С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (27)

Двайсет и пета глава

Кол вървеше пред Гейбрил, а възрастният човек носеше изпадналата в безсъзнание принцеса. Тримата наближаваха река Силбер, която течеше от западния край на Рейвънспайър към източната граница на Елдър. Старият човек бе казал на краля, че Лорелай ще използва реката, за да изпълни обещанието си към него.

Лорелай.

Не и тя. Тя не е плячка. Вече не.

Лорелай.

Съзнанието на Кол беше ясно и въпреки че болката продължаваше да пулсира в нашийника на Ирина и драконовото му сърце все още жадуваше за кръв, топлината, която усещаше от връзката с Лорелай, му помагаше да запази контрол.

Секунди след като бе задържал принцесата в обятията си, Гейбрил я бе отнесъл далеч от него и го бе предупредил, че дракон или не, щеше да се прости с живота си, ако я погледнеше лошо дори веднъж.

Кол не можеше да го вини за това. Ако някой се бе отнесъл с Бриг, както той — с Лорелай, щеше да отнеме живота му на мига.

Гейбрил стъпи върху камък в подножието на един стръмен, покрит с трева склон и се подхлъзна. Кол веднага се обърна, спусна се към него и подложи ръка под кръста на принцесата, за да не падне на земята.

Гейбрил обаче се окопити бързо.

— Долу ръце от принцесата!

Решителността в гласа му щеше да засрами дори и Учителя Ейлер.

Кол закрепи Лорелай на герба на стария човек, отстъпи назад и се загледа в момичето. Вятърът повдигна нежно дългите й черни коси, миризмата на планински бор и сняг достигна до ноздрите му и накара драконовото му сърце да забие безмилостно в гърдите му, но той си наложи спокойствие и се съсредоточи върху извивката на скулите и контраста на дългите мигли върху бялата й кожа.

— Да не би да си забравил как изглежда, че си се втренчил така в нея? — стресна го Гейбрил. — Я мини пред мен. Хайде, мърдай. И да знаеш, че ако ни водиш към поредния капан на Ирина, кълна се, нищо, ама абсолютно нищо няма да те спаси от мен. Ясен ли сам, синко?

Кол откъсна поглед от Лорелай, загледа се встрани и кимна послушно. За него беше истинско чудо, че Гейбрил изобщо търпеше присъствието му, особено като се имаше предвид, че Кол не можеше да общува с него.

Не че някоя от мислите му заслужаваше да бъде споделена — в момента той само мислеше колко много му липсва семейството. Колко много му се иска да полети над хълмистите земи на Елдър, да обикаля просторните, украсени с бронзови статуи коридори на двореца с Бриг до себе си. Чудеше се дали Лорелай ще се събуди навреме, за да спази обещанието си и да спаси Елдър от чудовищата. И щеше ли да си върне човешкото сърце, без да остане роб на магията на Ирина?

Надяваше се Лорелай да му помогне за всичко. Знаеше, че няма право да я моли за повече от спасяването на кралството му, но нямаше избор. От друга страна, тя, също като него, беше враг на Ирина и това по странен начин ги правеше съюзници. Той погледна крадешком към нея и се изуми колко красиво изглеждаше бялото й лице, там, където черните мигли го покриваха, и колко удивително червените й устни се бяха разделили в съня й.

Докато се взираше в устните й, си представяше как благодари на красивата и храбра принцеса на Рейвънспайър с целувка и сърцето му учести ритъма си, разливайки странна топлина из цялото му тяло.

О, небеса, какъв идиот беше! Елдър загиваше. Ирина все още притежаваше сърцето му и го управляваше чрез проклетия нашийник. Лорелай беше в опасност, той нямаше представа къде са приятелите му и драконовото му сърце припяваше заедно с нашийника, че няма да се освободи, докато не убие принцесата. Не беше време да мисли за целувки. Дори и с прекрасната Лорелай.

Явно бе възвърнал паметта си само за да си загуби ума.

На половината път по обратната страна на хълма Гейбрил отново се спъна. Кол изтича при него и без да се замисля, пое принцесата в ръцете си. Притисна я до горещото си драконово сърце и зачака Гейбрил да стане и да му заповяда да свали дяволските си ръце от Лорелай. Но Гейбрил само наведе глава и задиша тежко. Болката очерта две дълбоки бръчки около устата му. Кол се загледа в далечните върхове на дърветата в подножието на склона и се направи, че не забелязва.

Драконовото му сърце се развълнува от аромата на Лорелай и заби още по-силно. Той стисна зъби, отдалечи я леко от гърдите си и се замисли за Бриг, която вярваше, че той ще остане жив и ще спаси Елдър. Сети се и за приятелите си, които го следваха неотклонно по пътя му и го защитаваха, защото вярваха в него и защото той беше техният крал.

