С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (2)

Имало едно време…

След смъртта на майка й, кралицата, всичко в замъка се объркало. Усмивката на баща й се превърнала в грозна, фалшива пукнатина на лицето му. По-малкият й брат започнал да плаче насън, изгубен в кошмари, от които на сутринта не помнел нищо. А приятният гъдел от магията в дланите на принцесата (магия, за която майка й някога казвала през смях, че един ден ще кара цветята да цъфтят и птиците да пеят) се превърнал в огнено кълбо, което веднъж изпуснато от контрол, изгаряло вените й и разтърсвало земята под краката й.

Принцесата отчаяно искала да стори нещо, да намери начин да превърне двореца отново в щастливото място, което помнела отпреди. Ето защо, когато кралят на Моркант предложил на баща й да вземе друга моркантианка за жена, за да запази съюза между Моркант и Рейвънспайър непокътнат, а баща й обявил, че ще се ожени за лелята на принцесата, Ирина, която не била стъпвала в кралството преди смъртта на сестра си, у принцесата се зародила надежда.

Отначало изглеждало, сякаш молитвите на принцесата били чути. Новата кралица очаровала младия принц, той започнал да я нарича „мамо“ и кошмарите му изчезнали. Тя успяла да върне истинската усмивка на лицето на краля и всяка вечер изкушавала апетита му с прекрасни гозби, така че хлътналите му от мъка страни отново се налели и поруменели. Кралицата също така взела принцесата под крилото си и започнала да споделя с нея тайни за магията, която течала във вените и на двете им.

Чувството било хубаво, почти като това отново да има майка. Като възвърнало се щастие.

Но се оказало лъжа.

Отрезвяването дошло бавно, като малки иглички в отдавна безчувствен крайник. Принцесата започна да забелязва разни странни неща. Ябълки, които под светлината на полилеите изглеждали лъскави и свежи, се оказвали гнили и веднъж срязани, се разпадали. Ябълки, които баща й, брат й и другите в двореца ядели всяка вечер. Ирина й обяснила, че плодовете били за онези, в чиято кръв не течала магия.

И така кралят и придворните постепенно се превърнали в послушни кутрета с предани погледи, изцяло зависими от Ирина, а тъмниците се изпълнили с хора, които отказвали да изпълнят заповедите на новата кралица. Пратениците от други кралства не сдържали възмущението си от поведението на краля, който отказвал да разговаря с тях, преди Ирина да е изрекла мнението си. Из кралството плъзнала мълва за черна магия, за мрежа от лъжи и измами, която единствено принцесата можела да разплете.

Принцесата се изплашила, че ще изгуби баща си, и потърсила начин да сложи край на властта на Ирина над двореца и всички в него.

Внимателно подбрала подходящия момент. Било по онова време на годината, когато топлината на деня се усещала отвън, но въздухът из коридорите на двореца бил хладен и приятен и семейството често прекарвало вечерите си пред огромните прозорци, наблюдавайки как се раждат звездите. Онази вечер бащата на принцесата седял до Ирина, отнесен и тих, а малкият принц си играел със змията — подарък от кралицата за седмия му рожден ден. Кралската стража стояла на пост зад тях и очите им били вперени в кралицата, защото тя била по-ценна дори от собствения им живот.

Въздухът понесъл слабия аромат на ябълки, а по зъбите на онези, които се усмихвали на Ирина, пропълзели гнили петна.

Голите ръце на принцесата трепнали, когато ги увила около лакътя на Ирина, и страхът изпълнил устата й с горчив вкус. Магията изгорила вените й и се стекла в дланите й. Тя усетила сърцето на кралицата — силно, безмилостно и зло — да се бунтува в ръцете й.

Разтреперана, принцесата изрекла заклинанието, което щяло да промени всичко:

— Накх’рашк. Намери нишките на магията на Ирина и ги разпръсни в четирите посоки на света.

Кралицата се опитала да издърпа ръката си, но вече било късно. Силата се отскубнала от пръстите на принцесата, разбила се в кралицата и се стекла по блестящия мраморен под. Хиляди искри оставили след себе си само малки танцуващи светлинки, които плъзнали по пода, увили се около стражата, принца и краля, после препуснали из замъка и разкъсали на парчета мрежата от лъжи, върху която Ирина била изградила новия си живот.

Погледът на краля се прояснил, изгубената през последните шест месеца памет се възвърнала и той веднага разпоредил Ирина да плати за измяната с живота си. Освободена от наложеното с магия обожание към кралицата, кралската стража се втурнала да изпълни заповедта му. За момент Ирина се поколебала дали да насочи ръката си към принцесата, за да я накаже за предателството, или към краля, за да го омагьоса отново. Но този миг бил достатъчен за стражата. Кралят избутал принца и принцесата зад гърба си. Блеснали саби, разнесли се писъци.

И изведнъж Ирина започнала да се смее.

Принцесата се разтреперила като лист, когато най-близките до кралицата войници паднали с бикове, впили ръце в лицата си. Кожата се белела от черепите им, а кръвта бликала от месата им като вряща супа.

— Вземи брат си и бягай — извикал кралят и сложил реката на принца в нейната. — Грижи се за него!

Принцесата повлякла брат си по тесния коридор към крилото на прислугата.

Ирина вдигнала змията на принца до устните си, прошепнала й нещо и я превърнала в огромна черна усойница. Ужасяващото чудовище пропълзяло между кървавите локви и забило зъби в краля.

— Не! — принцесата се обърнала да погледне баща си, но Ирина вдигнала ръце над главата си и запратила силата си към стената зад децата.

Каменната стена се разтърсила и изкривила, подът се надигнал и запратил пищящата принцеса в близката колона, която в същия миг се сринала на прах. Всичко около нея се затресло, стените започнали да се срутват, подът се напукал, а змията кръвожадно забивала зъби във всичко живо наоколо.

Принцесата и кралицата пресрещнали погледи над езерото от кръв и смърт. В същия момент стената зад принцесата се пръснала и я засипала с прах и камъни, а устните на Ирина се изкривили в злобна усмивка.

Каменните руини оградили принцесата и образували малък кръг около нея. Тя се оказала в капан. Отгоре й продължавали да се сипят отломки и прах, дърво и камък, а земята се тресяла. Щяла да умре и нямало да има кой да защити брат й от чудовището, завзело трона на Рейвънспайър.

В този момент една голяма черна ръка си проправила път сред руините, обвила се около кръста й и я повлякла през чакъла и камъните към крилото за прислугата. Гейбрил, оглавяващ стражата на баща й, приклекнал пред принцесата и впил очи в нейните.

— Можеш ли да тичаш? — попитал я тихо и качил принца на раменете си.

Принцесата не искала да бяга. Искала да види баща си, да остане в родния си дом.

Искала да се бори със злото.

Но макар Ирина непрекъснато да повтаряла, че принцесата е дъщерята, която тя самата нямала щастието да роди, не споделила с нея тайната на магията като оръжие. Запазила я за себе си.

И така, докато стените се огъвали и сривали около тях, принцесата хванала ръката на Гейбрил, успокоила брат си, че всичко ще бъде наред и тримата побягнали от двореца.