С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (32)

Трийсета глава

Дойде моментът да направи следващия си ход срещу Ирина и стомахът на Лорелай се сви от притеснение. Преди няколко дни бе предизвикала кралицата с магията си и едва не бе умряла, прикована под водата от статуята. Нямаше представа каква магия щеше да й изпрати този път, какво чудовище щеше да събуди, да подчини и да го накара да я убие.

Надяваше се Ирина да се е изморила от битката им за сърцето на Кол и в момента да не е опасна за нея. Но не беше сигурна в това. Може би й бяха останали достатъчно сили за още една ужасяваща битка. Лорелай трябваше да е готова да защити себе си и другите. Или при необходимост да избяга. Кол и Гейбрил също трябваше да са подготвени за всичко.

За целта тя трябваше да победи в спора, който водеше с Гейбрил вече втора седмица.

— Преди да разруша пътищата, трябва да се погрижа за нещо много важно — обърна се тя към него. Старецът привързваше торбата си към гърба, а Кол навиваше палатката под сребристата луна.

— Какво е то? — попита Гейбрил.

— Крака ти.

Това ще бъде интересно, вдигна вежди Кол и пъхна палатката в торбата си.

— Казах ти, няма да хабиш енергията си за мен, ще ти трябва за Ирина — отсече твърдо Гейбрил и в гърдите на Лорелай припламна гневна искра.

— Нямаше да изисква никаква енергия, ако не се налагаше да се преборя с упоритото ти сърце — направи крачка към него тя и двамата застанаха лице в лице.

— Откъде знаеш? — заинати се той. — Всеки път, когато ти се наложи да излекуваш някого, спиш часове наред. Понякога и дни.

— Не и когато излекувах Саша.

Чула името си, Саша излетя от близкото дърво и кацна на рамото на Лорелай. Инат човек. Човек. Сакат.

Опитвам се да променя това, отвърна й Лорелай, загледана в Гейбрил.

Да го подкупим? Мишка? Заек?

Без подкупи. В крайна сметка по един ши друг начин той ще се подчини на волята ми, каза Лорелай, вдигна брадичка и продължи:

— Глупаво е да спорим. Ще излекувам крака ти и толкова.

Той отстъпи назад.

— Няма.

— Гейбрил…

— Какво ще стане, ако Ирина разбере, че използваш магия за лечение и предприеме нещо, но ти си в безсъзнание и не можеш да се защитиш? — погледна я той и в очите му се четеше не по-малко решителност, отколкото в нейните. — Не искам да ставам причина за смъртта ти.

— Аз пък не искам да ставам причина за твоята смърт. — Тя вдигна ръце и магията избухна в дланите й. — Когато разруша пътищата, Ирина ще отговори. Нямам представа какво оръжие ще използва, но ние трябва да сме готови за битка или за бягство. Ти не можеш да бягаш, аз също няма да мога, понеже ще се тревожа за теб.

— Но…

— Въпрос на стратегия е — настъпи тя, пое дъх и продължи, като се стремеше да звучи спокойно. — Ако ми се подчиниш, щетите за мен ще са минимални. А ако Ирина ни нападне, след като те излекувам, и по някаква причина не съм в състояние да се защитя, Кол ще ме измъкне и ще ме отведе далече оттук.

Не мисля, че ще му хареса идеята да ме изпрати някъде сам с теб. Нали знаеш, че спи между нас с изваден меч? Не съм в списъка с хората, на които се доверява, вметна Кол.

Тук не става дума за доверие. Важното е той да е наясно, че знам границите на силата си.

Би трябвало да му го кажеш. Кол вдигна сгънатата палатка на раменете си и кимна към Гейбрил.

Гейбрил въздъхна дълбоко.

— Признателен съм ти за грижата и съм щастлив, че искаш да ми помогнеш, Лорелай. Но дори и да ти се подчиня и, както казваш, това да не ти отнема големи физически усилия, има вероятност Ирина да разбере, че си използвала магия и да те нападне, преди да успееш да разрушиш пътищата. Какво ще правим тогава?

Тя задържа погледа му.

— Тогава ще използвам магия, за да разруша едновременно пътищата и онова, което тя изпрати срещу нас. Ако е невъзможно, ще избягаме и ще измислим друг план. Ще намеря начин да направя, каквото трябва. И в двата случая кракът ти ще е излекуван.

