С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (40)

Трийсет и осма глава

Те доближиха двореца от юг. Лорелай летеше върху Мик и трябваше да засенчва очи, защото белите й люспи отразяваха лъчите на следобедното слънце и пръскаха ярки искри наоколо. Елдрианците летяха ниско над земята, прикривайки се зад хълмовете от южната страна на столицата, за да не позволят на стражата да ги забележи твърде рано и да бие тревога.

Лорелай изпрати Саша напред, за да огледа и да каже на драконите къде да летят и къде е най-безопасно да се приземят. Не биваше да позволява тяхната част от мисията да се провали. Те щяха да й осигурят пробив в защитата на Ирина, която сигурно бе организирана така, че да пресуши силите на Лорелай, преди да се е изправила пред нея.

Принцесата бе престанала с опитите да се свърже с Кол още преди да обсъди плана си с приятелите му. Той вече не беше там. В съзнанието му нямаше нищо, освен мрак, страх и жестоките подигравки на Ирина за усилията й да открие предишния Кол и да го върне при себе си. Засега беше по-добре да забрави за мисловната им връзка и да пази мислите за себе си до последния момент. Защото не можеше да си позволи да провали не само елдрианците, но и себе си.

Докато наближаваха двореца, Лорелай започна да диша все по-дълбоко, прогонвайки страха в най-далечния ъгъл на съзнанието си. Нямаше представа дали ще може да победи тази нова, по-силна Ирина. Не знаеше дали ще успее да спаси любимите си хора. И Рейвънспайър.

Но нямаше нужда да е сигурна в изхода на битката, за да влезе в нея. Сърцето й подсказваше пътя.

Тя беше законна принцеса на Рейвънспайър, велика мардушка на Моркант и щеше да поправи стореното на народа й зло или да умре, опитвайки се.

Скоро прекрасните кули на двореца се появиха на хоризонта и пулсът на Лорелай се ускори, магията й се спусна по вените и се събра в дланите й, където зачака битката с Ирина. Елдрианците се издигнаха за последен път и дворецът с неговите каменни куполи, дъговидни прозорци и прекрасни градини се разкри пред тях в целия си блясък.

Тръг обърна огромната си черна глава към Лорелай и я попита с поглед: Готова ли си?

Тя кимна и вдигна ръце. Ирина бе подготвила своите капани. Неестествени неща като подобните на змии клони, които я хванаха в клетката си в Норденберг — всичките, създадени от нейната магия.

Лорелай бе съставила своя план и се молеше той да проработи. Всички елдрианци й бяха дали доброволно по една люспа, макар да видя, че отделянето й от драконовата кожа беше болезнено. Тя усети готовността на сърцата им да служат на магията й, когато ги призове. Надяваше се люспите да й помогнат и да не се налага да поема техния огън в себе си, ако трябваше да го използва.

Елдрианците полетяха в плътна линия, седем дракона един до друг, насочвайки се към стената на двореца.

Лорелай се съсредоточи върху люспите в ръцете си, остави ги да се потопят в магията й и призова силата и смелостта на сърцата им. Стражите около крепостната стена извадиха мечовете и дадоха сигнал за тревога. Лорелай изчака те да преминат стената и тогава извика:

— Твор’града! Нека силата на драконовите сърца и моята кръв да бъдат щит за тях, докато им трябва защита.

Магията изскочи от дланите й във въздуха, енергията й се уби като мрежа около всеки дракон и попи в люспите му, а Лорелай се замоли Ирина да не може да пробие защитата с обикновена магия. Беше предупредила елдрианците да не разчитат на щита и да не влизат в двореца, за да търсят Кол. Не беше сигурна, че бариерата й ще се справи с магията, която е държала драконите в миналото в подчинение, но не искаше да подлага на риск някого от приятелите на Кол, за да експериментира.

