С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (11)

Девета глава

— Имаме ли описание на крадците, които обраха северния ми гарнизон? — обърна се Ирина към иконома в замъка и го смрази с поглед. Гласът й режеше като лед.

Виктор стоеше мирно на прага между балкона и покоите на кралицата, бледата му кожа и изящните скули блестяха на бялата утринна светлина.

— Видели са само едно момиче, което е успяло да избяга, след като запалило конюшнята. Помагал й един бял сокол.

Сините очи на иконома не трепнаха, когато срещнаха тези на кралицата, но ръцете му не спираха да наместват перфектно вързаното шалче около врата му. Той се поколеба за миг, после й подаде парче пергамент с рисунката на момичето.

Ирина се вгледа в нея и сърцето й заби болезнено. Гърдите й се свиха и докато гледаше лицето на призрака с дълга черна къдрава коса, бяла кожа, червени устни и кафяви очи, й се стори, че ще припадне.

— Не може да бъде — каза сподавено тя. — Та тя е мъртва!

Виктор докосна бузата й с върха на пръстите си.

— Може да е всяко едно момче от близките села. Ако принцесата беше жива, щяхме да сме чули досега. Изминаха девет години. Това е просто някакво момиче от планината, което има далечна прилика със сестра ви.

Тя заби нокти в пергамента и го разкъса.

— Гарнизонът се намира в земите на Кифен. Добрият крадец се нуждае от хора, което значи, че някой из тези земи знае коя е тя. Вчера лорд и лейди Кифен пристигнаха в столицата. Давам ти един час да ги намериш и да ги доведеш пред вратите на двореца. Те ще ми кажат всичко, което знаят, ако ли не, ще съжаляват.

Преди да се оттегли, Виктор хвана ръката й и каза настоятелно:

— Моля те, Ирина, не използвай магия. Виждам какво ти причинява тя. Няма нужда да я демонстрираш непрекъснато.

Ирина понечи да се облегне на ръката му. Беше го правила цял живот още откакто беше самотно четиринайсетгодишно момиче, а той — син на бедния учител, нает от баща й, но се опомни, отстъпи назад и изпъна гръб. Бързо пресуши топлата влага в очите си, погледна го и не отмести погледа си, докато в съзнанието на Виктор остана единствено мисълта, че пред него стои кралица.

— Не си въобразявай, че би могъл да споделиш трона с мен само защото понякога споделяш леглото ми — каза величествено тя и махна с ръка. — Сега си свободен.

 

 

Ирина излезе пред вратите на двореца заедно с току-що пробилото утринните облаци слънце, което вече къпеше града в мъглива утринна светлина. Раз се бе увил около раменете й, раздвоеният му език опитваше предпазливо въздуха, докато минаваха покрай наредилите се в полукръг около лорд и лейди Кифен стражи.

Ирина впи поглед в нетрепващите тъмни очи на лейди Кифен, които се открояваха на тъмния цвят на лицето и вече сивеещата й коса:

— Преди три дни едно момиче е помогнало да ограбят гарнизона във вашите земи. Тя води със себе си сокол. Коя е тя?

— Не знам нищо, Ваше Величество — отвърна твърдо лейди Кифен.

Изправен до нея, съпругът й стисна заби и се загледа в излъсканите си до блясък ботуши.

Раз надигна глава от раменете на Ирина и изсъска. Кралицата пристъпи по-близо.

— Какви са слуховете за тези крадци?

Лейди Кифен смело вдигна поглед.

— Не обръщам внимание на слуховете, Ваше Величество.

Усмивката на Ирина можеше да среже камък.

— Кажи ми какво си чула или ще платиш с живота си.

Лорд Кифен се загледа някъде между съпругата си и Ирина, и каза бавно:

— Носят се слухове, че принцесата и принцът бродят из Фолкрейн…

— Фредерик, недей! — извика лейди Кифен.

Ирина се спусна към нея, дръпна я за ръкава на роклята и я повали на колене.

— Как смееш да му пречиш, докато отговаря на кралицата си? — извика тя със смразяващ кръвта глас.

