С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (37)

Трийсет и пета глава

Държа те. Кол хвана Лорелай под водата и я придърпа към една скала встрани. Водата над тях вилнееше. Тя се оттласна нагоре и с негова помощ показа глава над повърхността. След секунда неговата изникна до нея.

Завесата от падаща вода остана зад тях. Между скалите пред тях се виждаше вход на пещера. Лорелай погледна Кол в очите и в стомаха му запърхаха пеперуди.

Можеш да останеш тук, докато се увериш, че дърветата на Ирина са се отказали да ни търсят, каза той и погледна назад към бодната завеса. Не че не може да изпрати някоя гигантска риба срещу нас.

Сърцето на реката е мое, изпука с пръсти Лорелай. Призовах го в мига, когато докоснахте водата.

Значи за момента сме в безопасност?

Да.

А Саша и Гейбрил?

Очите й потъмняха. Така мисля. Саша ще се грижи за Гейбрил, докато се изтъкнем оттук.

Те успяха да намерят удобни за хващане издатини по скалите и се изкатериха до входа на пещерата. В мига, когато тя премина входа и се изправи, Кол я притисна до себе си, като че ли нямаше намерение да я пусне никога повече.

Ти ни спаси, каза тихо той.

Двамата се спасихме един друг.

Той положи главата й на топлите си гърди. Сигурна ли си, че сме в безопасност?

Сигурна съм. Водата ще ми каже, ако има опасност.

Добре. Тогава няма какво да ме спре да те целуна, силно, погледна я в очите и драконовото му сърце заби така, че вече не можеше да различи неговите удари от тези на водата върху скалите. Кол плъзна ръце по гърба й и стигна до мократа й коса. Въпреки студа бузите на Лорелай поруменяха. Нежността в гърдите на краля заплаши да го разкъса отвътре.

Той наведе глава и щом допря устни до нейните, пещерата се завъртя.

Този път я целуна, сякаш светът свършваше и тя бе последният му шанс за малко щастие. Лорелай се притисна в него, дланите й пареха от магията, докато галеше ръцете и раменете му.

Тя облегна глава на гърдите му, а той откъсна устни от нейните и ги притисна към лицето й. Подчинена сякаш на скрит в сърцето й инстинкт, магията на Лорелай изскочи от ръцете й и обгърна и двамата с ослепителна бяла светлина, ярка и красива.

Кол отново сля устните си с нейните. Ако зависеше от него, двамата щяха да останат така до края на света.

 

 

Ти ме излекува, каза Кол часове по-късно, оглеждайки с изненада ръцете и краката си на бледата утринна светлина.

А, да. Не помниш ли? Заради теб спах близо цял ден, погледна го закачливо Лорелай, докато решеше с пръсти все още мократа си коса.

Той вдигна вежди. Не, исках да кажа, че целувката ти ме излекува.

Мислех, че ти целуна мен, усмихна се тя и Кол беше готов с една крачка да скъси разстоянието между тях и да я целуне отново.

Все едно.

Тя отново се усмихна и той се засмя, въпреки че болката от нашийника го опари, както не се бе случвало от дни. Лорелай вдигна крачолите на панталона, огледа глезените си, после и ръцете. Тя изцери и мен. Това е хубав страничен ефект. И много по-забавен начин да се излекуваш от използването на заклинания.

Шепотът си проправи път през мислите му — нарани, накажи, убий — и той се съсредоточи върху Лорелай, за да се измъкне от него. Нашийникът настояваше да изпълни желанието на Ирина, но той имаше списък със собствени желания, който не му позволяваше да гледа на нея като на плячка.

Още помнеше образа й — загледана в очите му, смела и изпълнена с разбиране, когато той я нападна. Помнеше как накланя глава и присвива прекрасните си кафяви очи, докато мисли. Как вдига брадичка, когато иска да наложи своето мнение. Как дъхът й спира, когато я прегърне и как изпъкват червените й устни върху бялата кожа на лицето й.

Която сега бе порозовяла от вълнение.

Засрами ли се?, усмихна й се той.

Тя се зае да изстисква ризата си. Забелязваш странни неща в мен.

Като например това, че мислиш косата ми за дива, но прекрасна?

Тя се засмя нервно, а той се замисли върху причината за нервността й. Изведнъж стомахът му се сви на топка. Столицата беше на юг оттук. Ирина ги чакаше в двореца с човешкото му сърце.

Беше време за решителната битка.

Добрата новина е, че на Ирина й трябваше време да отвърне на удара и макар че не искам повече никога да ме гонят дървета. Все пак признавам, че беше по-добре от статуите и онези гадинки, каза тя и потръпна.

Твоите атаки й отнеха силата.