Те прелетяха над оградата и в същия момент една стена от бодливи храсти плъзна нагоре, тръните се извиха като нокти, а клоните се извъртяха към драконите, сякаш имаха очи. Драконите смениха курса нагоре в опит да преминат стената и да избягат от хищните й клони.

Джин мина прекалено близо до един подобен на камшик трънлив клон и той я шибна яростно. Силата на удара я замая за момент, но щитът на Лорелай подейства и тя продължи пътя си.

Успокоението на Лорелай, че магията й няма да позволи трънливата стена да нарани драконите, се изпари, когато забеляза какво се случваше.

— Преследват ни! — извика тя на Мик.

Драконът набра скорост и се издигна право нагоре. Лорелай се прилепи към гърба му. Но колкото и бързо да летеше Мик, бодливата ограда все имаше преднина. Издигна се в небето, протегна ръце към слънцето и Лорелай разбра, че няма да я прескочат. Няма да успеят да я преминат и да се приземят от другата й страна.

Трябваше да измисли нещо друго.

— Спри да бягаш. Обърни се и застани с лице към нея.

Мик зави рязко и стомахът на принцесата се качи в гърлото й. Те застанаха с лица към оградата, която продължаваше да расте нагоре. Другите дракони последваха примера им.

Лорелай обви с магия люспите в ръката си и извика:

— Дайте ми огън!

Огънят в Мик лумна с нова сила. Пламъците в гърдите на всички дракони се съживиха, устите и ноздрите им се изпълниха с черен дим.

— Готова съм.

Огънят изригна от устите на елдрианците и Лорелай вдигна ръце.

— Жеч’пуск! Нека огънят да унищожи магията, която докосне.

Ярката бяла светлина се смеси с драконовия огън и се превърна в жълто-бяла топка, два пъти по-голяма от Тръг. Лорелай я насочи с ръце и тя достигна оградата.

В първия момент нищо не се запали. Магията, създала бодливата стена, я държеше здраво.

Но това беше зла и алчна магия, създадена от сърце, което знаеше как да покорява, но не и да обича.

Сърцето на Лорелай не беше само в тази битка. На нейна страна бяха седмина елдриански воини, готови да умрат за каузата. Тя се наведе към люспите и помоли драконовите им сърца за помощ. Призова силата и храбростта им, за да покорят магията в оградата.

Драконите изреваха като един и тя усети тяхната мощ и решителност. Те насочиха цялата си мисъл към огнената топка и тя се гмурна между клоните, посипвайки земята с горящи тръни и листа. Магията на стената отвърна на удара, създаде още повече клони и бодли, но елдрианците бяха непоколебими.

Лорелай беше непоколебима.

Драконите полетяха към оградата, следвайки пътя на огнената топка, която бавно прояждаше бариерата. Бодлите се спуснаха към тях, готови да разпорят коремите им и Лорелай скри лице в Мик, защото не бе създала щит за себе си. Беше сигурна, че ако го стореше, той щеше да разкъса напълно и без това блокираната от Ирина връзка с Кол. Не искаше да поема този риск.

След малко огнената топка прескочи оградата и се стрелна към земята от другата й страна. Драконите я последваха на мига.

— Воштет — каза Лорелай и насочи всичките си мисли към огъня. — Полети пред драконите и се подчини на техните заповеди!

От другата страна на оградата завиха вълци, дърветата затрепериха, клоните им се прекършиха и всичко започна да гори.

Лорелай се наведе към ухото на Мик и каза:

— Ако срещнете сила, с която драконите не могат да се справят, кажи на огъня какво да направи. Той е част от вашите сърца и ще ви се подчини. Всичко ще бъде наред.

Мик кимна с глава и се спусна заедно с приятелите си към южната страна на двореца, бълвайки огън по посока на препречващите пътя им дървета. Най-после стигнаха портала и в мига, когато докоснаха земята, вълците се спуснаха към тях.

Тръг изрева към препускащите към тях зверове. Земята се затресе, пропука се и оттам излязоха хиляди паяци, стоножки и охлюви, които се отърсиха от праха и се спуснаха към драконите.

