С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (26)

Двайсет и четвърта глава

От всичко, което се случи, Кол не запомни нищо, освен дърветата и небето. То притъмня, изпълни се със звезди, които след време избледняха и се предадоха на сивото утро. Помнеше и болката, която му причиняваше нашийникът. Всеки милиметър от него беше източник на адски мъки. Зловещият му шепот заглушаваше всичко. Единствено гласът на момичето успяваше от време на време да пробие мъглата, но колкото повече се отдалечаваше от нея, толкова му беше по-трудно да я чува.

Сутринта, когато слънцето се показа, гласът й вече беше част от неясното минало и той остана сам с шепота и болката. И тежките удари на драконовото сърце в гърдите си.

Трябваше да тръгне след момичето и да го намери.

Но не можеше.

Трябваше да изтръгне сърцето й.

Но не можеше.

Не можеше и не искаше, макар да не знаеше защо.

Към обяд се спъна и падна на колене. Болката беше непоносима и той беше неин пленник.

Щеше да умре.

Не, тя щеше да умре.

Той не беше убиец.

Той беше онова, в което кралицата го превърна.

Събралата се в гърдите му ярост се сля със силата на нашийника и се превърна в безкраен поток от болка и страдание, който се разля из вените му. Всяка глътка въздух влизаше в гърдите му като острие на меч. Всяка крачка, отдалечаваща го от момичето, беше нож, който раздираше вътрешностите му.

Той обхвана главата си с две ръце и закрещя, докато не му остана глас.

Трябваше да се върне. Трябваше. Той беше огън, кръв и смърт и спасението беше сърцето на момичето.

Спасение.

Измъченото му съзнание се вкопчи в тази дума.

Той беше хищник, тя беше плячката. Трябваше само да извади сърцето й и щеше да бъде спасен.

Кол вдигна глава и се огледа. Беше стигнал до едно езеро. Студените му чисти води го разделяха от обширните зелени хълмове в източната част на Фолкрейн. Нещо го примамваше зад планината, нещо го зовеше да се върне у дома, ако някога въобще бе имал дом.

Ако се затичаше, щеше да изкачи билото преди падането на нощта.

Ако се отдалечеше от плячката си, болката щеше да разкъса вътрешностите му.

Кол заби нокти в земята под себе си и затвори очи. Опита се да игнорира бумтенето на сърцето и шепота на нашийника.

Той нямаше да се превърне в чудовище.

Но той вече беше. Беше чудовище и нищо нямаше да се промени, докато не вземеше сърцето на своята жертва.

Нашепваните от нашийника думи изпълниха съзнанието му и по вените му потече нажежена до червено болка, заличаваща всичко, освен неутолимата жажда да ловува.

Да убива.

И най-после да се освободи от мъките си.

Той отметна глава назад и изрева. Шепотът в съзнанието му премина в писък и отекна в главата му.

Той беше огън, кръв и смърт.

И момичето трябваше да умре.

 

 

Кол откри момичето точно преди слънцето да залезе. Тъкмо бе напуснал планината и беше съвсем близо до поляната над река Силбер, която разделяше планинската част от гората. Онзи мъж беше с нея, но мечът му беше прибран. Птицата кръжеше над тях. Шепотът на нашийника стържеше в главата му и този път той осъзна думите:

Определи най-голямата заплаха.

Убий я първа.

Убий ги всичките.

Оръжието на мъжа беше заплаха, но старият човек беше слаб, не можеше да го нарани, не можеше и да му избяга.

Птицата беше по-бърза, но клюнът и ноктите й можеха само да го забавят, не и да го спрат.

Нищо не можеше да го спре.

Той беше чудовище и щеше да заслужи спасението си.

Момичето замръзна на място и огледа дърветата около себе си.

Кол?

Устните му се сгърчиха, мускулите се напрегнаха.

Къде си, Кол? Знам, че си наблизо. Чувам мислите ти.

Преследвам… теб, успя да излезе от болезненото му съзнание и той сви ръце в юмруци. Ще те разкъсам.

Не искаш да го направиш, отвърна уверено тя.

Да. Искам. Кол искаше само това. Жадуваше го с всяка фибра на тялото си.

— Той се върна — каза тя и стана бавно. — И нещата са много по-зле.

Гейбрил хвана меча и скочи на крака.

Преследвам, дочу тя гласа на Кол, който вече не звучеше човешки. Убивам.

Ще ти помогна, каза спокойно момичето, никой не бива да умира.

Нашийникът нашепна нещо и болката избухна с нова сила. Той се показа от прикритието си и потърси с очи плячката си.

— Идва — погледна тя към Гейбрил. — Не се опитвай да го спреш, иначе ще те убие. Изгубил е контрол.

— Лорелай… — започна Гейбрил, но тя го прекъсна.

— Никога не съм подлагала на съмнение методите ти на обучение, защото ти си Учителят. Ти не бива да подлагаш на съмнение магията ми.

Тя вдигна голите си ръце с дланите към Кол. При вида на незащитената й гръд, сърцето на момчето заби неистово.

Сърцето й беше негово.

Болката му скоро щеше да спре.

— Насочи меча си към земята, отдалечи се две крачки и се опитай да не гледаш заплашително — каза тя на Гейбрил. После хвърли строг поглед към сокола. Саша изкрещя към Кол и кацна на близкото дърво. Черните й очи се впиха кръвожадно в него.