— Лорелай…

— Трябва да вярваш, че знам какво правя — прекъсна го решително тя. — Ако не ми вярваш за това, как ще повярваш, че мога да победя Ирина и да управлявам цяло кралство?

Добре казано, вметна Кол.

Гейбрил остана дълго време безмълвен. Както винаги лицето му не изразяваше нищо. После вдигна поглед и я прегърна с двете си ръце. Постави брадичка на главата й и каза:

— Ти си права и това ме плаши, въпреки че не искам да си го призная. Свикнал съм аз да бъда този, който се грижи за теб и мисълта, че не мога да ти помогна в тази битка е мъчителна за мен.

Тя отвърна на прегръдката му, после отстъпи назад и вдигна ръце, обвити в бяла светлина.

— Ще ми помогнеш, ако възвърнеш цялата си сила. И ми се довериш.

Той я погледна в очите, бавно сплете ръце с нейните и потрепна леко, когато магията й облиза кожата му.

— Доверявам ти се.

— Тогава да не се бавим повече. Ще го направим до кръстопътя, за да изпратя раната ти в земята и в същото време да дам заклинание за разрушаването.

Тримата напуснаха абаносовата горичка и тръгнаха по изсъхналата трева покрай храсти, от които се носеше миризма на гнило. Саша се издигна над главите им, за да огледа наоколо за пътници, но малцина използваха пътя нощем, когато видимостта бе оскъдна.

Той беше широк и павиран с обли и загладени от превратностите на времето и дългата употреба камъни. Разделяше полето на четири еднакви части и ги срещаше в средата. Лорелай ги поведе към южната точка на мястото, където пътищата се пресичаха. Спря, погледна към Гейбрил и се опита да запази спокойствие, да не показва, че трепери отвътре и не спира да се пита какво ще изпрати Ирина срещу тях този път.

— Ще поема болката ти в себе си, после ще я оставя на пътя. Щом кракът ти се оправи, искам да побегнеш през полето към Хиндерлинде. С Кол ще дойдем при теб веднага след като разруша всичко.

— Няма да те оставя — заяви Гейбрил и тонът му показваше, че този път няма място за спор.

— Кол няма да ме нарани. И благодарение на мисловната ни връзка ще може да се бори като мое продължение. Не знам какво ни очаква, не знам дали ще успея да убедя земята да ми се подчини, при положение че толкова време е била притежание на Ирина. Ако не мога да се бия, Кол е по-бърз от всеки човек и…

— Това няма нищо общо с момчето — вдигна ръка той и я погледна в очите. В неговите гореше буен огън. — Не мога да те спра да поемеш този риск и не искам. Нали от години те подготвям за този момент? Но няма да те оставя сама, независимо какво ще ми струва това.

Няма да спечелиш този спор, вметна Кол. Каза го спокойно, но тя видя страха му от предстоящото, усети го в мислите му, които скачаха безсмислено от една възможност на друга.

Искам той да е в безопасност.

Той е твой защитник, а ти си неговата кралица. Преди малко го помоли да повярва в способностите ти. А ти вярваш ли му?

Да, вярваше му. Той бе жертвал семейството си, крака си и своята сигурност, за да защити принца и принцесата, да ги отгледа смели, правдиви и способни да се бият за справедливата кауза. Тя просто искаше да предпази последния жив човек, когото обичаше.

Мисълта, че може да го загуби, премина като остра болка през съзнанието й, последвана от мъката по Лео. Въздухът в гърдите й натежа като камък и чувството я разтърси, докато гледаше пътя и обмисляше действията си.

Можеше да избяга оттук, да отиде в друго кралство, където щеше да е в безопасност. Гейбрил щеше да дойде с нея. Можеха да отидат в Елдър, да се запознаят с Бриг. Да останат в двореца на Кол. Да забравят за Ирина и тъжното минало, донесло толкова много смърт и разруха.

Но ако напуснеше, щеше да обрече хората на Рейвънспайър на бавна и мъчителна смърт. Щеше да остави смъртта на Лео и на баща си ненаказани, а саможертвата на Гейбрил — безсмислена. И Кол щеше завинаги да остане в капана на нашийника на Ирина, който тя не успя да свали от врата му. Той щеше да се превърне в нещастен човек, защото нямаше да спре да тъгува за човешкото си сърце. А Лорелай щеше да прекара живота си със съзнанието, че мъката на Рейвънспайър и болката на Кол са отговорност, която тя бе отказала да поеме.