— Помогни им — извика Лорелай, загледана в отчаяната битка на останалите дракони. Те размазваха вратовете с опашки и бълваха пламъци, но не успяваха да смогнат.

Мик заля земята пред себе си с огън, поглъщайки две дървета и отряд паяци, които бързаха към тях, приземи се и Лорелай слезе от гърба й. Коленете й трепереха, но ръцете й бяха силни.

Точно пред входа на двореца стояха два вълка и ръмжаха зловещо.

Саша, при мен!, извика тя. Вдигна ръце нагоре и магията се събра като светкавица в дланите й.

Саша се спусна от небето и кацна на дланта й. Вълците издраскаха дървената площадка под краката си с острите си нокти и завиха с притворени усти.

Светлината в дланта на Лорелай обви Саша и насочена от принцесата, силата премина през нея, а оттам — по невидими нишки я свърза с всички останали птици в гората.

— Хат’сия! Съберете се и елате при мен!

Саша потръпна. Вълците вторачиха злобните си очи в Лорелай и забиха нокти в дървото. Лорелай се сви, когато силата излезе от ръцете й. Вълците се нахвърлиха върху нея. Тя успя да избяга от лапите на единия, но другият падна върху нея и я повали на колене. Соколът изписка яростно и издра вълка с нокти.

— Хат’сия! — извика отново Лорелай. Силата й пулсираше, увеличена многократно от сърцата на дърветата около нея.

Драконите зад нея раздираха въздуха с ревовете си, битката и при тях беше безмилостна, но Лорелай нямаше време да мисли за това. Трябваше да оцелее и да влезе в двореца.

Болката я преви на две, но тя успя да изрита връхлетелия върху нея вълк, претърколи се настрани и се размина на косъм със зъбите на по-малкия му брат.

Убий ги всичките. Убий ги, не спираше да повтаря Саша, приземи се върху по-големия вълк и изкрещя от болка, защото другият захапа крилото й.

Лорелай изрита по-големия звяр, запрати го надалеч, изправи се и се обърна към входа на двореца, където чакаше нова двойка вълци с потекли по муцуните лиги. Саша, ела! Бързо! Тя протегна ръка и изпрати магията си в птицата в мига, когато тя кацна в дланта й.

Чу се отвратителен стържещ звук от наместването на раненото крило и след миг Саша беше здрава. В същия момент нещо раздвижи клоните на заобикалящите ги дървета. Започна като шепот, листата зашумоляха на лекия бриз, но постепенно звукът се усили, заприлича на ураган, брулещ листата от клоните и клоните от дърветата.

Вълците отзад заръмжаха и се спуснаха след Лорелай, а тези отпред приклекнаха, готови за атака. Тя се приготви за бой. В този момент птици от всякакъв вид изникнаха измежду дърветата и литнаха към нея, нападнаха зверовете отзад, закълваха ги и ги заудряха с криле, запратиха ги в стволовете на близките дървета и ги оставиха проснати на земята като счупени играчки. Вълците пред входа на двореца се спуснаха към нея, но обградилата я стена от птици ги спря. Шеметен облак от остри клюнове и блестящи като мъниста очи я поде на крилете си, понесе я нагоре и тя заплува във въздуха.

Вълците завиха жаловито, когато по-големите птици се отделиха от облака, забиха нокти в муцуните им и започнаха да ги дерат отново и отново.

Убия?, чу тя гласа на Саша. След нея се обади ястреб. Дрозд. Гълъб. Гласовете на хиляди птици заговориха в едно в главата й. Прониза я остра болка. Тя се обърна назад, носена високо над земята от безброй криле.

Убий, отвърна тя. Ятото я спусна внимателно на земята и се понесе към всичко, застанало между нея и двореца, разкъсвайки го на парчета. Зад нея драконите продължаваха храбрата си битка.

