С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (18)

Шестнайсета глава

Лорелай отвори бавно очи и видя над себе си опънатия платнен таван на палатката. За миг напрегна слух в очакване да чуе Лео да се оплаква колко рано го е събудил Гейбрил, но истината и болката бавно завзеха сърцето й.

Лео го нямаше.

Загубата превърна гърдите й в празна дупка, прииска й се да затвори очи и да се отпусне отново в съня.

Събуди се, събуди се, моля те. Моля те! Събуди се!

Тя отвори очи и те се напълниха със сълзи, когато видя коленичилия до нея Гейбрил. Раменете му бяха приведени, лицето му — заровено в одеялото до рамото й. Тя раздвижи устни да му каже, че е будна, но той заговори отново:

Не знам какво да правя. Кажи ми, Ада, кажи ми какво да правя. Лео, безценното ми момче, не се върна, и понеже Лорелай докосна земята, Ирина сигурно знае къде сме сега. Къде да я заведа, когато не мога да я нося? Как да я опазя?

Лорелай смръщи вежди. Гласът беше на Гейбрил, но той никога не й бе говорил така. Разговаряше с някаква Ада, онази, която бе споменал, докато се мяташе в треска. Какво, да не би да бе вдигнал отново температура?

Кралицата ще дойде, знам го. Какво да направя?

Гласът му беше отчаян. Лорелай се опита да вдигне ръка и да я сложи на рамото му, но тялото й отказа да се подчини.

— Гейбрил… — промълви през изтръпналите си устни.

Гейбрил вдигна бавно глава.

— Събудила си се — каза той и въздъхна облекчено.

Как да я спася, Ада?

— Коя е Ада? — попита Лорелай миг преди образът на красива чернокожа жена с две момчета, които приличаха силно на Гейбрил, да се появи в главата й.

Лорелай зяпна от изненада и тръсна глава в отказ да приеме истината. В същия момент очите на Гейбрил се разшириха от ужас. Той не бе произнесъл думите на глас. Тя чуваше мислите му.

— О, не! Изпратих магия в теб и сега мога да чувам мислите ти, както тези на Саша. — Гласът й потрепери. — Не искам да влизам в главата ти.

Гейбрил стисна устни и внезапно там, където бяха мислите му, стана тихо и тъмно като в дупка. Тя свъси чело, напрегна се и се опита отново да установи връзка между своето и неговото съзнание, но не успя.

— Така по-добре ли е? — попита я той.

— Как го направи? — удиви се тя.

— Не знам дали помниш онази жена от планините в Моркант, където останахме няколко седмици, след като избягахме от двореца. Бях се срещал с нея и преди, когато придружавах краля на посещение в Моркант. Тя ми даде основни познания за твоята магия и ме научи как да блокирам мардушка, в случай че Ирина използва магия, за да осъществи ментална връзка с мен и да подслуша мислите ми.

— Връзка се създава само ако мардушка изпрати магия в теб и подчини сърцето ти — каза Лорелай. — Така стана, когато излекувах Саша. Не ми се вярва Ирина да посмее да изгради ментална връзка с теб, защото това действа и в двете посоки. Тя не би позволила никому да разбере какво наистина мисли.

— Добре е да го имаме предвид. — Черните очи на Гейбрил изучаваха внимателно лицето й. — Спа цели два дни. Жадна ли си?

Тя пое водата, която той й предложи, и я изпи наведнъж.

— Лео… — пресипналият й от спането глас се пречупи, когато произнесе името на брат си. Изведнъж се хвърли в прегръдките на Гейбрил и зарида.

— Мъртъв ли е? — попита Гейбрил с треперещ глас.

Тя кимна и очите на стария човек се напълниха със сълзи.

— Как стана? — попита той и тонът му обещаваше ужасни неща на виновника.

— Ирина го уби — прошепна тя и клепачите й отново натежаха. Невероятната умора от изплаканите по Лео сълзи и усилието да надвие волята на Гейбрил, за да го изцери, превърна мислите й в облак дим.

— Поспи си — каза тихо той. — Ще тръгнем на сутринта. После ще имаш време да ми разкажеш.

До сутринта силите на Лорелай се възвърнаха, тя стана и закуси без чужда помощ. Гейбрил свари малко боб и разряза последната ябълка от крадените плодове от гарнизона на кралицата. Тя изяде боба, но остави ябълката.

След като видя какво стана с жителите на Норденберг, когато изядоха гнилите ябълки на Ирина, реши никога повече да не хапва този плод.

Ловувай, но не споделяй плячката си с тен, изпрати тя мислите си към Саша и проследи с поглед красивата птица, която направи обратен завой и изчезна от погледа й заедно с улова си.