Мъжът отстъпи крачка назад, насочи меча си към земята и погледна като куче, готово да скъса каишката си и да нападне неканен гост. В същия момент Кол изскочи измежду дърветата.

Плячка, улови мисълта му Лорелай.

Ела при мен, отвърна тя и вдигна ръце.

Ще те убия.

Ела.

Гласът й подейства като балсам за измъченото му от болката съзнание. Той спря на място, дишайки тежко. Нашийникът шептеше, мълвеше, пищеше. Болката обзе цялото му тяло и в него се разрази пожар.

Кръв.

Смърт.

Той хвана нашийника с треперещи ръце и дръпна силно, но не успя да го помръдне.

— Не докосвай нашийника — каза тихо мъжът. — В него има магия и може да се окаже капан.

Принцесата кимна, без да отмества поглед от краля на Елдър.

Кол пусна нашийника и затвори очи. Миризмата на момичето достигна до ноздрите му. Планински бор. Сняг. Горящо дърво.

Той беше огън. Гърдите му лумваха при всеки дъх и само сърцето на момичето можеше да го потуши.

Ела при мен, повтори тя и той отвори очи.

Извади драконовите си нокти и се хвърли към нея.

Тя изчака да се приближи съвсем, после се наведе, спусна се под разтворените му ръце, хвана го за коленете и го повали на земята. Той стана на мига и отново скочи върху нея. Лорелай го посрещна с лакът в челюстта и го върна на земята. Ноктите му оставиха следи по рамото й.

Кол се опита да се изправи, но тя скочи върху него, долепи голите си длани до гърдите му и изпрати магия към драконовото му сърце.

Той я отблъсна от себе си и я захвърли в близкия храсталак. Спусна се след нея с яростен вик и жадуващо кръв сърце. Нашийникът не спираше да шепти, докато не изпълни цялото му съзнание.

Тя вдигна ръце, за да спре атаката му. Глупава плячка, помисли си той, приклекна и скочи отново. Прикова я към земята, но тя успя да посрещне гърдите му с ръце и бялата светлина на магията й проникна в него.

Той отметна глава, жилите на врата му изпъкнаха страховито, гърдите му с мъка поеха въздух. Дланите й продължиха да изливат магия в него и яростта, запълнила празното пространство в гърдите му, започна бавно да утихва. Болката също намаля, въпреки че нашийникът не спираше да изпраща болезнените си сигнали.

Помогни ми, издигна се треперещият му глас над шепота на нашийника. Тя погледна в очите му и видя невиждана досега болка. Устните й се събраха в решителна черта.

Ще ти помогна, отвърна Лорелай. Съзнанието й препускаше като вихър, прекалено бързо за Кол да го последва, но той все пак долови откъслечни мисли за магия, за изцеление, за помощ. Тя се запита колко от неговата болка можеше да поеме, преди Ирина да разбере, че губи своя ловец.

Хвани се за дървото до нас. Не искам повече да измъчвам земята, но нямам друг избор. Тя посочи с брадичка към болното сгърчено кленово дърво наблизо. Хвани се за него с две ръце и каквото и да става, не се пускай, преди да приключа.

Той не попита защо, само я освободи от хватката си и стана. Тя тръгна с него, дланите й все още бяха върху гърдите му. Кол се обърна към дървото, хвана се за кората му с човешките си нокти и зачака.

Тя пое дълбоко въздух и нареди:

— Накхгор. Намери болката му. Жа’дат. Изпрати я в дървото.

Магията лумна в дланите й, драконовото му сърце полудя, а нашийникът го изпрати в ада.

— Накхгор. Жа’дат — извика тя и магията се вля от дланите й в него, хукна като планинска река и вече никой не можеше да я спре. Драконовото му сърце не искаше да й се отдаде, но малкото останала в него човечност мечтаеше да бъде спасена и й се подчини на мига.

Бялата светлина премина в него, обра най-лошото от страданието му и го изтласка от ръцете му към дървото. Стволът потрепери, а Кол извика. Светлият поток на енергията се пренесе от нейните мисли в неговите. Болката се смеси с удоволствието — свобода и окови в едно. Болката най-после утихна. Но магията отне всичките й сили.

Той усети борбата й с изтощението. Но знаеше, че има още, тя трябваше да се съвземе, за да му помогне докрай. Събирайки последните следи от енергията си, Лорелай я насочи към плътната сива завеса, която държеше спомените далече от съзнанието му. Гласът й затрепери от сила, когато извика:

— Накхгор. Жа’дат!

Завесата се вдигна. Чу се ужасяващ трясък и кленовото дърво се разцепи на две. Спомените на Кол се върнаха, а с тях и силите, които щяха да му позволят да вземе надмощие над желанията на драконовото си сърце.

Момичето се усмихна уморено и залитна.

Гейбрил извика предупредително, но Кол вече я държеше в ръцете си, притискайки я до гърдите си, за да не падне.

Съзнанието му бе преодоляло ужасяващия терор. Шепотът на нашийника вече не се чуваше, болката намаля до леко пробождане.

Тя го бе спасила. Отново.

Благодаря ти!, опита се да каже той, но очите на момичето се затвориха, преди да го чуе и то заспа.