Замисли се и за Лорелай, която бе срещнала момче, достойно да умре, но бе решила да го спаси.

Шепотът от нашийника не спираше да му втълпява думи за наказание и смърт. Но той остана при спомена за смелата Лорелай и не се поддаде.

Гейбрил се изправи на крака и стиснал здраво с река левия си крак, се вгледа в Кол. Изражението му беше неразгадаемо. Кол се опита да го убеди с поведението си, че не е заплаха за тях. Прииска му се старият човек да можеше да чете мислите му, както правеше Лорелай.

Но не всичките.

Не и тези за целувката с Лорелай.

— Нощта наближава. Последния път, когато излекува човек, принцесата не беше на себе си два дни. Трябва да потърсим подслон за вечерта. Ясно е, че не можем да останем на открито. Ако нямаш нищо против, можеш да я поносиш известно време — каза Гейбрил неохотно, сякаш му предлагаше маслинова клонка, с която беше готов да го удари във всеки един момент.

Кол кимна и се опита да запази спокойствие, когато Гейбрил извади меча си.

— Ще вървиш пред мен. Мечът ми ще бъде в гърба ти през цялото време. Ако се опиташ да й направиш нещо, ще те промуша на мига — обясни старецът и погледна Кол право в очите. — Лорелай мисли, че си заслужава да те спаси. Докажи ми, че не греши.

Кол намести ръцете си по-удобно, положи главата на момичето върху рамото си, като внимаваше нито една част от нея да не докосва нашийника, и се загледа в габровата горичка в подножието на хълма. Дебелите стволове на дърветата и натежалите клони можеха да им осигурят добро прикритие. Той посочи към горичката и погледна въпросително Гейбрил.

— Не е лошо — изсумтя старецът. — Да вървим.

На третата крачка птицата на Лорелай се спусна от небето, където бе кръжала на мързеливи кръгове, кацна на рамото му и заби нокти в меката плът. Той я погледна и тя го клъвна по носа. Кол се отдръпна и тя го шляпна с крилото си зад врата.

Кол потърси с поглед помощ от Гейбрил.

— Не ме гледай — сби рамене старият човек. — Соколът се подчинява единствено на Лорелай.

Саша зъби нокти още по-дълбоко в плътта му и отново стовари тежкото си крило върху главата му.

Той я погледна възмутено. Та той беше крал на Елдър, за бога! И драконов воин. Нямаше да позволи една птица да го уплаши.

Тя наведе врат, завря лице в неговото и го погледна очи в очи.

Добре де, може би беше малко уплашен. За радост, вече не можеше да говори, за да сподели с другите унизителния факт.

Гейбрил се изкиска, а Кол въздъхна стоически.

 

 

Слънцето вече се спускаше по западния склон, когато стигнаха до габровата горичка. Гейбрил се зае да запали огън и да сготви малко боб с късчета месо от заека, уловен от Саша за тях, а Кол му помогна да разпънат палатката, застла земята и остави принцесата да си почива. После седна на другото одеяло, загледа се в тъмнеещото небе и се замисли за всичко, което стоеше пред него оттук нататък.

Първо, трябваше някак да си върне човешкото сърце от Ирина. И да махне този нашийник от врата си. После трябваше да намери приятелите си и да се надява Лорелай да се събуди навреме, за да спаси изстрадалото му кралство от великаните човекоядци. Ако не успееше, хората му щяха да загинат.

Бриг щеше да загине.

Гърлото му се стегна от тази мисъл и дори топлината на драконовото му сърце не успя да прогони студените тръпки от кожата му.

След всичко направено, след като бе жертвал всяка частица от човешката си същност, не можеше да преживее мисълта, че ще изгуби Бриг.

Коя е Бриг?

Той извърна глава към спящата Лорелай и видя, че е отворила очи, макар все още да изглеждаше уморена.

Сестра ми. Не знаех, че си се събудила. Гейбрил ти каза, че миналия път са ти трябвали два дни да се възстановиш.

Да, защото тогава излекувах един упорит старец, чието сърце отказваше да ми се подчини и трябваше да използват цялата си енергия, за да го надвия. Много по-лесно е, когато човекът иска същото като мен. Драконовото ти сърце се бореше, но в теб е останало много от човешката ти същност и изцелението стана по-лесно, отколкото си мислех. Забелязвам, че сега мислите ти са много по-ясни. Надмина речника на сокола ми, за което те поздравявам.