Лорелай изпъна бавно рамене, стегна мускули и спря трепета на тялото си, прогонвайки мисълта, че може и да не се справи. Да, можеше да избере друга съдба, но нямаше как да живее с последствията от този избор. Щеше да се изправи пред Ирина, независимо от крайния резултат. Щеше да поеме риска, да се бори и да направи всичко, за да отнеме силата на кралицата, дори и това да отнемеше живота на последния от любимите й хора.

Принцесата бе толкова отдадена на мислите си, че не обърна внимание на тези на Кол и подскочи от изненада, когато той хвана ръката й и вплете пръсти в нейните.

Благодаря ти, бяха единствените му думи, но тя видя какво се крие зад тях. Видя бъдещето, за което бленуваше той, какъв крал искаше да бъде и как нищо от мечтите му нямаше да се случи, ако останеше завинаги обвързан с Ирина. Тя стисна ръката му, пусна я бързо и се обърна към Гейбрил.

— Каквото и да се случи, трябва да останеш жив. Не ме е грижа какво ще правиш, за да изпълниш задачата, но трябва да го сториш. Това е заповед от твоята кралица. — И без да чака отговор, тя коленичи и, стискайки ръката на Гейбрил в своята, го повлече със себе си. — Готов ли си?

— Готов съм — каза уверено той.

Готов.

Магията на Лорелай лумна в ръцете й и тя усети сърцето на Гейбрил да търси нейното.

— Накх’гор. Намери счупената кост. Каз’прин. Излекувай счупеното, изпрати болката в мен, а оттам в земята.

Сърцето на Гейбрил й се подчини на мига. Магията й проникна лесно в него, изпълни тялото му и тръгна по вените с минимално усилие от нейна страна. Когато достигна до подутия възел на лявото бедро, светлината обгърна крака му, чу се остро изпукване и костта се изправи. Гейбрил извика и падна напред, болката веднага излезе от него и потърси Лорелай.

Когато я прие, тя стисна зъби, сякаш адът избухна в нея. Смазващата агония я накара да настръхне и стомахът й се качи в гърлото.

Изхвърли я навън, Лорелай, каза припряно Кол и гласът му беше като глътка чист въздух след разкъсващата я на две болка. Кракът на Гейбрил е добре. Ти успя. Хвърли болката в земята.

Тя отдръпна ръката си от тази на Гейбрил и сложи длани върху грапавата повърхност на пътя. Болката излезе, изля се и камъкът под нея се разпука на две, разкривайки земята под себе си. Принцесата пъхна ръце в пукнатината, без да обръща внимание на острите ръбове на камъка, разраняващи кожата й, и зарови длан в пръстта.

— Моля те, дай ми колкото може повече от твоята сила — прошепна тя, усети магията й да се излива в земята и зачака. Гърлото й се схвана, гърдите я заболяха, докато се молеше безмълвно кралството й да разпознае и приеме истинската си кралица. — Искам да спра онази, която те измъчва. Ще ми помогнеш ли?

Сърцето на Рейвънспайър тръгна нагоре, достигна до нея и се сля с магията й, но в него имаше и някаква следа, зрънце съпротива, което сякаш не беше в земята, а…

— Ирина — прошепна Лорелай, когато нишките на магията й достигнаха до мрежата на Ирина, притаена в недрата на черната пръст.

Вече се бие с теб. Но къде е тя? Не виждам нищо.

Поставила е капан под земята. Явно това място е важно за нея. Но ответната атака ще отслаби силата й. Тя се вгледа в кехлибарените очи на Кол. Това означава, че трябва да се движим бързо, защото в мига, когато изрека заклинанието, магията й ще реагира.

Готов съм.

— Прос’рашк! — звънна гласът й. Магията изригна от ръцете й и потъна в земята. Уби се около изтощеното сърце на Рейвънспайър и се сля с него така, че двете станаха едно. — Разпръсни камъните по този път и ги направи на пясък.

В първия момент земята като че ли се възпротиви и нишката на магията на Ирина се опита да изблъска тази на Лорелай. Сърцето на принцесата препусна из гърдите й, гневът изостри сетивата й. Нямаше да изгуби тази битка. Нямаше да се провали. Ирина държеше в плен земята й почти десет години. Време беше да разкъса оковите.

Тя отметна глава и извика:

— Прос’рашк!

Силата изпълни тялото й, лумналият в гърдите й пожар изскочи и се гмурна в недрата на земята. Полето се нагъна. Под дланите на Лорелай се надигна вълна и се понесе бързо към водещите на изток и на запад пътища, разрушавайки всичко по пътя си.

