С. Дж. Редуайн
Кралицата в сянка (4)

Втора глава

Рано сутринта поеха на изток към малко планинско селце на име Транке. То беше разположено по протежението на пътя, водещ на изток към планината Фолкрейн и съседното царство Елдър. В момента то се разкъсваше от чудовищна война с великаните и се носеха слухове, че Транке гъмжи от елдриански преселници. Джобовете им бяха пални със скъпоценности, които бяха готови да изтъргуват срещу храна и вода. Гейбрил се надяваше да намери и други вещи, които да спазари — неща, върху които Лорелай да упражнява магията си.

Тримата вървяха в мълчание. Докато се изкачваха по пътя, на който вчера бяха причакали фургона с провизии за двореца, по небето започнаха да се събират сиви облаци, а скърцащият студ и надвисналата над главите им снежна буря изпращаха ледени тръпки по гръбнака на принцесата. Саша мързеливо кръжеше над главите им и белите й криле се открояваха на фона на облаците.

Искаш ли храна? изпрати й Саша образ на малък гризач, пълзящ под близкия храст.

Дори не знам какво точно е това.

Няма значение, всички имат еднакъв вкус.

Не и за мен.

Яж ги сурови. Тогава вкусът е един и същ. Искаш ли да опиташ?

Саша склони едното си крило и закръжи около плячката си.

Не мога гада ям сурово месо, потръпна Лорелай. И престани да ми изпращаш образи на кости, далаци и други подобни. Никога не бих сложила в устата си такава гадост.

Мога да дам нещо за братчето… Закачливите мисли на Саша преминаха през съзнанието на Лорелай като студен ветрец.

Лорелай стрелна Лео с усмивка. Той вдигна вежда, после погледна нагоре.

— Вие двете май пак заговорничите срещу мен.

— Саша ми каза, че иска да сподели обяда си с теб.

Лео пребледня.

— Миналия път, когато го направи, заля лицето ми със заешки вътрешности. Кажи на проклетата птица да пази жертвите за себе си.

Не иска, нали го чу? Има ли стражи напред по пътя?

Никакви стражи. Безопасно.

Саша се спусна към земята и нещо изписка. Явно бе открила обяда си.

Безопасно, намръщи се Лорелай. По стволовете на дебелите дъбове, покрай които минаваха, се виждаха големи петна загнила кора.

Не стражите бяха голямата заплаха в Рейвънспайър, а кралицата им. Ако Ирина не престанеше да мори земята с магията си, скоро от кралството на Лорелай нямаше да остане нищо. Трябваше да побърза. Мисълта, че можеше да се изправи пред Ирина по-скоро, отколкото очакваше, натежа в стомаха й като камък.

Игнорира мислите на Саша за обяда й и опитите на Лео да му хрумне подходящо име за дръзките им лудории и прехвърли наум всеки етап от плана си, търсейки слаби места.

Първа стъпка: Граби фургоните със събраните за кралицата провизии. Дотук шест грабежа бяха минали без премеждия.

Втора стъпка: Намери сигурен човек във всяко село, който може да разпредели справедливо провизиите между хората в нужда. Гейбрил се бе заел с тази задача, за да предотврати риска някой недобронамерен да забележи прилика между Лорелай и последния крал и да докладва на кралицата.

Трета стъпка: Свържи мълвата за благородните крадци с идеята, че принцесата скоро ще се върне за трона, и изгради база за доверие и почтеност. Това още не знаеше как да постигне.

Лео обаче сигурно вече бе измислил начин. Лорелай погледна към него и въздъхна. Нямаше да се справи без него.

— Прав си, Лео — каза тя ни в клин, ни в ръкав и Гейбрил и Лео се обърнаха и я изгледаха със странни погледи. Пътят се виеше из малка борова горичка, чиито иглички бяха изсъхнали без време, и излизаше на полянка с повехнала трева.

— Разбира се, че съм прав. — Той замълча за момент. — За какво всъщност съм прав?