Лорелай изкачи стъпалата до портала и потърси в мислите си Кол. Откри мрак, болка и непреодолим стремеж към сърцето й. Но разбра, че е наблизо. Това означаваше, че Ирина го бе изпратила срещу нея. Или двамата я чакаха някъде из двореца.

Имаше само един начин да разбере.

Портата на двореца беше тежка, дървото — яко като конски гръб, колоните — каменни, а дръжките — от ковано желязо. Лорелай трябваше да се облегне на тях, за да я отвори.

От другата страна я посрещна едно момиче, явно прислуга. Устата й увисна, когато видя Лорелай да влиза.

— Вървете си — каза тихо Лорелай. Ехото от затварящата се порта зад нея се разнесе из коридора.

Очите на момичето се разшириха и тя подръпна безсмислено яката на униформата си.

— Но аз не мога… вие не можете…

Лорелай засече погледа й.

— Аз съм Лорелай Диедерих, дъщеря на Арлен Диедерих Трети. Този дворец е мой, а аз съм твоя кралица. Ако искаш да ти пощадя живота след битката с узурпаторката, трябва да се махнеш от пътя ми. Веднага. Скрий се някъде и не се показвай до сутринта.

Момичето бавно отстъпи от пътя й.

Лорелай изчака то да изчезне навътре, после измери с поглед коридора. Великолепният мраморен под, обсипаната с орнаменти извита стълба и декоративните пейки — подарък за кралица Розалинда Първа от владетеля на Балавата преди повече от век — бяха същите, каквито ги бе съхранила паметта й.

Тя отиде до центъра на залата и падна на колене на мястото, където за последен път бе видяла баща си жив и той й бе заръчал да пази живота на брат си.

Лорелай не можа да спаси нито него, нито Лео. Но можеше да почете паметта им, като освободи Рейвънспайър и хората, които баща й се бе заклел да води и защитава от тиранията на мнимата кралица. Той я бе възпитал да продължи делото му и тя нямаше да го разочарова.

Пръстите й пламнаха и студеното сърце на мрамора помръдна. Тя усети планинския камък под него, използван за основа на сградата преди векове. Тази планина беше нейна и при първия й зов каменното й сърце я разпозна. Лорелай продължи надолу, ръката й премина през камъка към земята на дедите й и докосна отново сърцето й. Каза му какво иска и защо трябва да го направи. Увери го, че ще излекува раните и изтърпените през годините мъки. Върна магията в себе си, пророни една-единствена сълза на скръб по баща си и брат си, после вдигна ръце.

Веднага го усети. Още преди да го види, усети ужасната агония и непреодолимата нужда да я разкъса на парчета.

Кол!, вдигна поглед тя и го видя. Очите му гледаха диво, невиждащо, вратът му беше протрит от нашийника, драконовите нокти — извити и насочени към нея. Беше настръхнал, готов да преодолее пространството от единия край на залата до другия само за миг.

Лорелай реши първо да спаси Кол. После щеше да търси Гейбрил и Ирина.

Не се тревожи, изпрати тя към него, макар да не беше сигурна, че я чува. Сърцето ми вече ти принадлежи. Ела и го вземи.

Магията се втурна по тялото й и се събра в дланите й като мълния. Нещо в очите му припламна и Лорелай се приближи до него, принуждавайки го да я види добре. Да й повярва, че няма да позволи той да се превърне в онова чудовище, от което толкова се боеше, че ще го спаси по един или друг начин.

— Колко трогателно! Започвам да вярвам, че ако ви бях оставила сами, наистина щеше да го спасиш.

Гласът на Ирина беше като нож, посипан със захар, също както в Норденберг, но този път Лорелай нямаше да избяга.

Тя се обърна с гръб към Кол и видя Ирина, застанала до вратата. До нея беше Гейбрил, целият окървавен и прикован към верига. Около врата му се бе увила огромна черна змия. Ръцете на Ирина вече искряха от магията, а жестока усмивка изкривяваше лицето й.