С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (24)

Двайсет и втора глава

С парещи от магията ръце и разтуптяно сърце Лорелай се загледа след отдалечаващия се Кол. Тя го изчака да се скрие от погледа й и бавно стана от земята.

Той избяга, въпреки отчаяното си желание да я убие. Въпреки че наказанието за неподчинението към Ирина го влудяваше. Лорелай усещаше, че мъките и болката му се увеличават с всяка негова стъпка. Онази част от човешката му същност, която някак си бе оцеляла след жестоката намеса на Ирина, се бореше неистово да надвие драконовото му сърце. Той бе взел решение и плащаше за него с всеки пронизващ го дъх, с всяка огнена мисъл, която пламваше в съзнанието му и се отразяваше в мислите на Лорелай.

Тя беше подценила вътрешната му сила. Бе го обвинила, че е погазил кралската си чест, но всъщност той се опитваше да спаси Елдър, принасяйки себе си в жертва.

Опитваше се да спаси и нея — едно момиче, което не означаваше нищо за него, за сметка на собствения си живот.

Лорелай свали ръкавиците и тръгна след него. Дори и в човешкия си облик той беше много по-бърз от нея, но трябваше да опита. В същия момент Гейбрил застана на пътя й, все още с меч в ръка.

— Какво става, Лорелай?

Тя потърси погледа му и овладя треперещия си от вълнение глас.

— Не успяхме да измамим Ирина. И вместо да остави кръвната клетва да го убие, Ирина е изтръгнала човешкото му сърце и е омагьосала нашийника на врата му да го наранява. Болката няма да спре, докато не ме убие и не й занесе сърцето ми.

Чертите по лицето на Гейбрил се изопнаха.

— Без човешко сърце той се превръща в хищник и ще насочи цялото си внимание към теб, неговата жертва. Знам, че това не е честно, знам, че момчето се бори за честта си, но ние нямаме друг избор, освен да го убием. Това ще бъде акт на милосърдие от наша страна. И единствен начин да спасим живота ти.

Лорелай вирна брадичка.

— Повече никой няма да умира заради Ирина. Включително и Кол.

Утре. Моля, блеснаха мислите на Кол в съзнанието й, но сега те идваха много отдалече, сякаш връзката между тях беше изтъняла и колкото повече се отдалечаваше той, толкова по-трудно й беше да чуе колебливо оформените в хаоса на съзнанието му думи.

Нямат намерение да умирам, сопна се Лорелай, докато изследваше с поглед еловата горичка по западното било на Фолкрейн в търсене на пътя, по който омагьосаният крал на Елдър би могъл да поеме.

Не… ти. Аз. Ти също няма да умираш. Ирина отне достатъчно и на двама ни.

Тя долови искрица на благодарност, но ужасната болка оцвети мислите му в червено и ударите на драконовото му сърце заглушиха всичко останало.

— Слушаш ли ме, Лорелай? — настоя Гейбрил.

— Вече те слушам — отвърна тя. Част от нея все още беше при Кол, при крещящата болка и шепота на нашийника, който му обещаваше, че нещата ще се оправят, ако поеме сърцето й в ръцете си.

— Лорелай — каза тихо, почти нежно Гейбрил, — не можем да спасим момчето. Сега той е просто един хищник.

Да, съгласи се Кол.

— Той не е хищник. Води битка със себе си. Това означава…

— Не знаеш какво означава. Не знаем дали е останала дори и една частица от момчето, което срещнахме в Транке.

Война… с теб. В съзнанието му се появи образа на отворен гръден кош, кръвта багреше земята около него в червено, докато той изваждаше сърцето й.

Спри с това. Съсредоточи се върху нещо съзидателно. Ние с теб не сте врагове, независимо от желанието на Ирина.

— … да направим каквото трябва. Но ти продължаваш да не ме слушаш, Лорелай… — не млъкваше Гейбрил.

Бягай. Не. Преследвай.

— И двамата млъкнете. Оставете ме да помисля — извика Лорелай, обърна се и закрачи напред.

— И двамата ли? — притихна Гейбрил.

Лорелай се изчерви.

— Докоснах гърдите му с гола ръка и изпратих магия в него. Сега съм свързана с мястото, където преди е било човешкото му сърце. Оттам знам, че се бори със себе си. Сега можем да чуваме мислите си.

Понеже нямаше сили да срещне погледа на Гейбрил, Лорелай вдигна очи малко над границата, където планината срещаше долината и еловата гора се смесваше с боровете по западния склон. Погледът й продължи на север и спря върху големия охранителен пост, първия от няколко в този граничен район.

— И ти говориш с него сега? — повиши глас Гейбрил.

— Ще е грубо да не му отговарям, нали? Особено когато знам, че не може да използва гласа си…

— Защото е просто дракон!

