С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (36)

Трийсет и четвърта глава

Ирина стоеше на балкона и гледаше към окъпания в лунна светлина град. Ръцете й стискаха златната кутийка със сърцето на Кол. По тревата около вратата на затвора все още се различаваха останките от днешните й несполучливи опити да открадне годините на някое друго сърце и да ги прибави към своите. В купчината трупове имаше селяни от юга, дворяни от столицата, един търговец от Съндраил, забравил да плати таксата си за внос, и дори един благородник от западното кралство Акрам, който в действителност не бе нарушил нито един закон, но беше нужен, за да докаже теорията на Ирина, преди тя да се осмели да положи сърцето на елдрианския крал в гърдите си.

При всеки опит да вземе жизнената сила от сърцето на чужденец, тялото й реагираше, сякаш бе поела отрова. Започваше да си мисли, че родена и отгледана в Моркант, магията й нямаше да приеме ничие сърце, което не туптеше с моркантианска кръв.

Всяка магия срещу Лорелай изсмукваше силата й все повече. Всеки провал да спре похода на принцесата към двореца изпълваше гърдите й с болка и дишането й се превръщаше в мъчение. Трябваше да излекува сърцето си, но в тъмницата нямаше затворници от Моркант. И доколкото знаеше, в границите на Рейвънспайър нямаше нито един човек с моркантианска кръв — освен Лорелай.

Единствена Лорелай.

Предстоеше й да реши дали да остави сърцето на елдрианския крал, или да го жертва, за да запази собствения си живот.

Вратата на стаята се отвори и познатите стъпки на Виктор приближиха към балкона. Тя се обърна и го откри зад себе си с поднос със супа и хляб. В очите му се четеше нежност.

— Седмицата беше тежка за теб — каза той и остави подноса на страничната масичка, повика я вътре и затвори вратата на балкона. Погледът му попадна върху златната кутийка в ръцете й и нежността в погледа му премина в скрита болка. — Какво мислиш да правиш с това?

Тя погледна кутията в ръцете си.

— Имам нужда от ново сърце.

Той свъси вежди.

— Момчето ще изпълни задачата си. Ще ти донесе сърцето на Лорелай и всичко ще…

— Няма да ми го донесе. Не ми се подчинява. Сега е на страната на принцесата, съучастник в борбата й срещу мен. Помага й да използва магията си. — Тя погледна към Виктор и за миг му позволи да види страха, който я разяждаше отвътре ден и нощ. — Лорелай е по-силна от мен. И сега идва насам, за да довърши започнатото. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Ще умра, Виктор. Лорелай ще ме убие или собственото ми сърце ще ме изостави.

И сякаш за да докаже нейните думи, сърцето й прескочи удар. Прониза я внезапна болка, която се разпространи и заседна в челюстта й. Тя рязко остави кутията върху масата и се хвана за гърдите. Виктор вече беше до нея.

— Седни — каза той и я поведе, не, по-скоро я повлече към най-близкия стол. Гласът му натежа от тревога. — Ще се оправиш. Знам, че ще се оправиш. Просто спри с магиите за известно време. Изчакай силите ти да се възвърнат…

— Няма да се възвърнат — простена тя и грабна ръката му. Магията заигра по дланта й в очакване да изпълни заповедите на сърцето й. — Не мога да се възстановя без чужда помощ.

— Аз ще ти помогна — наведе се към нея той. Сините му очи я гледаха ясно и с копнеж.

— Знам магия, която ще вземе оставащите години от друго сърце и ще ги даде на мен. Опитвах се да я приложа не един и два пъти върху нашите пленници, но това ме направи още по-слаба. Магията ми отказва да приеме сърце от Рейвънспайър.

— Може да не е свързано с мястото на раждане. Може би трябва да е благородник…

— Опитах и това. Опитах с благородник от Рейвънспайър и от Акрам. Опитвах с много и различни знатни хора. — Тя отново взе златната кутия и я притисна до себе си. Отвътре се чуваше равномерният ритъм на сърцето на Кол. — Не съм опитвала само със сърца от Елдър и Моркант.

Загледана в кутията, тя изчака Виктор да осъзнае онова, което тя вече знаеше.

Виктор сложи ръка върху нейната.

— Едно е да накажеш своите затворници, Ирина, друго е да вземеш от краля на Елдър повече, отколкото ти е обещал.

Тя стисна по-силно кутията и го погледна ядосано.