Гейбрил приседна до нея и започна да разтрива левия си крак в студеното ранно утро. Погледна към наполовина изядената закуска с непроницаемо лице и попита тихо:

— Искаш ли да ми разкажеш какво стана?

Стомахът на Лорелай се сви. Започна разказа си с равен, лишен от емоции глас, но мъката, загнездила се в нея още от мига, когато разбра, че няма да може да спаси Лео, изгори гърдите й. Споменат за мъртвия й брат запали в тях огън, който погълна думите й.

Тя допря глава до рамото на Гейбрил и той я прегърна нежно.

— По-добре си довърши закуската. Трябва да тръгваме. Нека да се отдалечим по-бързо от планината, а после ще решим какво да правим.

Тя се загледа в пробития ботуш на левия си крак, с който обикновено побутваше камъни или паднали дънери по пътя, и хапна от боба. Храната й се стори безвкусна като трева, цялото й същество се съпротивляваше на порива да яде, но тя не можеше да позволи мъката да я победи и да отнеме волята й. Започна яростно да дъвче. Ужасната болка от загубата се концентрира в сърцето й, събуди магията, тя плъзна по цялото й тяло и опари дланите й.

Не биваше да се предава точно сега. Имаше друга задача.

Трябваше да победи кралицата.

Лорелай продължи да се храни мълчаливо. Мислите й бяха възел, който трябваше да развърже, за да състави план за действие. Ирина имаше голям опит в използването на магията като оръжие и знаеше къде може да намери Лорелай. Това беше нейното предимство. Освен това принцесата беше свикнала да бъде част от отбор — Лео действаше смело и решително, докато Лорелай планираше всичко до най-малката подробност, за да предпази и двама им.

Но тя не успя. Не опази Лео. Сложи отново храна в устата си и се съсредоточи върху задачата.

С последната лъжица от боба гърдите й се отпуснаха. Планът беше готов. Беше смел и дързък като Лео, но използваше бойна стратегия, присвила на Лорелай. Щеше да заяви присъствието си така драматично, че очите на Лео биха светнали от радост, но щеше да обмисли всеки детайл, за да е сигурно, че поетият риск щеше да приближи с още една крачка Ирина към унищожението й.

Накрая щеше да изправи своята воля и сърце срещу това на кралицата на Рейвънспайър в битка, след която само една от тях щеше да оцелее.

След няколко минути двамата бяха готови за път. Гейбрил се обърна на изток, но Лорелай сложи ръка на рамото му.

— Тръгваме на северозапад, към Далечната планина.

Гейбрил се намръщи.

— Там е земята на херцогиня Уолдина. Тя е предана на Ирина.

— Точно на това разчитам — отвърна хладно Лорелай.

— Мислех, че ще изкараме още половин година из планинските села, ще обираме кралските фургони и ще градим репутация, като храним гладните в района…

— Вече не искам да стоя в сянка, Гейбрил. Ирина унищожи семейството и земите ми. Време е да й отвърна със същото.

Очите на Гейбрил светнаха като факли.

— Съгласен съм. Но каква роля играе херцогиня Уолдина в твоите планове?

— Тя е предана на Ирина и често отсяда в двореца. Искам да чуя клюките. Да разбера какво се говори. Да доловя нещо, което ще издаде слабостта на вещицата, за да мога да го използвам в борбата си срещу нея.

— Не мисля, че херцогинята би дала такава информация.

Лорелай стисна зъби толкова силно, че челюстта я заболя.

— Надявам се да преразгледа позицията си, преди да достигнем земите й. Щом получа нужното тръгвам срещу Ирина. Край на чакането. Атакуваме с битка, която ще свърши със смъртта на една от двете ни. Ще бъде опасно и рисковано дори и според представите на Лео. — Изведнъж замлъкна и извърна глава, за да не забележи Гейбрил колко отчаяно й се искаше да си върне последните думи. — Виж… не е необходимо да идваш с мен. Освобождавам те от задълженията ти.

Той пристъпи към нея и я притисна до гърдите си.

— Не можеш да ме освобождаваш от нищо, принцесо. Където си ти, там съм и аз.

Тя сграбчи палтото му с две ръце и усети как ледената топка, образувала се в корема й от мисълта, че ще трябва да продължи пътя си сама, започна да се топи.

— Коя е тази Ада? — смени темата тя и го пусна. — Не исках да ровя из мислите ти, но… Да не би да е… твоя съпруга? И къде са двете ти момчета?

Самотата, която винаги прозираше в очите на стария човек, когато мислеше, че тя не го наблюдава, отново се появи, но този път гласът му беше спокоен.