Лейди Кифен погледна Ирина право в очите.

— Ти не си кралица. Ти си мардушка от Моркант, завзела трона на истинската кралица.

Ирина се наведе над нея и изсъска:

— Току-що доказа, че си предателка, лейди Кифен.

Обърна се към стражата и посочи частта на дворцовата стена, която беше най-близо до ябълковата горичка.

— Приковете я там.

Лорд Кифен се хвърли в краката на Ирина, хвана края на роклята й и изхлипа:

— Моля ви, кралице моя, пощадете живота на жена ми и Кифен ще се превърне в най-верния ви съюзник. Умолявам ви!

Ирина издърпа роклята си от ръцете му и се обърна към двореца. Тънките върхове на кулите и дъговидни балкони изпъкваха на сивото утринно небе като сребърни силуети, които бавно добиваха плътност.

Някога тя имаше съюзници, поне така си бе въобразявала. Тогава около нея се въртеше цяла тълпа поклонници, които се надпреварваха да повтарят всяка нейна дума, сякаш от устата й капеше безценно злато. Тя направи всичко, за да се сгоди за краля на Рейвънспайър, но Арлен пренебрегна протокола и вместо нейната, поиска ръката на сестра й. Чичо й предаде интересите на по-голямата си племенница и прие молбата на Арлен, а тълпата от поклонници я напусна и тръгна след сестра й, защото силата беше на нейна страна. Ирина изведнъж изгуби своята мощ.

Минаха десет години в очакване някой моркантиански граф или херцог да й предложи брак, десет години, през които трябваше да живее с нарастващия гняв на чичо си, защото малката му племенница отказваше да им сътрудничи, и с оплакванията на баща си, че любимата му дъщеря бе заминала за Рейвънспайър и го бе забравила. Тогава Ирина се обърна към черната магия и се постара да я овладее до съвършенство, въпреки че чичо й отдавна бе забранил практикуването й в Моркант.

Тя престана да се съветва с чичо си, с баща си и с тълпата от поклонници. Не се посъветва с тях и когато реши да поправи несправедливостта и да сложи край на живота на сестра си; живот, който по право й принадлежеше. Нямаше нужда от никого, освен от себе си.

И не виждаше причина да променя нещата сега.

Тя погледна лейди Кифен и отново отдръпна роклята си от протегнатите ръце на съпруга й.

— Чух молбата ви, лорд Кифен. Не се тревожете. Скоро ще сте един от най-преданите ми хора в кралството.

Силата на магията изгори дланите й като жив въглен, когато тръгна към лейди Кифен. Тя срещна предизвикателния й поглед, усмихна се, отиде до едно ябълково дърво и хвана най-близкия му клон. Болестта още не бе стигнала до столицата и сърцето на дървото — меко и леко като пролетен вятър — подскочи към ръката й.

— Раст’лож — извика силно тя и думите й прозвучаха като камшик.

Клоните на дървото се наведоха към нея, погалиха кожата й, после протегнаха дългите си тънки пръсти към лейди Кифен.

Ирина пристъпи към жената, чиито очи бяха приковани в клоните на ябълката. Те израснаха бързо, извиха се и заприличаха на лозници, от които поникнаха клонки като нокти на хищник. Клонките достигнаха стената, захванаха се за нея, после се плъзнаха надолу и се увиха около жертвата си.

— Не! Моля ви, моля ви! — хвърли се напред съпругът й.

Един дебел клон се уви около гърдите на жена му и я вдигна във въздуха, въпреки съпротивата й. От него израснаха два по-малки клона и пристегнаха ръцете й, а други два хванаха краката. Бедната жена се оказа притисната към външната стена до портата с разпънати ръце и крака.

Кралицата впи очи в нейните и сложи ръка на врата й. Пулсът на лейди Кифен заби бясно между пръстите на Ирина.

— Ако искаш съпругата ти да бъде освободена, трябва да направиш нещо за мен. След това, ако все още го желаеш, ще я освободя и ще й простя прегрешението.