— Казах ти, че умирам.

— Тогава се махни оттук — замоли я с думи и с поглед той. — Ще отидем в Съндраил. Чух, че там живеела вълшебница, прогонена от своите и приютена от краля. Правела чудеса срещу подобаваща цена. Сигурно ще може да излекува сърцето ти. После ще си купим кораб. Ще тръгнем из моретата, ще си намерим остров…

— Няма да напусна — издърпа ръката си тя и вдигна кутията над главата си. Златото блесна на светлината на свещниците. — Борих се здраво за това. Рейвънспайър е мое кралство и няма да го дам никому. Сигурна сам, че ще излекувам сърцето си с това на краля на Елдър — каза тя и почти повярва на думите си. Щеше да опита. И може би този път щеше да се получи.

Или Виктор, този толкова зависим от нея Виктор, щеше да измисли друго решение, за да не се налага да го прави, да не се налага дори да мисли за такава възможност.

Виктор задържа погледа й за един дълъг момент. По лицето му преминаха най-различни емоции. След известно време отвори устни и произнесе тихо:

— Не.

Тя зяпна срещу него.

— Какво каза?

Очакваше съгласие или логично предложение, което щеше да реши проблема. Не и съпротива. Не и от Виктор.

Той стисна заби и я погледна така, сякаш искаше да я помоли за нещо.

— Казах „не“, Ирина. Не бива да съсипваш живота на това момче. И без това му причини достатъчно злини. И ако сърцето му се окаже толкова отровно, колкото и другите, ще умреш.

— Ще го направя. И когато свърша, двамата ще си поговорим сериозно за мястото ти…

— Ще си поговорим сега — прекъсна я той и в очите му се появи див блясък. — Ще обсъдим всичко, останало неизказано между нас през изминалите години. Ще започнем с факта, че никога не си обичала крал Арлен, мисля, че обичаш мен, и макар отчаяно да искам да те видя щастлива и в безопасност, не мога да се съглася с плана ти.

— Не сега, Виктор. — Тя го блъсна в гърдите, за да го отстрани от пътя си, но той не помръдна.

— Да, точно сега, Ирина. — Той игнорира смразяващия й поглед и се наведе напред толкова, че я притисна между гърдите си и облегалката на стола. — Отдадох ти целия си живот. Посветих ти времето си, енергията си, сърцето си.

— Не съм искала сърцето ти.

— Не, но все пак го взе. Ти взимаш всичко от всички, Ирина. От земята. От хората. От мен. Но понеже знам защо го правиш, си държах езика зад зъбите. Преглъщах думите и гордостта си, защото знаех, че това е цената, която трябва да платя, за да остана до теб. Защото те разбирам. — Гласът му омекна и болката му скъса нещо в нея, но Ирина не му позволи да го види. — Защото знам, че не получи обич от онези, които трябваше да те обичат най-много. Трябваше да ти дадат брака и трона, който се падаше на теб, но не го направиха. После, когато се ожени за Арлен, той почти не те поглеждаше. Децата му не ти вярваха, а придворните се отнасяха с теб като с натрапница вместо като към тяхна кралица. Това те нарани дълбоко…

— Не ме е наранило — прекъсна го тя. Магията се събираше в ръцете й и в търсене на жертва.

— О, да, нарани те. Но причинените от други хора рани не могат да се сравнят с онези, които сама си нанасяш. Ирина, не бива да унищожаваш това момче, за да стигнеш до Лорелай. Не бива да ужасяваш всички до такава степен, че да не смеят да те погледнат. — Той сложи ръка на бузата й и я погали нежно. — Не ти трябва магия, за да те обичат. Имаш всичко необходимо, за да бъдеш обичана кралица и… обичана жена. Всичко е тук.

Ръката му слезе надолу и спря при сърцето й.

— Виктор…

— Обичам те, Ирина. Не защото притежаваш магия, не защото си кралица. Всъщност те обичам въпреки тези неща. — Той падна на колене и хвана ръцете й в своите. — Обичам те и те моля да спреш. Моля те от цялото си сърце.

Тя откъсна погледа си от него и го насочи към златната кутия. Тя криеше в себе си надежда. За миг се опита да си представи живота си извън Рейвънспайър. Да се види с Виктор на кораб в търсене на остров, който щеше да е само техен. Но ако тръгнеше сега, баща й щеше да се окаже победител. Милек щеше да победи.

