С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (5)

Трета глава

Колванисмир Арсеневжнек, втори принц на кралство Елдър, наскоро изключен от военното училище на Ейлер (по причина, вероятно записана в архивите на училището като най-лошата шега, сътворена някога от старши кадет), се забавляваше както никога досега.

— Още медовина! — изрева той, надвиквайки оглушителния шум на забавата, която се вихреше от близо час в едно от празните помещения за провизии на огромната изба.

Слугите забързаха към далечния ъгъл на помещението, където буретата с медовина от бързо намаляващата купчина чакаха да им дойде редът и да ги разлеят по чашите на приятелите, на познатите и на — той присви очи от примигващата светлина на факлите — по-малката му сестра. Ядосани заради изключването (за трети път, въпреки че първият беше за толкова дребно нарушение, че според Кол не биваше да се брои), родителите му щяха направо да побеснеят, когато разберяха, че е решил да отпразнува този факт, като изпразни и без това оскъдните запаси от уханна медовина на кралството. Като добавим към дългия списък от разочарования и напиването на малката му сестричка, сигурно щяха да го изпратят на фронтовата линия на ужасяващата война, преди думата „съжалявам“ да излезе от устата му.

Той тръгна по прашния под на избата, лавирайки между вдигнатите чаши и гърчещите се тела в гръмотевичния ритъм на ударните инструменти. Кол бе решил да наеме именно музиканти с последните пари от месечната си издръжка. Двама от най-добрите му приятели го придържаха от двете му страни. Раум все още беше в кадетската си униформа, с бронзови еполети и всичко, както си му е редът, но Мик се бе преоблякла в рокля на нежни цветя и толкова панделки, че кралските шивачки със сигурност щяха да умрат от завист, ако я зърнеха отнякъде.

— Това Бриг ли е? — посочи Мик към едно дребничко момиче с големи светлокафяви очи, застанало с гръб към тях. — Кол, сигурна съм, че това е Бриг.

— Знам — измърмори Кол и си проби път с лакти към нея. Тъкмо минаваше покрай един приятел от горния курс, за да стигне до нея, когато Бриг вдигна чашата си и подкани с поглед един слуга да й налее.

— Родителите ти ще се върнат и ще те убият за това — каза Раум.

— Знам.

Той стигна до Бриг в мига, когато тя поднасяше чашата до устните си. Грабна я от ръцете й и каза:

— Това е за мен.

Сестра му го зяпна със златистокафявите си очи, толкова подобни на неговите.

— Върни ми я, Кол.

Той вдигна чашата над главата си, а тя се опита да я стигне, но понеже не успя, го перна през рамото.

— Моя си е.

Кол изпи чашата на екс и се засмя, когато видя сянката на обида по лицето й.

— Ще бъде твоя, когато навършиш седемнайсет, Бригинаске, и нито ден по-рано.

— Почти на седемнайсет съм.

Той вдигна вежди, Мик скръсти ръце пред гърдите си, а Раум започна да потропва с ботуш по пода.

— Ти си на четиринайсет.

— Е, казах почти — разпали се Бриг.

Кол си спомни бремето, когато самият той се промъкна за пръв път на една забава на брат си с надеждата да мине за по-голям, отколкото беше. Тогава научи две неща. Първо, че да се правиш на голям, като лочиш медовина в някой тъмен ъгъл, докато се молиш брат ти да не те хване, не е същото, като да си наистина голям и да пиянстваш на воля. Все още потръпваше, като си спомнеше колко лошо му беше след това. Научи още, че хората от Рейвънспайър правят най-скучните пиршества на света. Кой друг би включил турнир по шах и артистично четене на „Великия Финлербенске“, но би забравил да покани музиканти и момичета?

Бриг отново се пресегна за чашата, но Мик бързо я грабна от ръката на Кол и изчезна в тълпата. Кол прегърна сестра си, преди да се нацупи като протест, и я поведе към вратата.

— Знаеш закона, Бриг. Без алкохол, докато не навършиш седемнайсет. И без купони, за да не се налага непрекъснато да внимавам да не направиш нещо нередно зад гърба ми, нали? — Той я притисна по-силно към себе си, за да подчертае думите си. — И без това съм загазил. Не искаш да бъдеш факлата, която ще запали жертвената ми клада, нали?

Тя въздъхна шумно, но не се възпротиви, когато той отвори вратата.

— Просто исках да опитам.

— Утре е изпитът ти по въздушна отбрана, нали?

Тя сви рамене.

— Ще ти издам една тайна. Ние, драконите, може да успяваме да се преобразяване, когато ни гони махмурлук, но летенето в права линия е истинско изпитание, а Учителя Ейлер ще иска от теб много повече от полет в права линия. Няма да вземеш изпита, ако се напиеш тази вечер.