Тя се усмихна като горд воин.

Трябва да тръгнем сега, докато все още се възстановява. Това беше приятно, но…

Приятно ли? Убиваш те, като подценяваш всичко, което се случи между нас.

Тя му хвърли кос поглед.

Шепотът в главата му се усили.

Нарани, накажи, убий, остави драконовото сърце да направи каквото пожелае.

Той тръсна глава и пренебрегна гласовете. Вече бе печелил тази битка безброй пати. Щеше да я спечели и сега.

Вече сме към края, каза тя и в обикновено самоуверения глас на мислите й се долови страх. Ако не оцелея, искам да знаеш, че…

Дори не помисляй за такъв вариант!

Ами ако стане така? Този път страхът надделя над другите емоции. Той се запита дали не се страхуваше повече за съдбата на Рейвънспайър, отколкото за собствения си живот.

Тогава ще те целуна и магията ти ще те върне при мен.

Магията не може да съживява хора.

Ще бъда неотлъчно до теб, за да съм сигурен, че си добре.

Той й помогна да стане, прокара пръсти по красивото й лице, целуна я и не отлепи устни от нейните, докато магията й не пламна и не ги обви с красивата си панделка от бяла светлина. Кол доби усещането, че стои между огън от лед. Притисна по-силно устни към нейните и драконовото му сърце заби като боен барабан. Осъзнаваше ли тя какъв ефект имаше върху него? Разбираше ли, че енергията в ръцете и устните й нямаше нищо общо с магията й?

Тя притежаваше храбростта на воин-дракон, силата на моркантианска мардушка и сърцето на истинска принцеса на Рейвънспайър. Ирина нямаше представа пред какво щеше да се изправи.

Наистина ли?, проби съзнанието му един жесток глас и донесе със себе си непоносима болка. Кол отскочи от Лорелай и залитна. Драконовото му сърце заудря силно в гърдите му, жадно за кръв.

Какво става, Кол?, пристъпи Лорелай към него и той веднага отдръпна от нея.

Махни се от тен. Не искам да те нараня.

О, ще поискаш, и още как!, чу се злобният смях на Ирина.

Плашиш те, Кол. Какво става?, вдигна Лорелай ръце пред себе си, за да го успокои и се опита да се приближи към него.

Кол направи крачка назад. Болката нахлу в тялото му и сякаш хиляди остриета се забиха в него. Той падна на колене на неравния каменен под на пещерата и хвана нашийника с две ръце, за да облекчи агонията на жадните си за въздух гърди. Нещо тъмно и тежко, като черна желязна завеса, притисна мислите му и изведнъж топлината от усмивката на Лорелай се отдалечи сякаш на километри.

Трябва да ти помогна, извика Лорелай, коленичи до него и той почувства енергията в ръцете й.

Но усети още и сянката на Ирина в себе си, страховита и много по-мощна от магията, която му предлагаше Лорелай.

Смехът на кралицата отекна в главата му. О, да, наистина съм много по-силна от твоята малка красавица. Не го ли разбра досега? Мога да влизат и излизат от съзнанието ти, когато си пожелая. Мога да те изпълня с болка и да я облекча. И ако случайно си забравил уговорката ни, нека ти напомня, че държа в ръцете си твоето крехко човешко сърце.

Мястото, където преди биеше човешкото му сърце, лумна в пламъци. Те нямаха нищо общо с успокояващия огън на драконовото сърце. Изгаряха го бавно и мъчително отвътре и той не можеше да направи нищо, за да ги потуши.

Кол не осъзна, че крещи с цяло гърло, докато Лорелай не го обгърна с ръцете си и магията й не го оплете в ярката си светлина. Но този път нейното докосване го опари като буца лед.

Той я отблъсна и се опита да стане, но нещо много по-силно от него го задържа на колене, като че се молеше пред трона на Нейно Величество.

Какво виждам?, попита Ирина, но под привидното любопитство кипеше силен гняв. Между теб и принцесата има магическа връзка?

Изведнъж захвърли преструвките и в гласа й остана само яростта и неизразимата мощ.

И двамата ще си платите за това.

Лорелай тръгна бавно към него, сякаш се страхуваше да не го изплаши. Кол, моля те, остави ме да ти помогна. Нашийникът те мъчи, нали?

Не, Ирина, изпрати й с мъка своите мисли той. Думите пробиваха бавно черната завеса. В същия момент нова вълна на болка мина през него и пред очите му се появиха искри, но той разбра, че е успял да й изпрати отговора си.

Лорелай застина, задиша на пресекулки.

Ирина е в главата ти?

Да.