Дракон, долетя до нея гневният и гладен драконов глас.

Ти си повече от дракон. Ти си кралят на Елдър. А аз законната кралица на Рейвънспайър. Ние не сме във война…

Война. Гладът в гласа му достигна до съзнанието на Лорелай на широки заплашителни вълни.

Тя смръщи вежди към дърветата, въпреки че вече не го виждаше. Слушай те, Колванисмир Арсеневжнек. Ние не сме врагове. Не сме във война. Нашийникът ти нашепва лъжи. Аз ти казвам истината и ти трябва да те слушаш, защото мога да ти помогна.

Последва дълго мълчание, накъсано от образи на агония и борба. После той прошепна: Помощ.

— Какво ще стане, ако приеме другия си облик? Ако се превърне напълно в дракон. Тогава ще сме в голяма опасност — каза Гейбрил.

Защо не дойде при мен като дракон?, попита Лорелай и веднага съжали за въпроса си. Не беше много умно от нейна страна да вкарва в главата на Кол подобни образи. Вгледа се в Гейбрил, видя тънката линия на устните му и реши, че засега не бива да му казва нищо.

Кол й върна образа на нашийника, който го придържаше към човешкото. Очевидно Ирина се страхуваше да се изправи пред един жаден за отмъщение дракон.

Лорелай се обърна към Гейбрил и каза:

— Не може да се превърне в дракон. Нашийникът на Ирина не му позволява. Но той е много повече от един звяр, изпратен по петите ми. Той е крал на Елдър, кралството му загива, а сърцето му е в лапите на Ирина. Аз мога да го спася, Гейбрил.

— Рискът е огромен. — Гейбрил прибра меча и върна погледа си върху лицето й. Непреклонното му изражение й подсказа, че трябва да подкрепи думите си с логика. — Ако той се бори със себе си, накрая ще изгуби битката. Магията на Ирина е заразила кръвта му, а от опит знам, че с времето заразата ще завзема все повече от неговата същност.

— Тогава трябва да побързам.

— Ако използваш магия, за да спасиш момчето, ще трябва да разкриеш истинската си сила. Докато стигнеш до столицата, Ирина ще знае всичко и ще има време да се подготви. А твоята магия ще отслабне, ако сърцето му не пожелае да ти се подчини, което също ще даде предимство на Ирина…

— Не мога да го оставя просто да умре, при положение че имам силата да го спася.

Тежки като камък, думите й паднаха между тях и се възцари пълна тишина. Погледът на Гейбрил се смекчи.

— Той не е Лео.

— Не е, но е нечий брат. Нечий приятел. Освен това обещах да спася Елдър, ако Ирина не го направи — Тя вдигна царствено глава. — Аз спазвам обещанията си, Гейбрил.

Гейбрил отиде при нея и я прегърна.

— Знам, скъпа. И съм щастлив, че си себе си. Просто искам да останеш невредима до края. Не мога да понеса мисълта, че ще изгубя и теб.

Тя го прегърна и затвори очи, остави се на топлината на гръдта му и на познатото усещане от брадичката му върху косите й, което я даряваше с неговата увереност и кураж.

Не… спокойствие, долетяха до нея думите на Кол заедно с ужасна картина на огън, кръв и смърт. Нейната смърт.

Знам, но сега има по-важни неща. Тя разбираше, че поема риск, като отказва да убие краля на Елдър и насочва цялото си внимание към фалшивата кралица на Рейвънспайър. Това означаваше война, която щеше да възкачи едната на трона и да погребе другата.

Тя пусна Гейбрил и каза:

— Време е да започваме. Помниш ли какво си говорихме?

Той кимна, изразът на лицето му отново стана неразгадаем.

— Ако магията те изтощи, ще те заведа до следващата точка, дори и ако трябва да те влача по земята.

— Точно така.

— Задачата се усложнява с присъствието на дракон, заключен в човешко тяло, който има само една цел — да те убие.

— Саша може да го държи настрана, докато спя. Само трябва да ме изведеш от тази планина и да преминеш моста на река Силбер, който свързва Фолкрейн с останалата част на Рейвънспайър, преди армията на Ирина да се появи. Щом разбере какво съм намислила, тя ще използва магията си, за да ме спре. Трябва да достигнем до моста, дори да го преминем, преди това да се случи. — Тя му се усмихна леко, въпреки че нямаше нищо весело. — Моли се Рейвънспайър да разпознае правилно намеренията ми и да ми даде сърцето си без съпротива, за да не се налага да ме влачиш.

— Как мислиш да блокираш пътя на великаните, щом не можеш да докоснеш земята на Елдър? Не трябва ли да достигнеш до сърцето на Елдър, за да ти се подчини? — попита Гейбрил и двамата се обърнаха към наблюдателния пост.