— А ти няма да успееш да си вземеш последните изпити, ако вече са те изгонили — изкиска се тя.

Той се сви на две и се хвана за гърдите.

— Направо съм съсипан, Бриг.

Тя извъртя очи.

— Почакай да видиш какво ще стане, когато татко разбере за това. Предишните два пъти успя да те върне само защото Учителя Ейлер му е приятел.

— Не дай боже да има принц, който не е успял да се дипломира при Ейлер — каза той и после добави с дълбок гърлен глас, имитирайки баща си. — С почести. С почести и медали.

Погледът на Бриг омекна и тя го хвана под ръка.

— Знам, че можеш да се дипломираш с почести. По-умен си от всеки друг в курса.

— Не съм съгласен — засегна се Раум.

Кол се усмихна, но думите на сестра му го изпълниха с гордост. Той се наведе към нея и каза:

— Защо да им показвам онова, което не си направиха труда да забележат сами?

Преди тя да отговори, той се изправи и каза строго:

— Сега бягай в покоите си и учи за изпит, лакирай си ноктите, изобщо прави каквото прави една четиринайсетгодишна принцеса, когато не е заета да краде от пиячката на големия си брат.

— Добре — въздъхна Бриг и му отправи последен поглед, който впрочем не беше особено ласкав. — Но ще отида само защото вече си загазил достатъчно и ми е жал за теб.

Той отвори енергично вратата. Съчувствието на сестра му докосна нещо в него, за което сега не искаше да се замисля. Как бе възможно четиринайсетгодишната му сестра да го разбира толкова добре, а баща му дори да не се опита?

Бриг изчезна нагоре по коридора. Кол изтри усмивката си и се върна на забавата. Грабна най-близката чаша, пресуши я и извика:

— Още музика! Още танци! Още медовина!

Разполагаше с пет часа, преди родителите му да се върнат от обиколката по военния фронт и да го накарат да отговаря за действията си. Нямаше намерение да се яви трезвен пред тях.

 

 

Музикантите изсвириха последната си мелодия призори. Повечето от кадетите отдавна се бяха оттеглили в общежитието към голямото училище на запад от огромния каменен дворец. От най-близките приятели на Кол бяха останали само Джин и Тръг.

Решен да използва свободата си до последния миг, Кол се обърна към тях, поклони се дълбоко на Джин и й подаде ръка.

— Ще ми подариш ли този танц, красавице?

— О, небеса, мислех, че никога няма да ме попиташ — Тръг, положи месестата си ръка в тази на Кол и блъсна с рамо принца в опит да направи най-непохватния пирует в историята на танца.

— Не ти, слузест гущер такъв — отдръпна Кол ръката си със смях. — Искам да танцувам с нея.

— Аз съм по-добър танцьор — ухили се Тръг.

— Твоят танц може да събори цяла редица елдриански девици по гръб — отбеляза Джин и удари Тръг по рамото, когато той се опита да я дръпне за късата черна коса.

— Което означава, че съм успял да впечатля цяла редица невинни девойки, докато Кол не би могъл да впечатли повече от една — каза Тръг и веждите му заиграха.

— Ако целта ти е да впечатлиш момичетата, остави танца си за небето. Там ще блеснеш с цялата си сила — отвърна Кол, хвана ръката на Джин и умело я завъртя в ръцете си.

— Ама съм истински звяр в небето, нали? — изкиска се Тръг и след като потупа приятелите си по гърбовете, доближавайки Джин към гърдите на Кол, се отправи към ъгъла да провери жалките останки от буретата с медовина.

Мелодията беше странна смесица от блъскане по тъпани и протяжен бой на цигулки, но Кол не намери сили да следва бавния ритъм. Мисълта за предстоящия скандал с баща му стягаше гърдите му като обръч. Той затвори очи, облегна се на Джин и се заклати насам-натам, докато мислено анализираше ситуацията.

Майка му щеше да се разсърди не толкова заради самото изключване, колкото поради факта че Кол за пореден път не бе успял да оправдае очакванията, които се възлагаха на принца на Елдър. По-късно щеше да измисли нещо, с което да я разсмее — например историята как заключи Учителя Ейлер в тоалетната, и тя щеше да му прости.

Раг щеше да си мълчи и да го гледа отвисоко. За Кол щеше да бъде чест да му натрие мутрата по-късно.

А баща му… Този път баща му надали щеше да моли Учителя Ейлер да го върне обратно. Не и щом вероятността да се поправи и да завърши с медал клонеше към нулата. Щеше да го прати на фронта, за да се научи на отговорност или поне да умре, докато се опитва. Беше го заплашвал и преди, но майка му все се застъпваше за него.

Кол беше сигурен, че този път никакви молби нямаше да го разколебаят. Трябваше да се страхува от онова, което се задаваше. Трябваше да мисли как да измоли милост. Но вместо това се чувстваше облекчен. Съзнанието му се изпълни със странно треперливо успокоение, че най-накрая ще се изправи пред заплахата, която висеше над главата му като меч през последните две години.