Татяна, предателката, щеше да победи.

Те щяха да имат всичко, а Ирина щеше да броди бездомна, без титла, без кралство и без власт.

Тя издърпа ръцете си от Виктор.

— Моля те, Ирина!

— Няма да си тръгна. — Тя примига, за да прогони сълзите, отблъсна го и стана. — Ще подсиля сърцето си и ще приключа с онова, което започнах преди девет години. Няма да дам нищо на Лорелай, защото по право то е мое.

— Сигурна ли си, че магията ще подейства? Може би проблемът не е в сърцата. Може би…

— Подейства срещу баща ми — каза Ирина, без да го погледне. — Значи влияе върху моркантианско сърце. Надявам се да го стори и с елдрианско.

Той се изправи бавно.

— Обичаш ли ме, Ирина?

Въпросът му прогори дупка в съзнанието й. Тя застина, ръката й увисна над кутията.

Обичаше ли го? И какво щеше да й струва тази любов?

Той се приближи до нея и повтори въпроса си.

— Обичаш ли ме?

Тя вдигна бавно погледа си към него. Хубавото му лице, безупречната му вратовръзка, сините му очи — всичко я умоляваше да му каже истината.

— Да — отвърна тихо тя и се обърна бързо към кутията. — Но няма да съм щастлива с теб, ако не победя Лорелай и не остана на трона на Рейвънспайър, а единственият начин да го постигна, е да възстановя силата на сърцето си.

— И това ще те изцели? Ще ти даде сили да победиш Лорелай и да останеш на трона? И най-после да бъдеш щастлива?

Тъгата в гласа на Виктор проникна и в нея. Тя срещна погледа му и онова, което видя в него, я разтърси. Той вече знаеше решението й, преди тя да събере сили и да го произнесе на глас.

— Да, това ще реши всичко и аз най-накрая ще намеря покой. Най-накрая ще бъда щастлива.

Тя протегна ръка към кутията, но Виктор я пресрещна, прегърна я и я придърпа към себе си. Преди Ирина да каже нещо, той покри устните й със своите. Целувката му беше дива, отчаяна, устните му я опариха, зъбите му одраскаха кожата й и й причиниха болка.

Той вдигна глава, хвана ръката, която кръжеше над кутията, и я сложи на гърдите си.

— Бях сериозен, когато ти казах, че няма да ти позволя да отнемеш живота на невинно момче. Ако наистина ти трябва да вземеш години от нечие сърце, ако това наистина ще те успокои и ще те направи щастлива, тогава вземи моето. Но няма да ти позволя да вземеш неговото.

Тя потрепна и се загледа в него. Сърцето в кутията заби по-силно за сметка на нейното, което започна да прескача и да я боли.

Ирина му бе казала истината. Нямаше да напусне Рейвънспайър. Не и след всичко, което бе сторила, за да направи кралството свое. Още една жертва и щеше да постигне целта си. Да стане най-силната. Да бъде непобедима.

— Жа’дат — прошепна тя и силата пламна в ръцете й. — Вземи, което е негово, и го дай на мен.

— Ирина, спри! — извика отчаяно Виктор. — Моля те, спри!

Без да му обръща внимание, тя вдигна ръка и остави магията да даде сила на гласа й.

— Жа’дат! Вземи, което е негово, и го дай на мен. Дай ми го!

Бялата светлина изскочи от ръката й и го уцели в гърдите.

Главата на Виктор падна назад и той извика. Магията проби гърдите му и обхвана сърцето.

— Не! — извика Ирина, дошла на себе си, но магията не спря.

Желанието й беше по-силно от глупавото й сърце.

Тя желаеше Рейвънспайър.

Тя желаеше да види Лорелай мъртва.

Сълзите й потекоха, докато гледаше лицето на Виктор да се състарява и косата му да побелява. Накрая се свлече на пода, красивите му сини очи помътняха и се загледаха в нищото.

Сърцето на Ирина заплака в гърдите й, но магията се върна при нея като лавина от енергия.

Сега беше готова да посрещне Лорелай. Нищо, че елдрианският крал беше до нея. Щеше да ги унищожи и двамата. Щеше да го направи за Виктор.

Тя се наведе и оправи изкривената му вратовръзка. Позволи на един вопъл да се откъсне от устните й, притисна се за миг до гърдите му, после пресуши сълзите си и излезе от стаята.