— Трябва ни име. Така ще дадем възможност на селяните да познават водача си и да знаят към кого трябва да са верни.

Очите на Лео светнаха.

— Ето, за това ви говоря непрекъснато. Мислех си да включим и Гейбрил в тая работа. Това ще отвори нови хоризонти пред нас. Например: Страховитата тройка.

— Не ми харесва — поклати глава Лорелай.

— Ами Победното трио? Какво ще кажеш?

— Не — отсече Гейбрил, обърна се и продължи пътя си напред.

— Е, винаги можем да се върнем към Кралските пакостници. Тук броят на пакостниците няма значение.

— Не — отвърнаха едновременно Лорелай и Гейбрил.

Лео изпъшка.

— И двамата демонстрирате завидна липса на въображение. Цяло чудо е, че оцелявам покрай вас.

— Трябва да помислим по-сериозно — каза сестра му.

— Между другото, вие двамата май забравихте, че трябваше да упражнявате дворцовите маниери и изисканите разговори, както ви бях помолил — вметна строго Гейбрил. — Ако забравите етикета, няма да можете да водите разговор нито с нашите благородници, нито със съюзниците на Рейвънспайър.

— Никога не съм забравял етикета — засегна се Лео.

— Не се безпокоя за теб — каза Гейбрил и изгледа многозначително Лорелай.

— Дворцовите разговори са отегчителни. Имам си по-важна работа.

— По-важна от това да убедиш благородниците на кралството, че можеш да го управляваш, да поддържаш добри отношения със старите съюзници и да осигуриш нови? Да контактуваш с другите кралски особи, без да посрамиш Рейвънспайър?

— Надявах се, че победата ми над Ирина ще е достатъчна.

Лео се засмя.

— Бих могъл да стана твой говорител. Помисли си, сестричке. Ти ще си загадъчната, която никога не говори, а аз ще бъда твоят глас, който ще издава заповеди и ще порицава светските бедствия. Видяхте ли с какво бе облечен лорд Хорст миналия път, когато бяхте на гости в имението му? Отвратително, просто отвратително. И ще разнасям мълвата, че сестра ми ще превърне всеки, който не й се подчинява, в статуя.

Гейбрил вдигна вежда към Лорелай.

— Добре, добре, ще упражня изискания разговор — каза Лорелай и се обърна към Лео, който й се усмихна весело.

— Тази сутрин сте просто прелестна, мадам. Макар че единственият обект за сравнение наоколо е Гейбрил.

Лорелай изсумтя.

— Прелестна? Не можа ли да измислиш по-тъп комплимент!

— Сигурен съм, че сумтенето не е част от дворцовия етикет — отвърна самодоволно Лео.

— Добре. Вие също изглеждате прелестно, прелест моя, и ще бъде прелестно да разреша на Саша да сподели обяда си с Вас.

Лео погледна неспокойно към небето и Лорелай се разсмя.

— Като казах изискан разговор, имах предвид точно това, а не разни глупости — изръмжа Гейбрил, взе една изгнила клонка от пътя и я метна в канавката. — Стига с вашите закачки.

— Добре де, нека си представим, че съм пратеник от Акрам — предложи Лео.

— Защо ти да си пратеникът?

— Защото пръв го измислих.

Лорелай сви устни.

— Следващия път аз ще съм пратеникът, а ти ще трябва да ме развличаш с глупави разговори, за да минава времето.

— Нямах представа, че принцесата на Рейвънспайър е толкова недодялана в обноските си — каза Лео в почти безупречна имитация на акрамски акцент, като удължаваше гласните, натъртваше съгласните и предлагаше на двамата си слушатели почти хипнотизиращата и невъзможна за подражание акрамска мелодика. Лорелай се засмя с цяло гърло.

— Надявам се пътуването да не е било много изтощително за Вас, господарю, и здравето Ви да е все така крепко, както го помня. Предлагам Ви да се освежите с лека дрямка, а след това вниманието ми ще бъде изцяло на Ваше разположение, за да обсъдим всички въпроси от взаимен интерес.