Той се опита да й покаже болката, която изливаше Ирина в него, да я предупреди, че злата мардушка бе успяла някак си да направи така, че магията на Лорелай само да засилва болката му, да покаже и завесата, която сега разделяше мислите му от нейните.

Лорелай присви очи и вдигна брадичка.

Можеше да се пребори с Ирина за него, но не беше сигурна, дали той щеше да оцелее в тяхната битка.

Искаш ли да поиграем на една игра?, просъска злобно Ирина и той сложи ръце на главата си, сякаш можеха да го предпазят от ужасния звук. Нарича се „Коя от двете жени ще убие краля на Елдър?“ Имаш право на един избор. Готов ли си?

Лорелай тръгна към него със стиснати устни и протегнати напред ръце.

Той потръпна едновременно от болка и отчаяние, когато Ирина му изпрати образа на Лорелай да лежи безжизнено на пода, убита от магията в нашийника му, а Кол, принуден от магията на Ирина, изтръгва сърцето й от гърдите.

Пулсът му препусна бясно и той отстъпи панически от протегнатите ръце на принцесата.

Успокой се, Кол. Тя не може да те вземе. Не може да те нарани. Тя иска мен. Нека видим дали ще успее да ме вземе. Погледът на Лорелай беше толкова уверен, колкото и думите й, и Ирина се засмя злорадо.

Ще се окаже по-лесно, отколкото си мислех, каза тя. Сгреших, когато заключих прокобата около врата ти. Ще поправя грешката си в мига, когато тя те докосне. Сигурна съм, че усещаш, когато магията й влезе в теб. В този момент ще разруша връзката помежду ви и тогава ние двамата, Колванисмир, ние двамата ще бъдем непобедими. Няма да има кой да ни спре. Ти ще направиш каквото ти кажа и ако дори си помислиш да не се подчиниш, ще изцедя живота от човешкото ти сърце и ти ще останеш с празни ръце.

Няма да убия Лорелай, извика той, задържа погледа на принцесата и докато чакаше Ирина да го убие, се опита да й каже с очи колко много означава тя за него.

Лорелай тръсна решително глава, сякаш виждаше, че той чака смъртта си, и направи нова крачка към него.

Е, тогава ще преминем на съперник номер две в малката ни игра. Ако откажеш да убиеш принцесата, тогава ще те пратя в столицата да убиеш тази жена и децата й. И тя му показа хубава жена с тъмна коса, подстригана съвсем късо. От двете й страни стояха две момчета, които удивително много приличаха на Гейбрил.

Кол стисна юмруци, когато болката тръгна надолу по вените му и го накара да се бори за въздух. Беше ужасно. Повече отколкото си бе представял, че е възможно да боли. Повече от всяко мъчение, на което го бе подлагала досега. Повече отколкото при загубата на човешкото си сърце. Мислите му лумнаха, драконовото сърце се разбесня в гърдите му, искайки си своето.

Няма да… Къде отидоха думите му? Съзнанието му посегна към тях, но те отплуваха навътре в морето от невъобразима болка.

О, да, ще го направиш, извика победоносно Ирина. Аз те притежавам. Държа човешкото ти сърце в ръцете си. Току-що разруших връзката ти с Лорелай. Сега всичките ти спомени са мои. Аз владея болката ти. Владея теб и никой не може да те освободи, Колванисмир, особено Лорелай.

Няма да… Той затвори очи и се помъчи да си спомни какво не биваше да прави. Да се подчини на кралицата си? Стори му се неправилно. Но само тази от обърканите му мисли имаше някакъв смисъл.

Подчини се на кралицата си. Само така болката ти ще спре.

— Накх’рашк — разнесе се гласът на Лорелай, пълен със сила и гняв и пещерата потрепери. — Накх’рашк! Открий магията на Ирина и я разпръсни по света.

Обвити в бялата светлина на магията, ръцете й хванаха неговите. Тялото на Кол се изви в дъга, долната му челюст увисна безпомощно срещу вълните на агонията, които разтърсиха цялото му същество.

Смехът на Ирина изпълни главата му. Лорелай ще умре първа, но ми се струва, че трябва да продължим и да убием всички, за да сме сигурни, че никой няма да попречи на малката ни победа.

Изведнъж го заля яркочервена гореща светлина. Магията на Ирина се сблъска с тази на Лорелай и се превърна в клетка от брилянтни пламъци, скрити под кожата му, които нямаше да се успокоят, докато не превърнеха костите му в пепел.

Спрете, простена той, но никой не го чу.

Лорелай повтаряше своето заклинание отново и отново, очите й горяха, докато се мъчеше да прогони магията на Ирина от тялото му.

А тялото му… тялото му беше огън. Беше болка. Беше повече, отколкото можеше да понесе.