— Да. Те са моето семейство.

— Никога не си ни разказвал за тях — внимаваше думите й да не прозвучат като обвинение.

— Защото самите вие току-що бяхте изгубили всичко. Не исках да товаря сърцата ви и с моята мъка.

— Къде са те сега? Виждате ли се понякога?

— Все още са в столицата. Когато избягах с вас, й оставих послание. Оттогава сме разменили няколко писма, но иначе не съм ги виждал. Тя… ме погреба. Портата на двореца се срути върху войниците, които бяха на стража онази нощ. Ада заяви, че съм умрял с останалите и ми устрои погребение. Ирина присъства на него. Не искам да се свързвам с тях сега. Докато Ирина мисли, че съм мъртъв, Ада и момчетата са в безопасност.

Лорелай сви юмруци.

— Трябва да си върнеш обратно семейството.

— Ти също — каза тихо Гейбрил.

Очите на Лорелай се напълниха със сълзи, но тя вирна брадичка.

— За моето е твърде късно, но не и за твоето. Да тръгваме. Чака ни дълъг път, а аз трябва да планирам всичко, ако искам да имам някакъв шанс срещу Ирина.

— О, ти имаш по-голям шанс, отколкото си мислиш. — Той вдигна торбата си и й я подаде. — Знаеш ли защо съм готов да вляза без колебание в тази битка заедно с теб?

— Защото съм най-голямото дете на Арлен и по закон тронът се пада на мен.

— Грешен отговор. — Той улови погледа й и го задържа. — Кръвната връзка и законното право не са достатъчни да накарат някого да те следва. Нито пак проявата на сила. Следвам те, защото ти притежаваш кураж на истински воин.

— Не мисля, че съм смела — поклати глава тя и се обърна на запад. — Просто виждам какво трябва да се направи и понеже знам, че няма кой друг да го свърши, го върша аз. Никой няма равностойно оръжие на онова, което Ирина използва, за да завладее Рейвънспайър. Само аз. Това не ме прави воин. Просто съм най-добрият инструмент за тази задача.

Те напуснаха лагера. Когато тръгнаха между дървета с изсъхнали клони, Гейбрил заговори отново.

— Воинът не гледа пречките пред себе си. Той разчита на сърцето и волята си, за да се изправи пред злото и да го победи. Смелото му сърце само намира начин да се справи.

Лорелай го хвана за ръката, за да му помогне да прескочи един паднал бор. Докато лекуваше раната му, трябваше да излекува и болния му крак, ала тогава не мислеше за нищо друго.

Но сега съзнанието й беше съвсем ясно. Първата й задача, когато поспряха за обяд, щеше да е възстановяването на крака му. Без възражения. Сърцето му трябваше да се подчини на нейното, за да може използваното количество магия да бъде понесено по-леко от нея или… е, все още не знаеше как да пречупи волята на мъжа, който през последните девет години й беше повече от баща, но все щеше да измисли нещо.

— Искам да ти разкажа една приказка — хвана Гейбрил обвитата й в ръкавица ръка. Утринното слънце проби през голите клони и насити гората със златист прах.

— Имало едно време една принцеса, която не приличала на другите принцеси.

Тя изсумтя невярващо и той й хвърли сърдит поглед.

— Може да си моя кралица, но аз все още мога да те накажа с един час тичане из гората, ако не ме слушаш.

Тя млъкна и насочи цялото си внимание към него.

— Другите принцеси израснали в дворци и прислугата чистела и подреждала след тях, готвачите готвели любимите им блюда, гардеробите им били пълни с модерни рокли, а родителите бдели над тях и ги обичали.

Нещо прободе сърцето на Лорелай. Нещо докосна струната, съхранила мелодията на нейната мъка. Другите принцеси имаха също и братя, с които се дразнеха и караха и които ги защитаваха с всички средства. Тя пое рязко въздух и побърза да се върне при разказа на Гейбрил, преди празнината в гърдите й да я погълне.

— Тези принцеси имали мека кожа на ръцете си и спели спокойно през цялата нощ. Те знаели как ще изглежда следващия ден, защото всичките им дни били еднакви. За това били наясно какво им носи бъдещето. Щели да пораснат, да танцуват по балове, да флиртуват с кралските особи, да се омъжат в друго кралство или да приемат короната и да управляват своето.

— Звучи много вълнуващо — подметна Лорелай с тон, който казваше точно обратното.

— Ние съжаляваме тези принцеси и ще им изпратим нашите съболезнования за техния безсмислен, изпълнен със скучни балове живот.

Когато започнаха да изкачват стръмния склон, който щеше да ги изведе отново на виещия се около Фолкрейн път, Гейбрил притисна с ръка левия си крак и продължи разказа си.