— Така е по-добре — кимна Гейбрил. — Сега искам да ви чуя да преговаряте с посредниците от Балавата. След това ще опитаме да се справим с търговците от Лорена.

 

 

Няколко часа по-късно, след усилени упражнения върху разговори с монарси, търговци и високопоставени гости от всички приятелски настроени към Рейвънспайър кралства, дори и Лео се умори от приказки. Тримата вървяха мълчаливо покрай пасища с вехнеща трева, стада с измършавели овце на прага на смъртта, гори с поломени дървета, губеща цвета си почва и изоставени къщички. Изглежда, единствената останала незасегната от магията на Ирина част от Рейвънспайър бяха реките. Наближаваха поредната къща, от чийто комин не се виеше дим, когато Гейбрил предложи да спрат за обяд.

Лео извади последното парче от овесената пита, а Лорелай взе една манерка от багажа си и тръгна към къщата, за да потърси кладенец. Тъкмо минаваше покрай редица посивели розови храсти от южната страна на постройката, когато отнякъде се разнесе силен писък. Принцесата настръхна и магията изгаряше вените й. Писъкът идваше от задния двор на къщата.

Лорелай пусна манерката и хукна натам. Дланите й пареха от огъня на магията. Тя зави зад ъгъла и видя три малки деца с подути от глад коремчета да лежат неподвижно на студената земя. Една жена с хлътнали бузи и див поглед стоеше над четвърто дете с нож, от който капеше кръв. Сърцето на Лорелай заби силно. Паниката стегна гърдите й в ледената си хватка.

— Спри! — извика тя, макар да знаеше, че вече беше късно. С треперещи ръце и бяло като платно лице жената заби ножа в гърдите на четвъртото дете. Телцето на малкото момиченце се отпусна на земята, а жената извади острието и се разтресе от плача.

Лорелай се хвърли и падна на колене до момичето. Сините му очи сякаш я молеха за нещо, устните му се раздвижиха в опит да проговори.

— Всичко е наред — каза Лорелай и сложи треперещите си, пъхнати в ръкавици ръце върху раната. Кръвта бликаше и заливаше гърдите на детето със смайваща скорост. Нищо не беше наред, думите на принцесата бяха лъжа. Сърцето на момиченцето вече забавяше ритъма си и тялото му се мяташе безпомощно в опита си да забави смъртта. Лео притича иззад ъгъла и се спусна към другите три деца, които лежаха безжизнено, докато земята под тях поемаше кръвта им.

— Мъртви са — извика Лео и погледна свирепо жената.

— Трябваше да го направя — промълви тя. Напуканите й устните изглеждаха безцветни на фона на измъченото лице, скулите и брадичката стърчаха като остри сиви върхове. Тя стисна здраво ножа и сълзите закапаха от очите й. — Дечицата ми… Милите ми деца!

Гърдите на момичето замряха под ръцете на Лорелай и сините му очи се загледаха невиждащо в небето.

— Отиде си — прошепна тя.

Гърлото й се сви. Тя преглътна с мъка внезапно задавилите я сълзи и скочи на крака. Ръкавиците й попиха кръвта на детето.

— Как можа да сториш такова нещо? — извика тя разтреперана от гняв. Магията се спусна към дланите й като мълния и тя едва удържа порива да свали окървавените ръкавици, да изрече вълшебни думи и да накаже убийцата, да отнеме живота й, както тя го бе отнела на своите деца, да въздаде справедливост.

Никой няма да ти даде онова, което искаш, Лорелай. Ти сама трябва да го вземеш. Ти притежаваш силата. Използвай я.

Ирина й го бе казала и споменът за думите й я накара да задържи ръкавиците върху ръцете си.