Вратата зад него се отвори с трясък. Кол се обърна, видя пребледнялото лице на дворцовия паж и стомахът му се качи в гърлото. Измамното спокойствие изчезна като дим.

— Очакват явяването на Негово Величество принц Колванисмир в тронната зала.

Той последва пажа през дългия каменен коридор, който разделяше подземния етаж на две части. Сърцето му заби силно в гърдите.

Какво би казал баща му, ако Кол си признаеше, че се е пошегувал с Учителя само защото Раг още преди три години бе спечелил всички награди и почести?

Ботушите му скърцаха, докато се изкачваше по стъпалата и вървеше по коридора към тронната зала. Прозорците на дългата стена от бронзов камък гледаха към вътрешния двор на двореца. През отворените балкони полъхваше свеж ветрец.

Когато огромната врата на тронната зала — с резбовани руни и златни брави, блесна пред него, гърбът му се изви в нелепата дъга, която Учителя Ейлер изискваше от всеки кадет. Вратите се открехнаха и за негова изненада отвътре се появи самият Учител, избута пажа и сложи ръка върху вцепенените рамене на Кол. Кол се дръпна назад, но щом се взря в лицето на Учителя Ейлер, думите заседнаха в гърлото му.

— Ела с мен — каза тихо Учителя и отведе принца встрани от вратата. Една придворна дама излезе от залата, притисна ръце до устните си и избяга надолу по коридора.

Кръвта във вените на Кол се смръзна и коленете му се разтрепериха.

— Какво става? — попита той и се отскубна от ръцете на Учителя. Дланите му се изпотиха. Усетило невидима заплаха, драконовото му сърце заби по-силно от човешкото.

Зелените очи на Ейлер бяха подпухнали, лицето му бе изгубило цвета си.

— Не бива да влизаш вътре.

— Защо? Да не би баща ми вече да те е убедил да ме върнеш? — попита Кол по-силно, отколкото му се искаше. Дъхът му излезе тежък и горещ от драконовия огън, който вече гореше в гърдите му. От залата се появиха и други хора, всички до един с пребледнели лица.

Гласът на Учителя тежеше от скръб.

— Съжалявам, че трябва аз да ти го кажа, но великаните човекоядци са атакували лагера на резервните войски. Семейството ти е спяло в една от палатките. Баща ти е мъртъв.

Ушите на Кол забучаха от ударите на драконовото му сърце. Едва успя да си поеме въздух.

— Това не… не може да бъде.

— Съжалявам — каза Учителя и тонът му не остави място за съмнение.

Краката на Кол изведнъж омекнаха.

— Къде е майка ми? Тя ще има нужда от мен. — Той извъртя глава и надникна в тронната зала. — Ще иска аз, Раг и Бриг да сме до нея.

— Кол. — За пръв път, откакто го познаваше, Учителя Ейлер му се видя стар и някак безпомощен. Изправената му военна стойка се огъна и той се облегна тежко на балконския парапет. — Всички са мъртви — баща ти, майка ти и принц Рагваниснар. Няма ги, Кол.

— Не — отстъпи крачка назад Кол. — Има някаква грешка.

— За съжаление, няма грешка. Видях телата им със собствените си очи. — Учителя хвърли поглед към тронната зала и протегна ръка да възпре подтика на Кол да се увери сам. — Не искаш да ги видиш така, кралю мой.

Крал?!

Кол тръсна глава в яростно отрицание, но този жест не смекчи с нищо следващите думи на Учителя.

— Сега ти си крал на Елдър, Кол. Съжалявам.

Учителя Ейлер каза още нещо, но бумтящото в ушите на Кол драконово сърце не му позволи да го чуе. Плъзналата по вените му гореща вълна беше като писък на агония. Не можеше да стои тук, приклещен на балкона, и да чака скръбта да го погълне изцяло пред неговия учител и нарастващата тълпа от слуги и стражи зад него. Странна тръпка плъзна от скалпа към пръстите на краката, а огънят в гърдите излезе през ноздрите му като облак черен дим.

Без да се прикрива повече, Кол се предаде пред туптящото си сърце и се остави драконът да го победи. Костите му се промениха, мускулите се разшириха. Познатата болка беше благодат в сравнение с мъката, която разкъсваше сърцето му. Той разтърси глава и чу тракането на шиповете по гръбнака си. Кожата му се втвърди и се покри със златисточервени люспи.

Някой извика името му, но той вече не слушаше. Ноктите на краката му се забиха в каменния под на балкона и той изрева зловещо, запращайки мъката и ужаса си към небето. После разгъна златистите си криле, издигна се в небето и остави двореца зад себе си.