Лорелай затвори очи и притисна ръце към пръстта, за да тръгне магията й по-бързо и да стигне по-далеч. Разрушението трябваше да се разпространи в четирите посоки, за да откъсне столицата от останалата част на кралството.

Силата хукна по вените и забумтя в ушите й. Кол я хвана през кръста, за да я задържи на крака.

Махни се от пътя!, чу тя вика му и отвори широко очи. Отдръпна се бързо назад и разрушителната вълна профуча покрай нея.

Какво правиш? Не бях свършила.

Заслушай се.

— Трябва да се махнем оттук — намеси се Гейбрил.

Тя игнорира силните удари на сърцето си и се заслуша. Полето се раздвижи като кипяща в тенджера вода и тя за малко не падна. Нещо под пръстта се замята, засъска, започна да се надига все повече, звукът се усили и тревата затрепери. Земята около тях се напука. От всяка бездна се разнесе яростно гъргорене и гърлото на Лорелай се сви от ужас, когато оттам изскочиха орди от бръмбари, паяци и стоножки, които се втурнаха към нея.

— Бягайте в гората — извика тя.

Гейбрил и Кол хукнаха на юг, прескачайки пукнатините и мачкайки насекоми под краката си. Лорелай ги следваше.

Вече бяха изминали половината разстояние между разрушения път и гората, когато земята пред тях изчезна в ада и на нейно място изникна армия от големи колкото ръката й насекоми, тракащи с дългите си щипци и пълзящи към принцесата.

О, небеса, обградени те!

Принцесата се обърна и в същия момент земята под краката й се продъни. Тримата се намериха върху малък остров от пръст, заобиколени от паяци и бръмбари, които тракаха със зъби, препускайки към тях.

Любимият номер на Ирина — да контролира сърцата на множество същества. Лорелай не можеше да ги надвие наведнъж.

Нещо пропълзя над ръба на ботуша й и тя изтръска крака си. Гейбрил изруга и започна да тъпче по земята. Кол последва примера му, но на мястото на всяко убито насекомо се появяваха нови пет. Саша изкряска и се спусна надолу, но не можа да направи нищо друго, освен да помете няколко гадини с крилото си. На тяхно място веднага се появиха десетки други.

Един паяк изкатери ботуша на Лорелай и се добра до крака й. Тя го изтръска, но ботушите й вече бяха покрити със стоножки и паяци с всякакъв размер, както и някакви невъобразимо големи буболечки, които напредваха безмилостно към принцесата, разполовявайки другите същества.

Лорелай осъзна, че не може да се пребори с тази армия без магия. Трябваше да покори сърцето на същество, което можеше да се справи с насекомите. Воден поток, за да ги удави. Огнена топка…

Използвай ме, каза Кол и хвана реката й. Драконовото му сърце — зло, силно и жадно за кръв — достигна до магията й и остана там.

Ще можеш ли да запазиш контрол, ако използвам сърцето ти?, попита тя, но мислено вече търсеше подходящото заклинание, докато отръскваше свободната си ръка от пълзящата по нея буболечка. Остра болка прониза едната й пета, когато чудовище с хиляди пипала проби ботуша й и я ухапа.

Ще направя всичко възможно. Знам, че ако се объркат, ти ще ми помогнеш. Но ако не направим нещо, ще ни изядат живи или ще ни завлекат в недрата на земята.

— Лорелай! — извика Гейбрил, хвана нещо, което пълзеше по гърба й и го запрати в гъмжилото, покрило цялото поле.

Земята под тях се нагъна и ги повали на колене. Насекомите ги обградиха на мига, налазиха ги, започнаха да хапят, да щипят и драскат, качвайки се едно върху друго, докато не ги покриха напълно.

Лорелай се разтрепери от ужас и изпусна ръката на Кол. Вдигна ръце, почисти лицето си от пълзящите насекоми, но падна напред, когато шест огромни паяка изникнаха от земята и се изкатериха по нея.

Болката я пробождаше навсякъде, където малките щипци и зъби се забиваха в кожата й. Тя дочу неясния вик на Гейбрил, но скърцането на стотици крачета по пръстта, по дрехите и по нея самата заглушиха думите му. Вече пълзяха по косата и корема й, стигаха до врата и бързаха към устата й.

Тя стисна устни и си запробива пет през камарите хлъзгави тела, покриващи всеки сантиметър от тътнещата земя.