Жената потръпна и загледана в легналите върху безплодната земя деца, заговори глухо:

— Нямаше с какво да ги храня. Мъжът ми почина преди няколко седмици от глад, за да остане малко повече храна за нас. — Тя се свлече бавно на колене. — Беше ужасяваща смарт — бавна и мъчителна.

Тя протегна ръка и отметна една непослушна руса къдрица от лицето на най-малкото дете. Сълзите я разтърсиха, тя наклони глава над телцето му и избухна в ридания.

— Трябваше да го направя — изхлипа тя. — Не можех да гледам как страдат. Трябваше да го направя…

И продължи да повтаря думите отново и отново. Лео се отдръпна от нея, както кръвта се бе отдръпнала от лицето му. Гейбрил го прегърна, но очите му останаха приковани в жената.

— Как да ти помогнем? — попита я той, но тя не го чу. Пълзеше от дете на дете, повтаряйки своята монотонна песен, галеше косите им и ги целуваше по бузите.

Когато стигна до най-голямото момиче, Лорелай приклекна до нея, скри окървавените ръкавици зад гърба си и каза тихо:

— Много съжалявам. Ще ни позволиш ли да ти помогнем?

Внезапно осъзнала, че не е сама, жената вдигна поглед към нея и каза прегракнало:

— В Рейвънспайър няма помощ за такива като нас.

Лорелай отвори уста да отговори, но дори и да съществуваха думи, които можеха да облекчат болката на една майка и да й предложат надежда, тя не можа да ги намери.

Колко ли техни поданици бяха изправени пред ужасния избор да гледат как децата им умират от глад или да ги убият бързо в знак на милосърдие, помисли си тъжно тя. Дванайсетте чувала, свалени вчера от кралския фургон, не бяха достатъчни да заситят гърлата на всички гладни. Те бяха като превръзка на рана, която се нуждаеше от турникет.

Жената изрева като ранен звяр и обърна ножа към собствените си гърди. Слънцето проблесна върху острието в мига, когато то пое към сърцето й. Лорелай се хвърли към нея, но закъсня. Жената се свлече върху тялото на дъщеря си с тих стон. Лорелай хвана раменете й и издърпа ножа, сякаш това можеше да я спаси, и кръвта рукна като река по пресъхналата земя. Не след дълго майчиното лице застина в покой.

Очите на принцесата се напълниха със сълзи и гърлото й се сби от сладникавия мирис на кръвта. Тя изтри ръкавиците си в близката трева, бавно затвори очите на жената и отправи молитва тя да намери покоя, който не бе успяла да получи в Рейвънспайър.

Лео и Гейбрил притвориха очите на децата. Сълзи се стичаха по лицето на Лорелай. Когато стигнаха до бебето, тя коленичи и притисна ръце към умиращата земя около него. Лео се наведе над нея и я прегърна, а Гейбрил Застана зад тях, положил ръка на раменете им.

— Трябва да направим нещо повече — погледна тя към брат си и гласът й се пречупи. — Трябва да намерим начин да им помогнем. Не можем да чакаме още осемнайсет месеца, както бях планирала. Дори и да я победя, няма да са останали поданици. Трябва да направим нещо сега.

Лео кимна и в очите му лумна решителен пламък.

— Те имат нужда от храна — заговори като на себе си Лорелай. — Имат нужда от надежда. Трябва да направим нещо, което ще послужи като изявление. Нещо, което ще излезе от рамките на мълвата и ще се превърне в легенда. Ще даде на хора като тази майка причина да избягат от…

— От този ужас — довърши Лео вместо нея. — С теб съм.

Ръката на Гейбрил стисна рамото й.

— Аз също.

— Какво имаш предвид? — попита тихо Лео.

Мисълта, че ще се изправи лице в лице с Ирина преди заплануваното време, притисна гърдите й като камък. Тя откъсна очи от безжизненото телце на бебето и погледна към полето с вехнеща трева, после мина по прашния път и се насочи на изток към покривалото от вечнозелени дървета, завило планината и съкровищата, които криеха недрата й.

— Ще ограбим кралския гарнизон.