— Ще използвам реката между двете кралства.

Тя огледа внимателно крепостта с дебелите каменни стени и тесни кули. Постройката сякаш бе врязана в самата планина.

Къде е оръжейната? попита Саша.

Кол й отвърна с объркани мисли.

Саша й изпрати образ на масивна сграда в подножието на планината.

Ставаше трудно да проследява мислите и на двамата.

Колко души има при поста? попита тя и без да обръща внимание на накъсаните мисли на Кол, прие от Саша картината на няколко редици с войници, застанали в готовност под светлосиньото небе. Една жена със сребърни ленти по униформата им нареждаше нещо.

Преглед на ротата. Това означаваше, че повечето, ако не и всички, които живееха в укреплението, бяха на външния двор.

Повечето от оръжията и боеприпасите на Ирина бяха в бункера, който се простираше от наблюдателния пункт до центъра на планината. Голяма част от северната армия също се намираше тук, отчасти защото тази земя беше на херцогиня Уолдина — предана поданица на кралицата, отчасти, защото крепостта беше близо до границата с Моркант и можеше да бъде пречка за крал Милек, ако решеше да претендира със сила за трона на племенницата си.

Разрушаването на наблюдателния пост и на бункера щеше да остави северната армия без боеприпаси при евентуална битка. Унищожаването на моста между планината и останалата част на Рейвънспайър щеше да задържи северните войски, които нямаше да могат да помогнат на Ирина в битката й с Лорелай.

Мостът беше стратегическа цел. И изискваше силна магия. Лорелай осъзна, че има право само на един опит, преди нишките от подземната мрежа на магията на Ирина да се върнат в двореца и да й предадат случващото се. Тогава кралицата щеше да измисли нещо страшно, за да спаси крепостта си.

— Готова ли си? — попита я Гейбрил. Напрежението се долавяше ясно в гласа му.

— Да.

Тя коленичи в праха и се замисли за жената, убила децата си, за да ги отърве от мъчителна гладна смърт. И за селяните от Транке, готови да убият елдрианците в стремежа си да не пропуснат своя шанс за спасение.

Видя Лео да й казва да бяга, докато черната магия на Ирина прониква във вените му, достига сърцето му и го смразява. Пое въздух, вдигна обгърнатите си в бяла светлина ръце и погледна към стърчащите от сърцето на планината постройки.

Силата обхвана цялото й тяло, спусна се по вените й и изпълни дланите с магия.

— Накх’рашк — удари с ръце в прахта и изпрати енергията си дълбоко в земята. Сърцето на планината й се стори упорито, тромаво и неподатливо, с източени от Ирина сили. Тя усети съпротивата му, спря натиска и прошепна. — Искам сърцето ти не за собствена изгода, а за да накажа онази, която обрича земята ни на смърт.

Остави магията си в недрата и зачака отговора. Надяваше се, тя да разбере, че Лорелай е тук, за да помогне и да я излекува, а не да я унищожи.

Но реакция нямаше. Планината отказа да отстъпи. Лорелай затвори очи и я помоли шепнешком. Ако трябваше да покори сърцето на Фолкрейн със сила, щеше да се възстановява с дни, както беше след лечението на Гейбрил. Но тя нямаше време за това. Разрушаването на граничния пункт беше първата задача от внимателно планирана атака, която трябваше да се случи бързо. Ирина трябваше да бъде принудена да използва магия, за да се защити. Това щеше да отслаби сърцето й. Лорелай щеше да изтощи отбранителните й сили, без да хаби своите. В противен случай рискуваше да влезе в битка, чийто изход нямаше как да предвиди.

— Моля те, помогни ми! — изрече тихо тя.

Магията изпрати светлината си навътре в земята и замря. Изведнъж бавно, много бавно сърцето на планината отговори.

— Благодаря ти! — каза само с устни Лорелай, когато силата на планината се сля с магията й и се превърна в подвластен на волята й инструмент. — Накх’рашк. Намери основите на крепостта и я разтърси, така че всяко живо същество да напусне стените й.

Планината простена и се затресе. Дърветата затрепериха, прекършиха се на две и паднаха. Зад стените на граничния пост се вдигнаха облаци прах. Дворът се напука. Още един трус и стената на укреплението се разцепи на две.

Поток от бойници се изля от портата на основната крепост. Лорелай притискаше длани в земята, сърцето й биеше в слепоочията.

Винаги бе знаела, че е способна на голяма магия, но до този момент не бе и помисляла, че ще подчини цяла планина. Гледката я изпълни с благоговение, в което имаше и зрънце страх.

Ирина също бе способна да подчини планина и ето какво бе направила със своята магия.