Много смешно, намуси се той. В съзнанието му неволно се появи образа на кацналата на рамото му Саша, която го шляпаше с крилото си и от време на време го клъвваше по лицето. Кол се опита да го прогони, като се замисли за нещо друго, но беше късно.

Тя е голям защитник, развесели се Лорелай.

Но аз се опитвах да те спася.

Нека не забравяме, че преди това искаше да те убиеш. Той сведе рамене, сякаш думите й паднаха върху тях като нагорещени камъни. Трябваше да използва цялата си воля, за да не отмести поглед от нейния.

Съжаляват, Лорелай, не знам как мога да се извиня за това и за другото — че бях в Норденберг с Ирина. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Не ти уби Лео, отвърна уморено тя. Освен това ти вярвам, че Ирина е извъртяла думите си и те е принудила да се съгласиш на договор, какъвто иначе не би приел. А за опита ти да ме убиеш, след като тя ти отне човешкото сърце — това не беше ти. Не беше истинският Кол.

Ти рискува живота си, за да спасиш моя. За втори път. Това взе да се превръща в досаден навик, усмихна му се тя и той неволно си спомни червените й устни на фона на бялата като сняг кожа. Веднага изостави мисълта, знаейки, че Лорелай е в ума му. И бездруго имаше да мисли за много по-важни неща. Например кога щеше да се възстанови, за да спре великаните. И колко време щеше да им отнеме да стигнат до Елдър. И…

Веднага след като се извиним един на друг. Аз искам да ти се извиня, че слушах мислите ти дълго преди да ти се обадя, но…

Чакай малко. Откога си в тях?, попита той и в съзнанието му изникна моментът, когато се питаше какво ли би почувствал, ако може да я целуне.

Тя се притесни. По бузите й избиха две червени петна. Чух те да говориш за нашествието на великаните, за Ирина, за Бриг. Не съм… виж, наистина ли си мислеше…

О, небеса, не! Добре де, може би… само за миг. Аз съм мъж все пак. Тези неща се въртят в главите ни дори когато се тревожим за друго. Аз се тревожех за друго. За много други неща. Мисълта просто премина като стрела през ума ми, наред с много други.

Той беше пълен идиот. Досега не се бе затруднявал в разговорите си с противоположния пол. Никога не бе губил естествения си чар пред момичетата в училище, които искаха да целунат принца, за да могат после да се хвалят на приятелките си.

Колко момичета си целувал досега?, попита тя с неподправено любопитство в гласа.

Отговорът изгори съзнанието му, преди да успее да го скрие под мислите за математически уравнения и обучения по летене.

Сериозно ли? Толкова много? Да не би да си бил на състезание и да е трябвало на всяка цена да го спечелиш?

Беше… В моето училище имаше много момичета.

Тя извъртя очи. Добре. Но сега искам да държиш устните си далеч от моите. В момента имам много по-важни неща за правене.

Той също имаше по-важни неща за правене. Трябваше да спаси Елдър, да си върне сърцето (ако Ирина не го лъжеше, че го пази) и да помисли за сестра си, която го чакаше да се върне.

Една остра по ръбовете и тъпа в основата си болка го изпълни и нахлу в мислите му, преди да успее да я спре. Отново вървеше по дългия коридор към тронната зала, само че този път знаеше какво го чака там. После се видя да стои в ледените води на езерото Скиливренг, но думите, които искаше да каже на близките си, бяха недостатъчни, за да им разкрие истинските си чувства към тях. След това отново беше на колене на платформата над тронната зала, докато председателят на дворцовия съвет полагаше короната на баща му, а с нея и цялата отговорност за живота на кралството и народа му, на неговата глава. Тази отговорност го сломи. Сега взимаше решения под напора на отчаянието, жертваше себе си само за да постъпи правилно. И да спаси Елдър.

Колко струва спасението на Елдър?, помисли си той. Трябваше ли заради него да жертва толкова други неща?

Дъхът на Лорелай секна при тези негови мисли и сълзи изпълниха очите й, когато си представи брат си — момчето с неизменната усмивка и ярка светлина в очите — да лежи неподвижно на поляната пред входа за Норденберг.

Той прие образа й. Лео бе една от жертвите.

Не ти унищожи Лео, а Ирина, каза му тя. Мъката й, силна, колкото неговата, достигна до него и той притвори очи. Да извади на светло това чувство от най-тъмните кътчета на съзнанието си и да й го предаде беше много по-лошо от това да я направи свидетел на мислите си за онази целувка. И Кол можеше да се закълне, че тя чувстваше същото.