Държа те, каза Кол и в същия момент ръката му намери нейната. Двамата се изправиха на крака и видяха превития на две Гейбрил да маха като луд с ръце в опит да махне гадините от врата и гърба си.

Земята под краката им чезнеше бързо. Ако Лорелай не направеше нещо сега, щеше да ги погребе живи.

Кол стисна ръката й и магията опари дланта й.

— Каз’жеч. Пренеси огъня му в мен и накажи тези, които ни нападнаха.

Огънят изгори вените на Кол и влезе в нейните. Тя изпищя, когато се събра в гърдите й, сякаш огнената топка превърна кръвта й в пара, а костите й в пепел.

Изгори ги, извика Кол и вдигна сплетените им ръце. Бялата светлина на магията й избухна в оранжеви пламъци и се понесе към гъмжилото в краката им. Лорелай вдигна другата си ръка, пое въздух, който проряза нагорещените й вътрешности, и извика:

— Каз’жеч! Изгори ги с огън.

Пламъците изскочиха от дланите й, изпепелиха земята и подпалиха сухата трева и шубраците, превърнаха ги в оранжева клада с бяла сияеща светлина в центъра. Горещата вълна я прогори отвътре и тя се разтрепери. Хвана се здраво за Кол и оставяйки се на силата на драконовото му сърце, се завъртя, за да избълва огън по целия кръг около тях.

Насекомите зажужаха, опитаха се да избягат от пламъците, но не успяха. Черните гадини се свиха и скоро се превърнаха в прах. Миризмата на изпечени буболечки — горчива и пареща — увисна във въздуха и насълзи очите на Лорелай.

Краката на принцесата трепереха, зъбите й тракаха и всяка част от нея пулсираше от горещите лапи на драконовия огън. Жегата беше нетърпима, напираше срещу гърдите й и тя едва успяваше да си поеме въздух, изплашена, че кожата й ще се сцепи и костите й ще се разпаднат. Опита се да държи ръцете си вдигнати, но пред очите й заиграха черни петна и мускулите й изгубиха силата си.

Кол пусна ръката й и я положи нежно на земята. Тя чу как нашийникът нашепва нападни, накажи, убий, усети драконовото му сърце да моли за плячка, но нямаше сили да отвърне.

— Ти се справи — каза тихо Гейбрил и размаза един последен паяк с ботуша си. Полето около тях заприлича на яма, пълна с трупове на насекоми и изгоряла трева, над която се носеше пушек от угасналите пламъци.

Ужасната горещина от драконовия огън на Кол излезе от Лорелай и тя пое дълбоко от лютивия, черен от дима въздух. Болката утихна. Тя остана будна. Кол беше под контрол. А Ирина отново бе изгубила сили, без да спечели битката.

Добре ли си?, попита Кол и приклекна до нея.

О, тя беше повече от добре. Победата я изпълни с прекрасна светлина и тя засия отвътре, сложи ръце на врата на Кол и се засмя.

Успяхте, Кол! Тя изгуби отново. Сега е още по-слаба, пътищата са разрушени и ние сте с една стъпка по-близо до крайната цел.

Той също я прегърна и за момент я притисна по-близо до себе си, заслушвайки се в дивия ритъм на сърцето й.

Двамата сме чудесен отбор.

Топлината в гласа му я накара да осъзнае, че се е притиснала прекалено плътно до него. Че все още е в прегръдките му и сърцето й бие толкова силно, колкото и неговото.

Тя свали ръце от врата му и стана, макар краката й все още да трепереха.

Аз… съжалявам. Наистина съжалявам. Не исках да… Но това беше страхотно. Наистина велико.

Какво правеше. Ума ли си бе изгубила? Тя хвърли виновен поглед към Гейбрил, който ги гледаше с вдигнати вежди. Кол стана и благодари на небето, че здрачът скри плъзналата по лицето му руменина.

Ще се направя, че не съм разбрал, каза шеговито той.

Беше просто… Знаеш ли, не искам да говоря за това.

Той й се ухили. Звездите посипаха червеникавата му коса със сребърен прах.

Защо не? Доста е… прелестно.

Тя извъртя очи. Стига. Да се махаме оттук. Току-виж Ирина се съвземе и реши да изпрати нещо друго срещу нас.

Тя забърза след Гейбрил, който вече достигаше гората Хиндерлинде, но все още чуваше смеха на Кол в себе си и усещаше топлината на пламъка, който изгаряше страните й.