— Нашата принцеса отдавна не живеела в дворец. Тя изгубила дома, семейството и кралството си заради злата кралица, която искала земята под краката й за своя повече от всичко друго на света. Тази кралица разбила живота на принцесата, разбила и сърцето й. Болката и скръбта от жестоката загуба щели да прекършат волята на всяка друга принцеса…

Лорелай наведе глава и заби поглед в покритата с мъртви листа земя.

Гейбрил се наведе и срещна очите й.

— Но не и нашата принцеса. Нейната изключителна вътрешна сила привлякла вниманието на злата кралица още в началото и тя поискала да подчини тази сила на своята воля, да я изкуши, като накара принцесата да повярва на лъжите й. Но не било лесно да излъжеш нашата героиня. Всички други повярвали на лъжкинята, но не и тя. Макар че била дете и нямала съюзници, нямала си нито един помощник в борбата срещу злата кралица, тя намерила в себе си сили и се опълчила сама на злосторницата.

Болката в гърдите на Лорелай се засили и тя сплете ръце около себе си.

— И почти успяла. Това ужасило кралицата. Нищо не плаши злия човек повече от онзи, който намира сили да се противопостави на волята му. Цената на тази съпротива обаче била прекалено голяма за принцесата.

— Цената беше голяма и за останалите — прошепна Лорелай.

— Ама, кой разказва приказката? — дръпна се Гейбрил.

— Ти.

— Точно така. Та, както казах, злосторницата била ужасена от силата на принцесата и направила всичко възможно да пречупи волята й, но принцесата не се дала. Тя се изправила срещу кралицата, казала й в очите каква е всъщност и избягала от двореца…

— Защото ти й помогна.

— Прекъсни ме още веднъж и ще поемеш цялото готвене и чистене за един месец напред.

Лорелай затвори уста.

— Мъката на принцесата можела да се превърне в злина, но вместо това тя се преляла в доброта. Можела да парализира волята й, но всъщност я направила по-силна. Тя се научила да прескача стени, да пада, без да се нарани, да се прикрива, да бяга между дърветата, без да оставя следи. Научила се да оцелява, но никога не поставила собствения си живот пред този на другите хора.

Гласът на Гейбрил се извиси.

— Принцесата се научила да бяга при първия признак за тревога, но винаги оставала. Борила се с цяла рота войници, защото не пестяла силите си, и не го правела за удоволствие, а защото имала своите основателни причини. За това поела последното си и най-рисковано пътуване.

Лорелай потръпна, когато той спомена Норденберг.

— И когато принцесата осъзнала, че с брат й са в голяма опасност, тя не спряла. Не се предала. Борила се за живота му, влизайки в открито нападение.

Пулсът на Лорелай се ускори. Дланите й пламнаха и раната на гърдите от зъбите на отровната лиана запулсира.

— Когато трагедията се случила, принцесата не потънала в нея. Не се оставила на скръбта. Върнала се при своя учител, видяла, че той е близко до смъртта и… — Гласът му секна. Той се прокашля и продължи. — Тя пренебрегнала най-важното правило да не сваля ръкавиците си, защото това можело да разкрие местонахождението й на кралицата, давало й възможност да я намери и да довърши зловещото си дело, започнато преди девет години. Излекувала учителя си въпреки цената, без да мисли за своя живот, а само за неговия.

Лорелай вдигна бавно поглед и го закова в неговия.

— Кажи ми сега Лорелай Розалинде Татяна Диърдри, според теб това не е ли смел воин?

Тя не намери думи да отвърне.

Той пое ръката й и двамата продължиха нагоре по склона.

— Благодаря ти, че ми спаси живота, Лорелай.

— Няма защо — успя да каже тя.

Мястото до нея, където обикновено стоеше Лео, шегувайки се с костюмите, които ще облекат за битката с Ирина или присмивайки се на сериозните им физиономии, вече беше празно и болката отново прониза гърдите й.

Гласът на Гейбрил достигна до нея, силен и уверен.

— Аз вярвам в теб и ще се бия за теб, защото не се страхуваш да се изправиш очи в очи срещу злото в свят, пълен с хора, готови да сведат глава пред него.

Преди да успее да му отговори, някакъв странен звук разтърси гората. Продължителен тътен, идващ от въздуха над тях, накара дърветата да се разлюлеят. Огромна сянка закри слънцето и накара Лорелай да вдигне очи към небето. Червеникавозлатистият дракон на Ирина — по дълъг от карета с конски впряг и два пъти по-висок — прелетя над върха на хълма и се стрелна право към тях.