжете, дори мъжкарите като мен, да правят глупости. Като например да отстъпят колата си. Което направих току-що.

След като закопчахме коланите — и аз се уверих, че моят работи без засечка — Никол изкара колата на задна, превключи скоростите, превъртя гумите, които изсвириха пронизително, и се понесе по улицата. След няколко остри завоя, от които косата ми се изправи, тя излезе на шосето и се впусна в импровизирано състезание. Пет пари не даваше за останалите на пътя. Всички бяха принудени да й дишат прахта.

— Много добре се държи — заяви тя, докато изпреварваше един джип, след което се пъхна в несъществуващ процеп между пикап и тир.

Въздушната струя от големия камион залюля мустанга. Никол сякаш не забеляза това, ускори и изпревари бял корвет. Не казах нищо, тъй като сърцето ми се бе качило в гърлото и не бях в състояние да произнеса нито дума.

Най-сетне се измъкнах от колата сред облак мидени черупки, който Никол вдигна във въздуха, когато спря рязко на паркинга пред „Капитан Роки“. Телефонът ми иззвъня. Прочетох името на дисплея. Тами.

— Влизай вътре — каза аз, — по-добре да се обадя още сега.

Проследих с поглед обутите й в ластични джинси крака. Леле! Гласът на Тами ме върна към реалността.

Не каза „здравей“, „как си?“ или нещо подобно, а попита направо:

— Какъв ти е проблемът, по дяволите?

— Нямам никакъв проблем. Всичко ми е наред. Но благодаря за загрижеността.

— Ти си задник! Забъркал си и Уолтър във всичко това!

— Мисля, че Уолтър сам се е забъркал.

— Да ти го начукам, Джейк! — Тами все още набираше инерция.

— Никол вече се погрижи за това.

— Божичко, какъв мръсник си станал!

— Работя по въпроса.

— Защо си заснел онова видео, за Бога?

— За това ми плащат.

— Но си го дал на ченгетата! Да не си луд?

— Нямах друг избор. Всичко останало е равносилно на укриване на доказателства.

Тя изсумтя презрително.

— И двамата знаем с какво уважение се отнасяте към закона ти и скапаният ти баща.

— Какво искаш, Тами?

— Истината.

— Попитай Уолтър — отвърнах аз и затворих.

Едно трябва да й призная на Тами — няма умора. Измина една минута, две минути, три минути, през които не спря да звъни. Звънна три пъти още преди да стигна масата, на която седяха Никол, Рей и Пенкейк. Всеки път прехвърлях обаждането към гласова поща. Нямах какво да й кажа, а дори да имах, тя нямаше да ме изслуша. Защо тогава да си губя времето и да си късам нервите?

Настаних се на свободния стол до Никол. Заливът бе спокоен, луната озаряваше със сребърна светлина гребените на вълните, а вечерният бриз носеше приятна топлина.

— Поръчах ти текила — каза Никол. — Реших, че ще ти се отрази добре след разговора с Тами.

— Как разбра, че е тя?

— Интуиция.

Рей повдигна вежда.

— Тами никак не е очарована от нас, тъй като смята, че ние сме въвлекли Уолтър в тази история.

— Уолтър сам се набута в лайната — отвърна Пенкейк.

— Въпреки всичко Тами не смята, че това ни оправдава.

— Не се учудвам — подсмихна се Рей.

Пристигнаха напитките. Отпих глътка студена текила. Никол беше права. Имах нужда да пийна.

— А сега какво? — попитах аз.

— Хенри позвъни от самолета — каза Рей. — Искаше да научи всички новини.

— И?

— Казах му, че Барбара е кръшкала с Уолтър. Не виждах смисъл да го крия.

— А той как реагира? — попитах аз.

— След като си върна дар словото ли?

— Не се учудвам. Добре че не е получил инфаркт. Поставете се на негово място — жена му е убита, а последният човек, който я е видял жива, му е приятел.

— От това определено може да излезе сценарий — заяви Никол.

— Предполагам, че подобни истории са нещо обикновено по Западното крайбрежие — отбеляза Пенкейк, който бе опрял лакти на масата и бутилката бира изглеждаше направо миниатюрна в огромните му ръце.

— С изключение на мотива — отвърна Никол и отметна косата си над едното си рамо. — В Ел Ей изневярата е нещо съвсем обикновено. Част от бизнеса. Не си струва да гръмнеш някого заради изневяра. Виж, парите, властта и добрите сценарии са нещо съвсем друго. Заради тях си струва да извършиш убийство.

Рей се усмихна, вдигна своята бутилка бира и посочи Никол с нея. Това бе неговият начин да каже: „Браво!“.

— Както и да е — продължи Рей, — уведомих Хенри, че Уолтър си е признал за връзката, но е отрекъл да има нещо общо с убийството.

— И той повярва ли ти? — поинтересувах се аз.

— В интерес на истината, да — отвърна Рей и пресуши бутилката.

— Наистина ли?

— Той знае, че Уолтър е пъзльо. Не би могъл да убие и мравка.