Остани при мен, Кол, чу той гласа на Лорелай и измъченото му съзнание го прие като нежна милувка. Трябваше да я предупреди, но думите се изгубиха в хаоса на мислите му. Няма да те оставя. Няма да те дам на нея.

Усмивката на Ирина угасна. Време е да я научим с кого си има работа.

Нашийникът около врата му се затегна и магията й се втурна като вълна надолу към ръцете му.

Той се опита да избяга от Лорелай, но енергията на принцесата се уви около кръста му, издавайки упоритото й решение да не го пуска.

Моля те!, простена той, но нямаше кой да го чуе. Ирина напяваше неразбираеми за него думи. Те като че ли погълнаха последните следи от разсъдък в главата му и на тяхно място остана само непреодолимата жажда за кръв и болка.

Той беше огън, кръв и смърт.

Не, не си. Ти си Колванисмир Арсеневжнек, владетел на Елдър. Ти си по-силен, отколкото тя предполага, можеш да се пребориш с това. Бори се, Кол! Бори се!

Трябваше да се отскубне от Ирина.

Той започна да се брани отчаяно, но знаеше, че ще изгуби битката.

Лорелай щеше да изгуби.

Магията потече от нашийника и обви ръката му, плъзна се под връзката му с Лорелай и прескочи от неговите към нейните ръце.

Принцесата изпищя и отметна глава назад, когато болката се прехвърли от гърдите на Кол към нейните, оставяйки го празен като каньон на омагьосана река.

Видя ли?, прошепна Ирина в ухото му. Аз съм по-силна. Аз те владея. И понеже тя се опита да те спаси и двамата застанахте срещу мен, сега ти ще гледаш как тя умира.

Бягай, искаше да каже на Лорелай, но мисълта му не успя да премине през магическата завеса на Ирина. Той бе заключен в собственото си тяло, оставен на импулсите на своя дракон и на жестоката воля на господарката си. А Лорелай, момичето, което даде толкова много от себе си, за да го спаси, щеше да умре.

Съжалявам, промълви той, но тя не можа да го чуе. Никой не можеше.

Никой, освен кралицата.

Лорелай изви гръб и падна напред в скута му, треперейки неконтролируемо.

Той вече нямаше думи да й каже, че съжалява. Да я увери, че заслужава повече. Че трябва да се отдръпне от него и да го загърби.

Тя заговори нещо, устните й се раздвижиха, но думите се сляха с дъха й.

Време е да приключвам с това, каза Ирина. Има още хора за убиване, Колванисмир. Гейбрил Буше трябва да разбере какво ще му коства неговото предателство. Убий принцесата и да тръгваме.

Сърцето на Кол заби в съгласие с думите й.

Той беше хищник. Те бяха неговата плячка.

Той беше огън, кръв и смърт.

Лорелай се надигна бавно и застана очи в очи с Кол. Той изръмжа.

Тя се приближи и притисна устни до неговите.

Магията изскочи от нея и го обви, скъса веригите на проклятието и изпрати болката, която сковаваше гърба й, обратно в Кол. Преди той да реагира, тя издърпа ръцете си от неговите и ги притисна от двете страни на лицето му. Отлепи устни от неговите и прошепна:

— Накх’рашк! Разпръсни магията на кралицата!

Ирина изкрещя от гняв, когато магията на Лорелай влезе в съзнанието на Кол, намери платната завеса, която отделяше нейните мисли от неговите, и я разкъса.

Тя не може да избяга от мен, извика кралицата. Когато те превърна в хищник, какъвто трябваше да бъдеш, тя ще може единствено да чува мислите ти, но не и да ти помогне.

За миг съзнанието на Кол се проясни и той разбра.

Лорелай успя да разкъса завесата, която я отделяше от него, но не можеше да разкъса нашийника. Не тя държеше човешкото му сърце в ръцете си. И не тя контролираше действията му.

Неговата господарка беше Ирина.

Ноктите на Кол се удължиха. Драконовият огън изгори гърдите му. Сега единственото, което искаше, беше да преследва, наказва и убива. Искаше го отчаяно, гладът вилнееше в него и нямаше никога да се засити.

Ирина беше в главата му и вече не ставаше въпрос дали ще стане убиец, а кога щеше да се случи това. Последният избор, който стоеше пред него, докато все още можеше да се контролира, беше дали да убие Лорелай, или да се заеме със семейството на Гейбрил.

— Кол, недей! — извика ужасена Лорелай, но той я изблъска от себе си, обърна се и се понесе към изхода на пещерата.

Смехът на Ирина екна в главата му, когато той се гмурна във водата и заплува към столицата.