Сетих се как да блокирам мислите ти, каза тя, но сякаш не говореше на него, а на себе си. Магията на Ирина е в теб, но не чуваш нейните мисли. Тя е докоснала толкова много хора с магията си, че нямаше да й остане нито една скрита мисъл, ако не знаеше как да блокира другите. Гейбрил знае начина и може да ме научи. Не е необходимо да споделяме всяко свое хрумване един с друг.

Преди да й отговори, Кол се замисли за себе си, отделен от всички, обвързан единствено с драконовото си сърце и нашийника, чиято сила бе по-скоро приглушена от магията на Лорелай, отколкото прекратена. Ако тя го блокираше, нямаше да има с кого да споделя мислите си. Оставаше сам.

Тя стисна устни и пое дълбоко въздух, но преди да отвори уста, той вече знаеше какво ще каже. Истината се криеше в мекотата на сигналите, идващи от съзнанието й, в прокрадващото се между умората и собствената й мъка съчувствие към съдбата му.

Не можеше да иска това от нея.

Добре. Блокирай ме, каза той и съсредоточи цялото си внимание върху думите. Трябваше да бъде твърд и да погребе всяка частица от желанието си да се свърже с друг човек. Точно това искам.

Ти си ужасен лъжец.

Той се засмя, въпреки че не му беше до смях. През целия си живот бе лъгал хората около себе си — с едно-единствено изключение, Бриг — че не е нищо друго, освен очарователен нехранимайко, който не взима нищо насериозно. Държеше се безотговорно, защото така понасяше по-лесно разочарованието на баща си. Но не можеше да скрие истината от Лорелай. Тя вече бе видяла на какво бе способен и колкото по-дълго бяха свързани, толкова по-голяма част от себе си щеше да й разкрие.

Не само ти се чувстваш уязвим, каза тя, седна и започна да сплита къдриците си с бързи и ловки движения. Ти виждаш от мен не по-малко, отколкото аз от теб. Ако това продължи…

Не е нужно да продължава. Блокирай ме.

Тя извъртя очи.

Ако това продължи, трябва да приемем някои основни правила.

Не е ли по-лесно да ме блокираш?

Тя вдигна пръст.

Престани да спориш с мен. Няма да те оставя затворен в себе си, без да можеш да размениш две думи с когото и да било.

Мислите му омекнаха. Тя не спираше да го изненадва с голямото си сърце и силен дух.

Ти продължаваш да бдиш над мен.

Не го забравяй нито за миг, усмихна се тя. Сигурна съм, че съвсем скоро ще се наложи ти да ме спасяваш.

Надявам се да не се налага. Той стана и й предложи ръката си. Моля се да си далеч от всякаква опасност.

Тя пое ръката му и стана. Тъмните й очи го гледаха открито и уверено.

Ето ги и правилата: Не се ровим в мислите на другия, ако не сме поканени. И не мислим за целувки, когато има толкова други неща, за които да се тревожим. Ясно ли е?

Ясно. Нашийникът започна да му нашепва мисли за убийство. Той се отдръпна от нея и болката от магията на Ирина запулсира във врата му.

И трябва веднага да ми кажеш, ако болката се засили и започнеш да губиш контрол. Тя погледна към гърдите му, покрити с една от ризите на Гейбрил. Добре, сега да хапнем нещо. Имам нужда от сила.

За да поставиш бариера пред Елдър?, попита той, без да крие колко много означаваше за него отговорът й.

Да, отвърна тя.

Той вдигна покривалото на входа на палатката, за да излезе навън, и пропусна вътре студ и парченце индигово небе, преливащо бавно от синьо в черно.

Има ли някое безопасно място, където можеш след това да се скриеш от Ирина? Винаги си добре дошла в Елдър.

Тя вдигна брадичка.

Няма нужда да се крия от никого.

През съзнанието й заструи поток от образи — разрушен мост пада във водата, кулите на крепостната стена се срутват, Ирина, притиснала с ръце отслабващото си след всяка използвана срещу Лорелай магия. Планът на принцесата се разкриваше постепенно пред Кол и заедно с това шепотът на нашийника премина в писък.

Ти ще отидеш при Ирина?, погледна я право в очите.

След като спася Елдър.

Какво си намислила, Лорелай… Това е война.

Очите й блеснаха в мрака.

Точно така. Ще разруша защитата й и ще я накарам да използва магията си, за да отслабнат силите й. После ще отида в двореца и ще отмъстя.

Драконовото му сърце започна да бие все по-бързо, докато не подпали пожар в гърдите му.

Ирина ме измами.

Да.

Открадна ми човешкото сърце и ме прикова към този нашийник.

Лорелай се приближи до него. Искаш ли да ми помогнеш?

Той оголи зъби в усмивка не по-малко зловеща от нейната. Мислех, че няма да попиташ.