— Каквото кажете, Ваше Величество — отвърна разтреперан лорд Кифен.

Кралицата се приближи до лейди Кифен и сложи другата си ръка на клона, който пристягаше гърдите й. С едната си длан усети сърцето на жената, с другата — сърцето на ябълковото дърво. Събра всичките си желания в едно и ги изля в една дума — твор. Прошепнатото заклинание накара магията в дланите й да пламне. Огънят изскочи оттам, обхвана лейди Кифен и дървото, обви двете сърца и ги сведени в едно.

Гърбът на жената се изви, жилите на врата й изскочиха. Тя отвори уста да изкрещи, но нещо я задави. Бузите й се издуха, очите й се разшириха от ужас и за един дълъг момент тя остана без въздух. Но след това долната й челюст увисна, отвори се повече от възможното, от устата й излезе прекрасно оформена ябълка и падна в ръката на кралицата.

Ирина даде ябълката на лорд Кифен.

— Изяж това — каза му тя. — И ако след това все още искаш да освободя жена ти, ще го направя. Обещавам.

Лорд Кифен се загледа в ябълката. Ласкавата червена кожа блесна на утринното слънце. Той потърси погледа на жена си, но тя отново се загърчи от болки, гърлото й се отвори в безмълвен писък и след миг от него излезе друга сочна ябълка и падна в ръцете на Ирина.

Той вдигна бързо плода до устата си и отхапа дълбоко. Зъбите му пробиха нежната кожица, но вместо с хрупкава вкусна ябълка, устата му се изпълни с гъста черна течност. Средата на ябълката беше гнила, но той сякаш не го забеляза. Задъвка бързо с блеснал поглед и облиза сока от пръстите си като прегладнял човек, който не искаше да остави и троха от угощението си.

Междувременно ябълките в ръката на Ирина станаха две и лейди Кифен вече отваряше устата си за третата. Лорд Кифен изяде своята и огледа изненадано ръцете си, сякаш не разбираше къде бе отишъл вкусният плод.

— Как мислиш, трябва ли предателите на кралицата да бъдат наказани? — попита го Ирина.

— Разбира се, кралице — отвърна той. Устните и зъбите му бяха покрити с черната плесен.

— Фредерик! — изхриптя лейди Кифен и от очите й потекоха сълзи, но в същия момент започна да се дави с поредната ябълка. Лорд Кифен не извърна поглед от кралицата си.

— Знаеш ли къде се намира сега онова момиче? — попита Ирина.

Лорд Кифен поклати глава.

— Знам само какво се говори. Някои хора вярваш, че момичето със сокола е принцесата, а момчето с нея — принцът. Понякога двамата се появяват в земите ни с един мъж, който се държи като техен баща. Не са малко онези, които са им се заклели във вярност, готови са да ги закрилят и да пазят укритието им в тайна, в случай че слуховете се окажат истина. — В същия момент му хрумна някаква идея и той примига. — Ваше Величество, срам ме е да си призная, че не разпитах тези предатели, трябваше да го сторя. Моля ви, позволете ми да поправя грешката си!

Усмивката на Ирина се разшири дотолкова, че за друг човек би била болезнена. Тя се приближи до него.

— Предпочитам да дойда и лично да ги разпитам.

От устата на лейди Кифен падна друга ябълка, разби се на земята, черната плесен се разнесе и моментално унищожи докоснатата от нея трева.

— Какво реши за жена си? — попита го тя и взе ръката му в своята. — Да я освободя ли от наказанието заради предателството й към мен?

Лорд Кифен дори не погледна към прикованата към стената жена.

— Предателите трябва да се наказват, Ваше Величество.

— Така е — кимна Ирина, отдръпна се от стената и застана до лорда.

— Фредерик! — изхлипа лейди Кифен, но съпругът й сякаш не я чу.

Ирина се обърна към стражата.

— Заминавам за земите на лорд Кифен. Приготви каляската и нека прислужницата да стегне багажа ми. Съберете и няколко бурета с ябълките на лейди Кифен. Ще имам нужда от тях.