Така си беше. Уолтър наистина беше пъзльо.

Рей продължи:

— Съобщих на Хенри, че Уолтър иска да ни наеме да открием истинския убиец. Хенри отвърна, че и той искал същото.

— Какво ще правим? — попита Пенкейк.

Рей сви рамене.

— Предполагам, че ще работим и за двамата.

— Имаме ли право? — попитах аз. — Няма ли конфликт на интереси?

— Не виждам проблем, стига и двамата да са съгласни.

— Това вече е съвсем като в Ел Ей — отбеляза Никол с подчертан калифорнийски акцент.

— Един истински сценарист в действие — казах аз.

— Трябва да се възползвам от всяка добра идея.

— Пенкейк започна да проучва живота на Хенри и Барбара — продължи Рей. — Да търси дали Хенри е имал проблеми. Или мотив да убие жена си.

— Като например жена му да му изневерява с някой съсед? — попитах аз.

Рей кимна.

— Или сделка, при която нещо се е объркало. И някой се е ядосал. Такива работи. Аз междувременно ще проуча света на Уолтър. До утре трябва да открием нещо.

— А ние какво да правим? — попитах.

— Ние? — Рей погледна Никол. — И ти ли си част от това?

— Ако ми позволите — отвърна тя. — И бездруго съм замесена от самото начало. Така да се каже.

Рей поклати глава.

— Не мога да го направя. Вече изложихме на риск отношенията с клиента си, като ти позволихме да научиш всичко онова, което вече знаеш. — Поколеба се и добави: — Освен ако не започнеш официално работа при нас.

— В такъв случай можете да ме наемете — отвърна Никол. — Мисля, че работата на частен детектив ще ми допадне.

Рей отново се поколеба.

— Предполагам, че можем да го направим. Но най-вече за да държиш Джейк под око. Да не му позволиш да прецака нещо.

— О, подобна задача изисква пълен работен ден — каза Никол.

— Много смешно! — възкликнах аз.

— Най-вероятно няма да се получи — сви рамене Рей и погледна Никол. — Ако искаш да останеш в центъра на това разследване, ще трябва да предпазим фирмата от евентуални юридически проблеми, свързани най-вече с поверителността на информацията. Станеш ли наш служител, това няма да бъде проблем.

— Чудесно — плесна с ръце Никол. — Винаги съм искала да бъда частен детектив. Ще получа ли кодово име? А значка или пистолет?

— Достатъчно опасна си с автомобил — отбелязах аз.

Тя разроши косата ми.

— Пъзльо.

Рей се усмихна.

— Няма да получиш значка. Нито пистолет. Нито кодово име. Но ще получиш малка лъскава служебна карта. Пенкейк ще я направи.

Пенкейк извади от чантата си фотоапарат. Насочи го към Никол и каза:

— Усмихни се.

— Косата ми изглежда ужасно.

— Така става, като караш кабриолет. Цяло чудо е, че изобщо ти е останала коса — подхвърлих аз.

Тя ме изгледа строго.

— Голям пъзльо!

— Няма значение — отвърна Пенкейк. — Това само те прави да изглеждаш по-печена. А сега не мърдай.

Никол застина и той направи няколко снимки.

— Ще разпечатам картата и ще я ламинирам веднага щом приключим тук.

— Каква заплата ще получавам?

— От Джейк зависи. След като ще помагаш на него, ще трябва да ти плаща той.

— Винаги съм искала да бъда Тонто на някой самотен рейнджър. — Тя ме погледна. — Е, колко?

— Не ти ли платих преди малко? Под душа?

— Ама че плащане — усмихна се иронично тя.

— Следите от нокти по гърба ми говорят съвсем друго.

— Възможно е, но предпочитам парите. Аз съм материалистка — засмя се Никол.

— Ще се престоря, че не съм го чул.

Тя завъртя очи.

— Е, колко?

— Долар на ден.

Тя ме смушка шеговито.

— Чувствам се толкова евтина.

— Добре, тогава пет.

— Леле, колко си щедър!

— А можем да измислим и нещо друго — усмихнах се аз.

— Това пък аз ще се престоря, че не съм го чул — каза Рей. — Самолетът на Хенри каца в десет и половина. Първата ти задача е да отидете с Джейк и да го посрещнете на летището.

— Опасявам се, че ченгетата ще ни изпреварят.

— Хенри си е уговорил среща с Морган утре сутринта.

Рей размаха празната си бутилка към Карла Мартинес, която кимна иззад бара.

— Къде ще го заведем? — попитах аз. — В хотел?

— У дома.

— Полицията приключи ли с огледа?

Рей кимна.

— Не съм сигурен, че ако бях на негово място, щях да се прибера у дома — отвърнах аз. — След всичко, което се е случило. Струва ми се странно.

— Решението е на Хенри — каза Рей. — Посрещни го и го заведи там.

— Добре.

— И умната.

— Както винаги.

Карла донесе на Рей нова бира.

— Искате ли нещо за ядене? Или цяла вечер ще се наливате с бира?