Кажи ми, когато всички излязат от крепостта, изпрати мислите си към Саша заедно с образ на обезлюдените сгради.

Бягат, отвърна й Саша. Мислите й бяха пълни с тичащи в паника войници. Пукнатините по каменния двор пропълзяваха като паяжина към стените.

Докато наблюдаваше смаяно делото си, някъде в най-отдалечения ъгъл на съзнанието си тя получи част от обърканите мисли и образи на Кол, но ги пренебрегна. Трябваше да се пребори със страха, че магията, която притежаваше, можеше да я превърне в Ирина, в злата магьосница, която сега искаше да унищожи. Но скоро изостави тази мисъл и насочи цялото си внимание върху изпратения от Саша образ на бойниците, които спасяваха живота си.

Нейната сила и тази на Ирина бяха равностойни, но сърцата им бяха коренно различни. Ако Ирина поискаше от планината да събори крепостта, щеше да го направи, без да се интересува за живота на хората в нея.

Чисто, каза Саша и й изпрати картина на последния войник, бягащ от крепостта с ококорени от ужас очи.

Лорелай престана с разсъжденията за природата на своята сила и пое дълбоко въздух. Магията гореше във вените й. Време беше Ирина да пожъне посятото.

Тя намери каквото търсеше дълбоко под стабилната планина, под пластовете пръст, камъни, скали и води — гореща жила, превърнала скалистия слой в лава, която течеше бавно през сърцевината на Рейвънспайър. Щом я усети, събра силата си и изрече:

— Каз’жеч. Отвори канал за лавата под теб и я остави да погълне крепостта.

Вътре в планината нещо забуча и застърга, сякаш се сблъскаха две огромни скали. Нещо заклокочи и звукът се засилваше с всяка секунда. Дърветата затрепериха, клоните се превиха. Листа, шишарки, камъчета и прах се откъснаха от хълма и се свлякоха надолу по склона.

Безопасност, безопасност, изкряска Саша в съзнанието си и пресече небето обратно към Лорелай.

Аз съм в безопасност, изръмжа й Кол и Лорелай обърна глава към гората, оглеждайки дърветата, но не успя да открие следите му.

Клокоченето премина в тътен, когато горещата лава се сля с пламъка на магията й и си запробива път през сърцето на планината. Крепостта се затресе и огромни каменни късове се изтърколиха по склона.

Земята под ръцете на Лорелай се затопли и заклокочи. Гейбрил я хвана за раменете, за да я задържи на крака, когато повърхността на планината започна да се пропуква, отваряйки дълбоки пропасти, пълни с огнена лава.

— Трябва да се махаме оттук — каза той.

— Още малко — отвърна тя, погледна към крепостта и предаде мислено волята си на планината.

Потокът от разтопена лава се надигна, експлодира и нахлу в бункера. Пламъкът засъска, камъните започнаха да се пръскат и втечняват. Планината затрепери. В този момент лавата изригна от бункера и покри двора, изхвърляйки горещи отломки надолу по склона. Планината потръпна още веднъж и погълна останките от сградите в пръстта.

Лорелай прошепна благодарността си и вдигна река от земята. Реват на лавата премина в далечен ропот и постепенно затихна напълно. Тя стана на крака и се загледа в мястото, където допреди малко се бе издигал граничният пост.

Сега го нямаше, разрушен до последния камък. Бункерът беше запълнен със застиваща лава и цялото снаряжение бе запечатано под нея.

Краката на Лорелай затрепериха. Пръстите й бяха студени като лед, когато се опита да сложи ръкавиците, но все пак можеше да стои права и да върви без чужда помощ. Това беше най-мощната магия в живота й, но планината й се бе подчинила доброволно и последиците върху тялото й бяха минимални. Тя искрено се надяваше сърцето на планината също да остане непокътнато.

Трябва… да ловувам, промъкнаха се мислите на Кол в главата й заедно с образа му. Той бе забил нокти в ствола на едно дърво, за да удържи на порива да хукне след нея и да я разкъса.

Да я убие.

— Да тръгваме — каза тя на Гейбрил и потърси с поглед ловеца, който вече губеше битката със себе си. — Ще ни трябват най-малко три дни да стигнем до река Силбер и да стъпим на моста, преди войниците да се съберат и да обединят сили.

Гейбрил кимна и се обърна на юг.

— А момчето?

— Скоро ще тръгне след мен. Трябва да се отдалечим от него колкото може повече, докато измисля как да се справя с него.

Гейбрил я погледна многозначително, за да й покаже, че има свой начин да се справи с Кол. Без да губят време, двамата тръгнаха на юг, Саша литна над тях, а Кол изостана да се бори с магията на Ирина.